Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (29)

Двадесет и девета глава

Портата „Сент Оноре“, Париж

8 септември 1429 г.

— За Франция! Напред! Давайте! Давайте! Давайте!

Мъжете се втурват напред. Оръжията блестят. Всичко заглъхва от гърмежите на оръдейния огън. Оръдието Рифлар и малките му братя бълват едновременно, изхвърлят тонове изстрели по Сент Оноре, най-слабата от парижките порти. Те мятат камъни по стените, рушат зидове, убиват първите защитници, защото най-сетне, след седмици в очакване — Д’Алансон изпрати на два пъти хора да го викат — кралят е дошъл от защитения Компиен, за да даде на Девата позволение да нападне най-големия, най-укрепен град, сърцето на кралството му.

Септември е, четири месеца след вдигането на обсадата на Орлеан. През изминалите дни Томас изслушваше изповедите на мъжете от армията, която сега е най-малобройна след Орлеан, наполовина от размера при Троа. Дори с пет хиляди мъже, пак е голяма, а онези, които са останали, изпитват омраза към Англия, която набъбва все повече с всеки изминал ден.

Освен това все още имат артилеристи. Въпреки че хората, които излизат от града, се подсмихват, Жан-Пиер не е изгубил нито един човек от екипа си. Това, за французите е един от многобройните знаци, че Господ е все още с тях.

Сега пред тях е стената, планина от камък, висока колкото четири коня, качени един върху друг. Около нея има ров, огромна, гноясала рана на земята, дълбока колкото още два коня, която стрела не може да премине. Французите трябва да преминат, преди да стигнат до бургундци и англичани, пикардци и немци, люксембургчани и поляци, които са се подредили по стените пред тях с оръдия и боздугани, извадили мечове и щитове, подготвили горещо олио.

Във Франция няма достатъчно дървета, за да запълнят рова, както направи Девата при Троа, но откакто Томас е тук, нейните хора събраха половин гора, за да прехвърлят стеснението, което се намира пред портата Сент Оноре и тук, с оръжия и вяра в Девата и помощ от Господ, те възнамеряват да пробият в твърдината Париж и да предадат града на краля.

Сега брат Томас е с Девата, част от вътрешния кръг. Той, Ла Ир, Д’Алансон, Д’Улон и Дьо Кут, се бият толкова близо до нея, че ако хвърлиш плащ върху тях, ще ги покриеш всички и по краищата ще остане свободно място. Младият Раул дьо Кут държи знамето й, единствено той не е свикнал с битките. Тя го е поставила зад себе си, обхваща с поглед останалите и вдига меч.

— За Франция! Донесете дървата.

Плющят камшици. Напрягат се хомоти. Коне и бикове теглят петдесет натоварени каруци към брега на рова. Големите френски оръдия отзад бълват огън над главите им.

— Напред!

Дървата се трупат, мъжете ги натъпкват, стрели свистят и дрънчат, лъковете не знаят почивка.

Девата привикна щитоносците, които носят на гърбовете си огромни щитове, от които приличат на костенурки. Те са в безопасност, освен когато се изправят. Изпращат ги приведени напред и брат Томас ги следва заедно с останалите. Стена от мъже и брони, вдигнали мечове и брадви, готови с боздуганите да блъскат и повалят портата.

Скоро по нейно нареждане щитоносците докарват огромно дърво, което да използват като таран. Въоръжените мъже са вдигнали щитове, за да се защитят. Томас е в групата най-близо до портата, стиснал тояга в ръка, благославя мъжете, оглежда оръдията, дава знаци на Жан-Пиер, ако мисли, че ъгълът трябва да се промени.

Девата и Д’Алансон са от лявата му страна. Ла Ир е малко по-настрани, от дясната, също като разярен бик, блъска по дървото с огромен военен чук, но е твърде много на показ. Англичаните са познали цветовете му и искат кръвта му. Томас чува вик на английски, името и се обръща с вик:

— Ла Ир, внимавай!

От оръдейния огън всички оглушават, но Ла Ир усеща изречените думи, вдига поглед, вижда опасността и хуква настрани.

