Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (54)

Петдесет и четвърта глава

Шато „Дьо Боврьой“, Руан

Май 1431 г.

Вечер е. Томас е направил всичко по силите си, за да облекчи Девата след преживяното, и след това се е прибрал в стаята си над таверната.

Жан дьо Белвил е най-сетне тук. Пристигнал е в Руан следобед, облечен като търговец: некачествена холандска вълна, небоядисана и обувки от конска кожа с пирони на подметките. Влиза, понесъл на гръб мях с вино, и нито английските, нито френските стражи го спират.

Ето че най-близките от семейството на Девата се събират отново: Дьо Белвил, Юге и Маргьорит дьо Валоа, само дето тя не е Маргьорит, тя е Жана, наричана Ан, онази, която Томас търси от деня, в който кралят бе миропомазан: принцесата ангел, която е сложила край на детската игра в деня на Ажинкур.

Другите трима се чувстват облекчени, че могат да разговарят. Той най-сетне може да отговори на въпросите, които го измъчват. Уредила ли е Йоланда някоя хитринка? Тя е силна жена, дискретна, властна. Той разчита на нея.

Когато пита, Ан отговаря с нещо между кимане и поклащане на главата.

— Нямаше да се получи без нея. Йоланда ми помогна да вляза на процеса. Тя изпрати свои хора да доведат Девата от Вокольор, за да бъде приета от краля в Шинон.

— За това е нужен небивал кураж, да говори пред краля, след като той може да я познае.

Дьо Белвил се наежва:

— Девата никога не лъже. Тя каза: „Баща ми на небето ми нареди да върна целостта на Франция“, което е самата истина. След като те са предпочели да мислят, че говори за Господ, добре. Идеята беше нейна, а Йоланда довърши всичко, но първата част е на бащата. Той я е накарал да се закълне над меча му. Поискал е от нея три клетви: да завладее Франция, да плати откуп за Шарл от Орлеан, заловен при Ажинкур, и да освободи Париж.

— Той е мислел, че тя може да стори всичко това, така ли?

Ан обяснява:

— Той беше крал, тя носеше неговата кръв. Разбира се, че го вярваше. Освен това той беше рицар и я беше обучил. Още от дете бе видял какво представлява, каква би могла да бъде и много добре е знаел какъв е Шарл. Кралят, нашият брат.

— Който може и да не ви е брат, ако слуховете за родителите му са истина.

Тя свива рамене.

— Няма значение. Татко е предвидил и това, че тя може да обедини армията, да я поведе, да направи всичко, което той поиска от нея, но тя никога няма да седне на трона. Дори не може да настоява, че има кралска кръв, защото в противен случай лордовете ще се избият в опитите си да се оженят за нея и да завладеят трона от нейно име. След това Франция ще бъде разкъсана отново, защото губещите ще се съюзят отново с Англия.

— Жан д’Алансон отказа да се ожени за нея — обяснява Томас. — Опитах се да го накарам пред Париж.

— Йоланда го накара да обещае, че няма да го направи — отвръща Юге.

Томас вдига глава.

— Той знае ли?

— Разбира се, как иначе. Ние израснахме заедно. Той се биеше с нея с дървен меч часове наред, когато бяха малки. Знае. И Ла Ир знае. Всички, които я подкрепят, знаят.

— Ами кралят?

— Той не знае. Никога не беше в двора, когато бяхме малки. Отиде да живее с Йоланда още преди да се родим. Видя я чак в онзи ден в Шинон и никой не му каза: просто не посмяха.

На Томас му се иска да вярва, че Шарл не би изоставил собствената си плът и кръв, както изостави Девата, на която дължи всичко, без значение какво знае.

Той си припомня нещо, един ров пред Мьон и Бертран дьо Пуланжи, човек, който със сигурност е знаел.

— Тя обяздвала ли е някога коне? Преди да дойде в Шинон?

— Да! — За пръв път от месеци вижда Ан да се усмихва. Очите й се реят някъде далече, когато говори за миналото. — Това беше по-късно, след като двете с майка й напуснаха Бургундия.

— Защо са били в Бургундия? Херцог Филип е неин враг.

— Одет дьо Шампдивер е бургундка по рождение. Когато старият крал почина, любовницата му и незаконната му дъщеря бяха прогонени от двора. Нямаха къде другаде да отидат. Аз бях в Сен Катрин дьо Фиербоа. Те минаха оттам и ние заровихме меча й зад олтара.

Томас скача.

— Кръстоносния меч ли?

Дьо Белвил се надига.

— Същият, който й е дал баща й. На следващата сутрин Девата и майка й заминаха за Бургундия. — Той отива до вратата и изкрещява заповед: — Сега моята дама трябва да се нахрани.

Момичетата от таверната донасят лучена супа, хляб, малки кексчета с шафран и бадеми.

Ан се развеселява; спомените са върнали цвета на бузите й. Ако има намерение да се храни, то сега е моментът.

