Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (30)

Тридесета глава

Ла Шапел „Сен Дени“

8 септември 1429 г.

По здрач Томас е сам до леглото й, в стая в странноприемница в Ла Шапел.

Тя предпочита шатрата си, но е кралска особа във всяко важно отношение и трябва да се спазва приличие. Затова Томас я заведе в своята стая с каменен под, прозорци със затворени кепенци, които да я предпазват, тъмни, тежки мебели по на сто години, тласнати близо до стените. В четирите края на стаята пропукват и капят свещи, край леглото тлее мангал, който едва стига, за да се направи още валериан и да се разтопи мед в него.

Брат Томас е образец на състрадание и готовност за грижи. Извлякъл е навън сламеника, накарал е да го изгорят и на негово място да напълнят нов със слама, донесена от Реймс, за да няма нито въшки, нито плесен.

Извадил е вода от кладенеца и медицинската му кутия е донесена от палатката. Накара пажът да й свали бронята, а след това изпрати момчето да скърби за загиналия си брат.

Смесил е мак, бучиниш и попадийка, сок от маруля и жлъчен мехур от скопен глиган и тази смес й помага да потъне в толкова дълбок сън, че оръженосецът й не трябва дори да държи раменете й неподвижни и вместо това може да държи турникета на крака й, докато Томас подпъхва намазаните с масло лъжици около главата на стрелата, за да я улови и изтегли, без да нарани още повече крака.

Щом освобождават турникета, той избълва тъмна кръв, но свещеникът натъпква пчелен восък и лен в раната и я стяга. Преди това проверява дали все още може да усеща пулсирането на живота на глезена й, който ще опази крака. Мисли, че тя няма да умре, стига да не позволи раната да гнояса. Тя все още не бива да умира; смъртта й ще съсипе всичко, за което е работил.

Вечерта, когато приключват, оръженосецът е посивял като господарката си от умора и глад. Томас го изпраща да потърси злия кон на Девата, след това да се нахрани и остава да се грижи сам за нея.

Смесва гореща напитка от лавандула и мед с горчив мак, когато Д’Алансон чука и влиза. Очите им се срещат в златисточервената светлина. Двамата са сближени в мъката си.

— Как мина денят? — пита Томас. — Държи се спокойно, но сърцето му блъска заради всичко случило се. Трябва да положи повече усилия от всеки друг път, за да опази онова, което знае.

Д’Алансон се обляга на вратата, задържа я затворена.

— Не пробихме, но ще успеем. Мъжете са в добро настроение. Лорд Монморанси се присъедини към нас с петдесет въоръжени мъже и техните слуги.

Да бяха дошли ден по-рано, присъствието им можеше да обърне цялата битка. Монморанси е добър, но идва твърде късно.

— С тяхна помощ и помощ от Господ, ще победим — заявява Томас.

— Така е. Ами Девата? — Д’Алансон пристъпва към леглото й. Без да пита, придърпва стол, грозна мебел от тежък дъб със седалка, която някога може и да е била облечена в кадифе, но оттогава е видяла десет хиляди задници и се е износила. Той сяда до нея, поема ръката й, все едно й е съпруг, баща, брат. Познава я от дете. Не бива да се забравя това. Ако има човек, който знае истината за нея, то това е Д’Алансон.

— Тя спи. Дадох й нещо, което ще я освободи от болката до сутринта. Вие ядохте ли нещо, милорд?

— Още не съм. — Херцогът замахва с другата ръка. — Чух слухове за козя яхния.

— Останете при нея. Аз ще се погрижа. — Той иска Д’Алансон спокоен, а няма да се успокои, преди да се нахрани, освен това Томас е чул същия слух.

Пред вратата на странноприемницата са се скупчили мъже. Той им казва онова, което имат нужда да чуят.

— Девата е добре. Възстановява се. Чу как сте се били и е много доволна. — Това, макар да не е точно така, е истина по дух. Тя разполага с най-добрите командири, кара всеки човек от армията да се чувства така, сякаш го е удостоила лично с вниманието си.

Козята яхния е сготвена с овес и боб. Той иска по-добро вино, чиста кладенчова вода, оловни чаши. Връща се и оставя всичко на дъска, отдолу постила ленена покривка.