Реакцията му е бърза, както трябва да е при всеки рицар. Врътва се, изтръгва лъка от мъж, който току-що е сложил стрела, и я пуска с една ръка към укреплението. Тримата, Томас, Девата и Ла Ир чуват попадението, усещат смъртта, споглеждат се, оголват зъби, размърдват пръсти и надават вик, който да привлече армията:

— За Девата! За Франция! За Франция!

Денят минава в жега, шум и болка. Томас се вслушва в песента на портата, скърцане на дърво, подложено на мъчение. Мъжете чуват. Чуковете им се вдигат без усилие в ръцете. Броните им са като коприна; яростта е свята и неугасима.

— Милейди! — Вик отзад и от лявата му страна, на двадесет метра от стената, зад брега на рова. Това е младият Раул дьо Кут, поразен. От крака му е пораснала стрела и яркочервена кръв бликва около нея. Той плаче, дете, разкъсвано от болка. Сваля си шлема и коленичи, опитва се да извади стрелата, която го е приковала.

— Раул! Не! — Девата се хвърля към него, но краката й са от олово, твърде бавни, прекалено тромави и никой на света не може да бъде достатъчно бърз, защото тя знае какво следва. Всички знаят.

— Раул! Залегни! — крещи Томас.

Момчето не е създадено за война. Той си е играл по полята, където лъскавата му златна коса не е била мишена за мъжете на стените, които се молят за нея през целия ден. Той не чува или ако е чул, не разбира, че трябва да реагира незабавно.

Втората стрела го уцелва между очите. Той се прекатурва и знамето пада с него. Девата прихваща и него, и знамето, момчето с едната ръка, знамето с другата. То не трябва да пада. Не пада; Жан Д’Улон, до нея, както винаги, го поема, докато тя прегръща Дьо Кут.

— Раул! — изревава тя, бясна на англичаните, на краля, на Господ, който е позволил момчето да умре. Той е толкова красив и не изглежда мъртъв, просто леко засегнат; всеки момент може да отвори очи и да покаже белите си редки зъби и трапчинката на бузата и да каже нещо, което един паж никога не би се осмелил да изрече пред рицар, при което всички ще прихнат.

Тя не би трябвало да е тук: прекалено открита е. Томас е с нея, до нея, най-близо.

— Милейди! Трябва да отстъпите назад.

Тя не го чува. Оръдието Рифлар току-що е гръмнало заедно с други две. Всички са глухи. Томас пуска тоягата си и трескаво се оглежда за щит. Има един наблизо, огромен, ръбест, с цветовете на Орлеан. Той се хвърля към него, грабва го и се обръща тъкмо когато тя полага момчето на земята и затваря очите му. Не трябва да е там. Не тук, не сега. Най-вече не сега.

— Милейди, мръднете!

Твърде късно, тя вижда онова, което той вече е видял. Тя се извива наляво, настрани от стрелата, която лети към нея…

… описва пълен кръг…

… тя пропуска гърдите й…

… и се забива в крака й.

Тя пада, лицето й съвършено бяло, обрамчено от лъскавия шлем.

— Милейди? — Томас е до нея, стиснал в ръка щита, който осигурява достатъчно прикритие, но той няма нищо друго. Д’Алансон, слава на Бога, проявява здрав разум и грабва друг щит от мъртвец, за да ги заслони, да ги скрие от очите на другите мъже и доколкото е възможно от нови стрели.

Той си мисли, че тя може да е мъртва, и за момент светът му се разтърсва, сякаш е под влиянието на мака. Не тук. Не сега. Планът му не е такъв.

Здравият разум се връща. Тя не може да умре от една стрела в крака. Нали така?

— Милейди? Чувате ли ме?

Със силата на волята тя отваря очи. В погледа й вижда как се сблъскват болка и ярост; ранявана е и преди, но никога не е била изваждана от строя. Опитва се да заговори, но болката е река, която я поглъща и заплашва да я повлече. Той подпъхва рамо под ръката й. Тя стиска зъби. В неочаквано настъпилото мълчание той ги чува и така разбира, че боят е спрял, всички гледат.

Тя също го знае.