Дьо Белвил й прислужва.

— Изяж супата и разкажи на Томас за Жана, която обяздваше коне, и за майка й, Мари, която седеше край конюшните в Совини и можеха да изкарат цяло състояние, като обяздват и оседлават трудни коне.

Ан яде лъжица след лъжица.

— Татко изгуби и двамата си по-големи синове, а третият беше… знаете какъв е. Затова насочи вниманието си към сестра ми. Още откакто тя проходи, плачеше, за да я качат на кон, и така постепенно той я научи на всичко, което знаеше. Караше я да язди, непрекъснато да язди без стремена, докато тя не се научи да язди всички коне в конюшнята.

— На процеса, докато беше под клетва, тя каза, че майка й я е научила да преде и да тъче — напомня Томас.

— Самата истина. — Ан довършва супата и оставя купичката. — През онази една години в Бургундия, тя носеше рокли, воали и се научи да тъче и да преде, докато пръстите й не прокървиха. Как само ми се иска да я бях видяла в рокля!

Ан коленичи край огъня, стиснала в ръце чаша вино. Днешната й рокля е вълнена, боядисана в синьо. Тук, в Руан, тя е съпруга на търговец, но не на богат човек. Косата й не е сплетена. Стели се по раменете като тъмен воал със златни нишки, където светлината от огъня я докосва.

Томас я подканя нежно.

— След Бургундия започна да обяздва коне.

— Да. Преместиха се в Совини и започнаха да си създават име. Под името Жана тя започна да обяздва добичетата, до които никой не смееше да се приближи, а майка й шиеше юзди като за кралски особи. Харесваха живота си, струва ми се; поне Девата. Майка й живя само още година, така че този живот може и да не й е понесъл. Одет почина през есента на 1424 г., две години след краля.

— Девата можеше да продължи да обяздва коне…

— Но беше дала на татко дума, че ще се погрижи за майка си, а след това и за Франция. Пролетта дойде и тя пристигна при мен в Домреми. Изпрати едно момче да ме намери в полето, изпрати ми съобщение, че майка й е починала, но той не разбрал и решил, че става въпрос за моята майка — за жената, която ме отгледа. Аз хукнах към къщата! Тя се скри сред ореховите дървета, далече от Жак д’Арк, мъжът, който ме наричаше своя дъщеря; той дори по онова време я мразеше.

— Срещахме се по два пъти в месеца в стария параклис на Света Маргарита в гората, на пет километра от селото. Отивах там пеша; тя яздеше коня, който имаше най-голяма нужда от упражнения. Носеше кожи и вълна и наметала, и сирене, и ябълки през есента и говорехме какъв е бил животът и какъв ще бъде, ако отново обедини Франция. Дори по онова време татко й говореше точно както съветниците му говореха.

— Той е чувал гласове?

— Да. Не толкова често, колкото твърдеше, но понякога гласовете бяха истински. Винаги идваха, когато грееше слънце, това го помня и като деца имахме нареждане, ако това се случи, да намерим Малката кралица. Иначе той не разговаряше с други.

Виното е извършило магията си; Ан мълчи, спи й се, затоплила се е. Юге и Жан дьо Белвил се извиняват и Томас остава сам с нея. Очевидно мъжете му имат доверие. Той се приближава до камината и сяда, пламъците му правят компания. И двамата потъват в спомени. Мракът се спуска и той поема ръката й в своята, вдига я, целува я и тя му се усмихва, не отдръпва ръка.

В огряната от пламъци тишина, тя шепне:

— Обичаш я.

Също както и за нея, за него е облекчение да каже истината:

— Обичам я.

— Както и всички ние. Дори Жан и Юге. Разбираш ли?

— А тя обича ли те?

Отправя му тъжна усмивка.

— След Ксенофон, да.

Той пуска ръката й.

— Клодин ми каза за деня на Ажинкур, когато си прекратила битка — игра, която тя е била с Дьо Белвил. Тя каза: „Дори по онова време те се обичаха.“ Клодин не каза точно това, но звучи така, сякаш наистина го е казала.

— Какъв ден само — продължава той.

Сякаш ангел разказва историята за едно дете, което се натъква на игра и я прекратява, в деня, когато целият им свят се преобръща. В спомените й властва момиче, което се е хвърлило да защитава сестра си, която просто е искала да бъде с нея. Дори тогава двете са били близки; признатата дъщеря, която отегчавала баща си, и необузданата, която взела цялата му красота.

— И никога ли не сте изпитвали огорчение, че тя е кралската дъщеря, а вие сте дева от Лотарингия?

— Не. Бях щастлива. А и никога нямаше да бъда, каквато татко искаше. Добре че не се опитах.

 

 

Той спи сам, винаги. Тази нощ за пръв път в съня си лежи с принцесата ангел, която е Ан, и се буди изцапан, чувства се като предател.