— Милорд…

Лъжица. Купа. Вкусна обикновена храна, истинско удоволствие. Той знае как е след битка, познава отчайващия глад, който започва да те измъчва веднага след като опасността премине.

— Томас, какво щяхме да правим без теб?

— Сигурно същото. Без нея нямаше да знаем какво да правим.

Тя е в безсъзнание, черните мигли се открояват на белите бузи. Д’Алансон яде и не може да отговори. След това пие и пак не може да отговори. Минутите се изнизват. Скоро ще бъде късно. Хайде. Хайде…

Най-сетне той вдига поглед и Томас може да му зададе първия въпрос. Трябва да подходи с много внимание, но сега вратата е отворена като никога досега.

— Кралят знае ли, че Девата е била повереница на баща му?

Д’Алансон свежда поглед към ръцете си.

— Клодин дойде при мен да се изповяда — обяснява Томас. — Тя беше…

— Обслужваше мъжете ли?

— Да, очевидно. Но беше пила доста. Кълна се, че не съм казал на никого. — Той вдига дясната си ръка. Това е истина: все още не е изпратил тази информация на Бедфорд, трябва да му съобщи лично.

Д’Алансон го поглежда в очите, замислен, след това кима. Херцогът е заприличал на себе си през изминалите месеци: поналял се е, кожата му вече не е затворнически бледа, чувствата се отразяват в очите му.

— Ако не знае, значи е глупак.

— Не съм сигурен, милорд, че това е отговорът на въпроса. — Може да умре за тези думи; обезглавяването е наградата за предателство.

Д’Алансон не прилича на човек, който планира екзекуция. Похапва още от яхнията, загребва соса, барабани с показалец по коляното.

— Мисля, че знае. Защо иначе ще отлага Париж?

— Да не би да мисли, че тя ще бъде предизвикателство за него? Към кралската корона?

— А ти не мислиш ли така? — Купата е на пода и Д’Алансон се изправя, крачи, неспокоен е като вързана мечка. Посяга към стената и се завърта, без да гледа. — Стария крал не я направи каквато е, но забеляза потенциала й и го разви. Тя знае абсолютно всичко, което знаеше и той за битките и бойната чест. Той може и да беше луд, но беше велик рицар, страхотен ездач, невероятен тактик. Тя е всичко това, и то без да е луда. Все още не е изгубила нито една битка, освен ако не изгуби тази и ако я изгуби, то ще бъде, защото не й беше позволено да нападне, когато армията беше най-силна. Ако беше мъж, досега да е на трона. Мъжът, който се ожени за нея, ако има кралска кръв, ако тази година поне веднъж е влизал в битка, ще бъде повече крал, отколкото онзи, който се крие зад робата на архиепископ и твърди, че иска мир с преговорите. Преговори! — Смехът на Д’Алансон може да смъкне кожата на краля, ако той беше тук.

— Така наречените му преговори дадоха на Бедфорд време да намери още хиляда човека и да укрепи защитата на Париж дотам, че сега е почти непревземаем. Ако бяхме нападнали през юли, когато светото миро все още беше влажно на кожата му, щяхме да превземем града без усилие. Сега… — Свитият му юмрук се забива в дланта. — Сега ще трябва да разчитаме на Жан-Пиер и артилеристите му, за да срутят портата на Сент Оноре утре, за да привлекат всички от Сен Дени, така че останалите да успеят да влязат. Казвам ти, ако не беше построил онзи мост, досега да сме…

На вратата се чука.

Разговорът прекъсва.

За миг надвисва сянката на срамна смърт; и двамата знаят, че това е измяна, че дори херцозите може да бъдат екзекутирани за по-незначителни прояви.

Томас се изправя. Възможно ли е да се чува през вратата? Според него, не. Тя е толкова стара, с такава плетеница от гравюри, че със сигурност е послужила като бариера за всички думи, освен за най-високо изречените.

Оръженосецът на Девата се поклаща от крак на крак на прага.

— Съобщение за милорд Д’Алансон. Дошъл е човек, който иска да разговаря с него.