— Вдигни ме. Трябва да ме видят.

— Тогава ставайте. — Той й помага. — Само че не се показвайте иззад щи…

Твърде късно. Втора стрела я пропуска, но уцелва спечеления с труд германски меч. Чува се пукот от счупена стомана.

Той усеща как шокът се разпростира. Мечът е нещо свято и всички знаят как тя го е извоювала в двубой с рицар. Да го видят счупен пред стените на Париж… подобни неща са обръщали развоя на събитията в много битки. В този случай счупването на меча й става причина бентът да се отприщи.

— Девата! Девата падна!

Френски гласове и английски викове се носят над полето, удрят се в стените; единствено тонът е различен. С нещо подобно на ужас той очаква да настъпи катаклизъм както при Жаржо, французите да си поемат дъх, да изрекат клетви за отмъщение, защото събере ли се мощта на пет хиляди мъже, тя ще се превърне в неовладяна вълна.

Чака.

Усеща единствено крушението след загубата. Отлаганията са обезверили армията. Вярата на мъжете в собствените им способности вече я няма. Вярата в Девата не е каквато бе преди. Те я обичат, но ако кралят, който е миропомазан от Господ, не иска да се бие, къде тогава е Божията помощ?

Девата усеща всичко това. Пребледняла е като пепел от огнище, но отказва да си тръгне.

— Помогни ми да се изправя.

Ла Ир се пъхва зад щита.

— Момиче, трябва да те върнем в Ла Шапел. Ако умреш тук… — Той се обръща, стиска другото й рамо, готов да я повлече назад.

Би трябвало да знае как ще реагира тя. Тя отблъсква ръката му.

— По-добре да умра тук, отколкото в шатра зад бойната линия. Мъжете трябва да видят, че съм на крака. Трябва да знаят, че съм жива, в противен случай всичко е изгубено. Томас, кажи му!

— Тя е права. — Той се стяга, поддържа я да се изправи в цял ръст, както е с бронята. — Войниците ще отстъпят, ако мислят, че е мъртва. — Ако отстъпят сега, може да се прегрупират. — Ла Ир, хвани едната й ръка. Аз съм добре от тази страна. Сега внимавай… тя трябва да има устойчивост. Дай й меча си. Трябва да изглежда въоръжена. Милейди, можете ли да стоите без наша помощ?

— Дай ми знамето. — Тя протяга ръка. Томас грабва знамето от оръженосеца и го тиква в лявата й ръка, страната на ранения крак, който не я държи.

Болката й приижда на вълни; той вижда как я притиска и лицето й пребледнява. Тя стиска дръжката с лявата ръка и вдига меча на Ла Ир с дясната.

— Напред за Франция! — изкрещява тя. — Напред! Напред!

Чуват се накъсаните викове на мъжете и те събират нови сили.

— Не оставай, ще смажем негодниците без теб!

Това е добре, защото му се струва, че болката заслепява. Тя не вижда кое е напред и ако пак попадне в обсега на стрелите, ще я уцелят отново. Сега вече знаят, че могат; тя вече не е закриляна от магия. Най-сетне им става ясно, че нито Господ, нито дяволът я защитава.

— Трябва да я преведем през реката. — Обръща се към нея.

Тя се съпротивлява, отблъсква го.

— Томас, остани на полето. Имат нужда от теб тук. Аз ще се върна сама.

Няма начин. Не и сега.

— В това състояние не можете да стигнете до Ла Шапел — отвръща той, — а не можем да изтеглим нито един от рицарите. Аз ще ви отведа. Оръженосецът ви ще помогне.

Приятелите от детството й са се събрали около нея. Д’Алансон взема знамето и го подава на Жан дьо Белвил. Той отпуска ръка на рамото й.

— Милейди, уцелвали са ви и преди, при Ле Турел, Жаржо. Там спечелихме, и двата пъти, ще спечелим и тук, сега. Никой няма да каже, че Господ ви е изоставил.

Около тях настъпва кратък мрак, притискащо отчаяние. Тя е на ръба на смъртта.

Очите й помръкват.

— Кралят може би — заявява тя. — Но не и Господ.