Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (14)

Четиринадесета глава

Орлеан

Понеделник, 24 февруари 2014 г.

21:15

Пътуването до дома отнема на Пико по-малко от десет минути. Нокията й е изключена. Когато влиза, чува, че стационарният телефон звъни.

— Пико.

— Нали си в Туитър? — Обажда се Патрис, който й се струва оживен, жизнен и нетърпелив. Достатъчно е да чуе гласа му, за да се усмихне.

— Не и в момента. Трябва ли? — Тя включва нокията с палец. — Какво да търся.

— Онова, което определено не би търсила, е хаштаг Орлеан припомни си нощта.

Тя веднага поглежда.

— @whiteisrightWearepower!Joinus!#Orl?ans#TakeBackTheNight

— @Coolman#flashmob#Orl?ans C. says bring a bottle. Full. Not with wine. <G>#Orl?ans#TakeBackTheNight

— @Stephanie6787 Four hundred® Five@ Count for yourself!!!11!lol#OTBTN#flashmobsofinstagram

Последните линкове са към снимка на орлеански младежи, които полагат огромни усилия да имитират подивели младежки банди в Париж. Засега поне всичко изглежда типично за средната класа и безобидно; групи тийнейджъри се хилят срамежливо към телефоните си, но всички са бели и отстрани се виждат плакати с най-честите призиви на Кристел Вивие: „Чужденците вън!“, „Опазете Франция за французите!“ Един-единствен шаси: „За това ли умря нашата Дева?“ Вижда се часът 21:04, което означава, че са все още по улиците.

— Merde! — Пико протяга ръка към ключовете.

Патрис крещи в слушалката.

— Недей! Не излизай. Ще се превърнеш в сензация в Ютюб за половин минута. Дюка жива ще те одере утре сутринта.

— Да не би да очакваш да се крия вътре, докато тийнейджъри анархисти вилнеят из Орлеан? — Тя отваря прозорец и пуска вътре звуците от далечната врява.

— Да. Остани вътре, послушай музика. Поиграй на Гранд Тефт Ауто. Дори поспи. Може да ти се стори старомодно, но някои хора все още го правят. Прави, каквото ти се прави, за да се поотпуснеш. Просто не излизай. Ако има ранени, ще отидеш като официално лице. Дотогава проблемът не е твой.

— А когато пресата започне да пита защо не съм била там?

— Кажи им, че екипът ти следи положението. Това е самата истина. Отворил съм петнадесет хаштаг стрийма на туийтдек. Ти междувременно си заета да разследваш убийство. Та в тази връзка, с Роло и Силви сме готови с маршрута на Иън Холоуей и съм ти подготвил нещо от сутрешния чип. Подредил съм информацията във файлове. Бяха блокирани, не повредени от топлината. Информацията вътре е разбъркана; сега се опитвам да я дешифрирам.

— Да знаеш, че си магьосник.

— Естествено — смее се той, след това млъква. — Има още нещо, което ще искаш да научиш.

— Какво?

— Помниш ли критиките из интернет, когато уволниха баща ти?

— Той сам си подаде оставка. — Шест седмици преди да почине. Сега вече и тя не се смее.

— Извинявай. Така беше. Има петиция в негова подкрепа и в неговата гледна точка, а Иън Холоуей е бил част от групата инициатори. Наричат се „Коалиция на истината“. Холоуей е бил десетият, който е подписал.

Едно време това щеше да е от огромно значение. Знае, че не бива, въпреки това пита:

— Колко са подписали?

Мълчание. Потракване по клавиши.

— Четири хиляди деветстотин и шестдесет и двама. Не е зле, като се има предвид колко са от другата страна.

Жалко, но е по-добре от нищо и тя е благодарна за загрижеността му.

— Благодаря. — Отпуска глава в ръцете. — Ако това е всичко, отивам да си легна. Денят ми беше безкраен.

В света на Патрис сънят е за старци и смотаняци; това й е известно, тя чака той да го каже, вместо това чува как той вдига рамене. Тази вечер е решил да се държи мило.

— Разбира се. Ще изтегля цялата информация и ще разберем какво е правил на сутрин… — Млъква отново по начин, който кара гърлото й да пресъхне.

— Патрис?

— Върви да си легнеш.

— Няма. Какво става? Кажи ми?

— Ти гледала ли си новините?

В ъгъла има плазмен телевизор. Посяга към дистанционното.

— Кой канал?

— Няма значение.

Господи!

Спира се на новинарския канал и материалът е там, по-точно казано, тя, Пико, е на екрана; това е видеоматериал за тази вечер.

Питаше се колко ли ще поиска Фамилията за правата. Представяше си малка война за наддаване през нощта, как победителят ще пусне заснетото в сутрешните новини.

Само че не е имало война за наддаване и ако е имало цена, тя е била достатъчно ниска, така че всяка телевизия на планетата, всеки кабел и сателитен канал имат неограничен достъп. Преглежда новините на другите новинарски канали и навсякъде попада на себе си. Кристел Вивие може и да беше вездесъща, докато сега Пико е представена на двойно повече места в блестящата бронзова рокля на „Шанел“ и в кожено яке, покрито със сажди, с изцапано лице и кошмарния пожар зад нея.

Нито едно от двете не представя истината за нея, каквато тя я познава, но това не е в състояние да спре възхищението й към онова, което са постигнали.