— Зает е.

— Не и за това. Съобщението е от Рено дьо Шартр. Идва направо от краля.

Кралят се е върнал в Компиен, където е на сигурно място, защитен от възможно нападение. Никой не говори за тази страхлива проява. Не и на глас.

Д’Алансон е застанал край леглото, отпуснал ръце на раменете на спящата Дева, очите му обхождат лицето й.

Томас се обръща към него:

— Милорд, трябва да си вървите.

Д’Алансон вдига поглед. Чувствата му личат в очите, в копнежа, в яростната, горда болка и желание.

Внимателно, сякаш в присъствието на непозната хрътка, Томас продължава:

— Рено дьо Шартр, милорд. Вървете при него. Разберете какво иска. Намерете начин да…

Той не намира думи. Колко пъти си е представял тъкмо това? А колко трудно му е сега. Много по-трудно, отколкото някога си е представял.

Замахва с ръка към вратата, безполезен жест. Д’Алансон разбира.

— Да, разбира се. Д’Улон, води ме.

Двамата тръгват. Томас сяда на мястото, на което е седял допреди малко Д’Алансон. Свещите трепкат в ъгъла, излъчват светлина с цвета на козя урина. Мангалът е почти угаснал. Той вдига ръката й, отпуска я отново и покрива лице.

Чака възторгът да го завладее. Продължава да чака. Трябва да дойде, разбира се, защото това е моментът, финалната му хитрост, върховната точка на плана му.

Някъде в стая, недалеч оттук, Рено дьо Шартр, архиепископ на Реймс, седи и разговаря на четири очи с херцог Жан д’Алансон, човек с кралска кръв, стига до окончателната развръзка, ножа в гърба, който ще довърши Девата и всичко, което тя олицетворява.

Мисли за моста си. Той не е инженерно чудо, а солиден, компетентно направен според съответните изисквания с места и в двата края, под които може да се скрие човек, дори двама или да остави бъчвичка с барут. Ако се взриви на тези две места, гърбът му ще се прекърши и ще се срути в реката. Иска му се да може да види този момент, за да разбере, че го е направил както трябва.

Девата се размърдва в леглото. Не е планирал нараняването й, но то не означава, че той, Томас, архитектът на нейното падение, ще бъде човекът, който ще й поднесе новината.

Той репетира думите наум: „Милейди, вие изгубихте всичко: и моста, и битката, и войната, вече никой не вярва, че сте пратеник на Бога. Армията ви се разпръсна. Кампанията ви приключи. Вие сте най-обикновена химера, момиче, което се облича в броня и се бие като мъж. Прекрачихте към ереста просто като ставахте от леглото всяка сутрин, а когато разкрият лъжите ви, краят ще е окончателен. Колко време ще мине, преди да ви изгорят?“

Все още не; тя продължава да спи, въпреки че лицето й възвръща цвета си. Животът избуява на бузите й. В главата му се роят образи, опитват се да излязат напред: Девата при Жаржо, смее се, след като падна; при Патай, преди нападението, скрита в бяла броня, вдигнала копието, радостта грее в очите й. И още нещо: докосването на кралските особи, ум, оформен от истински крал.

Той мислеше, че тя е младият Хенри, който наближава към своя Ажинкур, и не беше съвсем на грешен път. Помни Троа, как запълваха рова. Той застава пред армиите на Бедфорд, струпани при Монтепилоа, и я наблюдава как упражнява злобния си кон и нито един рицар от цялата английска армия не смее да приеме отправеното от нея предизвикателство.

Той мрази Бедфорд. Нещо повече, презира го. Трябваше му известно време, докато осъзнае, че това чувство го завладява все по-убедително. Наистина мрази Бедфорд. Освен това вече не мрази Девата както преди.

Докато седи до нея, вдига ръката й. Както и при Жаржо, сърцето му потръпва. За разлика от Жаржо той не се отдръпва. Брои минутите, които минават, и се пита докъде ли е стигнал Рено дьо Шартр, дали Д’Алансон вече знае, че всичко е приключило.

Ще се наложи да отпратят добрия херцог. Нормандия е подходящо място; подходящо е всяко място далече от Девата, така че двамата да не могат да правят конспирация. Д’Алансон я обича. Нима е чудо? Че кой мъж не би я обикнал, след като я види по време на война? Кой мъж не би я обикнал, след като е видял искрите й на кураж? Кой мъж…

Сърцето му изведнъж става празно, боли, защото е нещастно. Той се чувства така, както Д’Алансон изглеждаше, и когато потрива бузата си, забелязва, че е мокра.

Избърсва нос с ръкава си. Стиска ръката й. Вдига я, целува кокалчетата, докосва нежно с устни напуканата й изранена кожа и е изгубен.

Докато поеме дъх, сърцето му се преобръща. Костният му мозък, който е белязан с имената на Бедфорд и Англия, се откъсва и свързва отново, а написаните имена вече не са английски.

Девата. Франция. Жана д’Арк.

Моята любов.

Усеща, че пропада; старото чувство се връща отново.

Преди много време, когато деветгодишното момче на име Томас дьо Сеграв си мислеше, че знае кой е баща му, преди да разбере значението на думата „копеле“ или как да се бие с онези, които я използваха като обида, преди да види как майка му умира, преди да замине от Нормандия за Англия и за по-добър живот, много преди да си пусне брада и да бъде наречен на нея^[1], по онова време, когато бе още невинен, той играеше с другите момчета по цяло лято, чак до зимата.

Една бяла зима, когато водата се превърна в камък и езерото стана твърдо като варовикови скали между хълмовете, момчетата си направиха кънки от изрезките на дърводелеца и се надпреварваха до единия край, после обратно, плъзгаха се като лебеди по млечнобелия лед под толкова съвършено синьо небе, сякаш Господ го беше изсипал.

Той не знае какво е да си нещастен, затова не цени щастието, но пее песента, която не баща му го е научил, и както се плъзга и се смее, стига до пропуканото място в леда.

Не го вижда. Не знае, че трябва да внимава за такива неща. Всичко се случва изневиделица; в един момент има слънце, небе, лед, топлина, блясък, веселие — а в следващия идват студът и черната вода. Тя е невероятно студена. Той не може да диша. Не може да мисли. Изпада в паника, паникьосва се, може да умре; знае, че се е случвало с някои момчета, които са пропадали под леда и не са могли да си поемат въздух.

Единствената му мисъл, която се захваща за паниката, е, че ако не мисли разумно, ще умре. Престава да се бори и остава неподвижен във водата. Изплува, докато горната част на главата му се удря в нещо твърдо. Протяга ръце и открива, че лявата ръка докосва нещо живо; ръката на баща му (този човек не му е баща, но той не знае, а в този момент, дори да знаеше, щеше да му бъде все едно: обича го) протяга ръка от черната вода, за да го намери. Двамата преплитат ръце и той е изтеглен, за да не се удави.

И така отново е навън, под слънцето, но сега му е студено, вече е по-стар и по-мъдър. Прекрачил е граница, от която връщане назад няма. Ако трябваше да отбележи началото на естественото внимание, на нуждата винаги да мисли напред, на способността да потиска паниката си, той щеше да посочи онзи момент и дългото, бавно затопляне пред огъня по-късно.

Тук, сега, докато седи във вмирисаната странноприемница на една крачка от Париж, той отново се потапя от топлия огън в черния леден студ и този път е сам; няма кой да го изтегли.

Измъква ръка от нейната, но е много, много късно. Завърта се, доста тромаво заради шока и мъката, отваря вратата и се сблъсква с пажа Луи дьо Кут, чийто брат е мъртъв.

— Къде е милорд Д’Алансон? Намери го, трябва да говоря…

— Тук съм, Томас. Ето ме. — Д’Алансон е оживял; чудовище, върнало се от мъртвите, за да го измъчва с успеха на собствения му план. Херцогът е пребледнял, очите му са помръкнали. Ръцете му висят отстрани, безполезни са. Думите му са като от пепел.

— Свърши се. Кралят е заповядал армията да се оттегли. Нямаме позволение да продължим атаката над Париж. Томас, кралят на Франция е наредил на войниците си да взривят моста ти…