В краткия клип тя се качва на подиума и се усмихва на Люк. Тъй като очаква да види, вижда първо усмивката, но знае, че светът ще забележи бронзовата копринена рокля и няма да помислят колко време е било нужно, за да нагласят осветлението, така че отраженията от алените завеси да създават илюзията за пламък, който пълзи по нея, докато прекрачва на подиума. Ще видят единствено пламъците, трептенето, което сякаш поглъща жената. Дори за онези, които не са отгледани с легендата за Девата, излъчването е достатъчно мощно, за да предизвика нещо дълбоко и първично.

След това, пленени от Люк, който се представя като забележително разумен и завладяващ либерал, те ще видят как завесата се отдръпва безшумно, нови пламъци затрептяват от облечената в коприна Пико и илюзията ще се смеси с истинските пламъци на огромната снимка отзад със съвършени пиксели, които са в контраст с наглия опит на Кристел Вивие да открадне мантията на светицата Жана, спасителката на Орлеан.

— Видяла ли си Орлеан! 24/7? — Патрис все още подбира внимателно думите си.

— На него съм. — Орлеан! 24/7 е един от новите злободневни кабелни канали. И те излъчват същия материал, но надписът е само при тях: LA NOUVELLE PUCELLED^[1].

Това вече е прекалено. Пико щраква дистанционното, екранът почернява, нагласява алармата на телефона да я събуди в шест.

— Отивам да спя. До утре сутринта. Наспи се.

— Лека нощ…

Сега вече леглото й се струва по-примамливо; призракът на Люк е в новинарските емисии, но никъде другаде и тя може да поспи.

 

 

Потънала е в дълбок сън, когато телефонът й звънва.

Посяга уморено към него.

— Пико.

— Инес? Инес Пико? — Гласът звучи колебливо, с възходяща интонация по средата на името. — Обажда се Анри Обел. От класа по политически науки в университета. Може и да не помниш…

Той се притеснява, че тя не го помни, и се надява да не го помни, но тя има бегъл спомен, позамъглен от съня: кльощаво момче, с рядка права коса и очила. На ръба на синдрома на Аспергер^[2], болезнено срамежлив. Оценките му на изпитите бяха обратнопропорционални на успехите му с жените. Веднъж го помоли да й даде да прегледа записките му.

— Баща ти беше инженер в „Конкорд“.

Може и да не е особено любезно да си припомниш мъж благодарение на работата на баща му, но Анри остава очарован.

— Точно така! Благодаря ти!

Тя почти заспива.

— С какво мога да ти помогна?

— Можеш да изстреляш кариерата ми. Или да я съсипеш.

Значи има кариера. Кой знае защо си го представя като чиновник, който пресмята колони с цифри в някое прашно таванско помещение. Образите й са от забравен век; по-вероятно е той да е станал поредния Патрис.

— Не бих искала да съсипя ничия кариера. Ще застраша ли своята, ако ти помогна?

— Надявам се не.

— Би трябвало да си по-убедителен. Какво искаш да направя.

— Ела навреме в студиото за ранното излъчване.

В шест ли? Мили Боже…

— Кое студио?

— Орлеан! 24/7. По-точно Орлеан! Шест-осем. — Той замълчава предвидливо, за да чуе тя съответните шумове на впечатлени хора.

Няма никаква енергия, а истината е, че ако Патрис не беше споменал канала току-що, тя дори нямаше да си спомни съществуването му. Излъчванията са отпреди по-малко от месец, каналът се опитва да си извоюва име със смесица от разследваща журналистика и клюки. Опитва се да си спомни нещо полезно за него.

Анри прекъсва мълчанието:

— Не го гледаш, нали?

— Извинявай. — Тя свива смутено рамене, въпреки че никой не я вижда. — Защо съм им?

Следва объркано мълчание. След това гласът му прозвучава въпросително:

— Ти си известна личност?

Мили Боже.

— Не съм… — Не е известна личност. Не е подходяща за телевизията, колкото и онези от Бресар да се опитват да променят това.

— Знам. — Май е нещастен. Тя се плаши, че той всеки момент ще се разплаче. — Казах аз на продуцента, че няма да се съгласиш.

— Ако не се съглася, ще ти се наложи ли да си търсиш нова работа?

— Проблемът не е твой, Инес. Не се тревожи. Трябваше да попитам, но всичко е наред.

— Не затваряй… — О, мамка му. Тя потрива глава и се опитва да не мисли за чичо Ландис и какво може да причини това на внимателно изградената му кампания. Не е затворила прозорците и шумовете продължават да нахлуват в спалнята. Някъде навън вие сирена. Чува звук от счупено стъкло, някъде на северозапад, зад катедралата; прекалено близо, прекалено настойчиво, прекалено гневно.

Продължава разсеяно:

— Не мога да обсъждам подробности около разследването на убийството. Всъщност не мога да кажа абсолютно нищо за сегашното разследване. Продуцентът ти със сигурност го знае.

— Разбира се! Абсолютно! Това значи ли, че ще дойдеш? — Сега вече плаче със сълзи от радост, ако може да прецени правилно. — Инес, ти ми спаси живота! Честна дума! Много ти благодаря!

Тя поглежда нокията и премества алармата на пет часа. Майната му на всичко.

— Ти ще бъдеш ли там?

— О, Инес! Не бих изпуснал подобно нещо за нищо на света.

Тя заспива с телефона в ръка.