Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (35)

Тридесет и пета глава

„Клери Сент Андре“

Сряда, 26 февруари 2014 г.

16:15

— Готови ли сме? — обръща се Пико към Патрис, докато той шофира към „Клери Сент Андре“.

— Абсолютно — отвръща Гарон, седнал в автомобила на Роло пред базиликата и чака нареждане от Пико.

Патрис минава покрай него, завива надясно и паркира на стотина метра по-надолу на пътя.

— Все още ли носиш насочения микрофон от снощи? — пита Пико.

— Вече е готов.

— Мяркала ли се е Моник Сусонг?

— Колата й е жълтото „Клио“ тройка пред моята. Току-що влезе вътре. От свещеника няма и следа, но може вече да е вътре.

Следва момент, в който Роло обръща автомобила и подкарва към парка, така че да не се вижда зад ъгъла. Тя не прекъсва линията. Гарон мърмори:

— Спипах те.

Чува се стържене на пластмаса в пластмаса, докато гласи мобилния си телефон на стойката до насочения микрофон.

По линията съска тих разговор, твърде далечен, прекалено неясен, за да се чуе.

— Чакайте — обажда се Патрис и вади мини юесби от чантата си, свързва телефона й с лаптопа си и задейства софтуера.

Чува се съскането на бял шум и гласът на Моник Сусонг се разнася от мъглата. Звучи приглушено, сякаш говори през газова маска, но е достатъчно ясен, за да се разбере смисълът, и Патрис записва всяка изречена дума.

— … че не е умрял напразно. Не очаквам да разберете науката или нуждата историята да бъде предадена правилно, но очаквам да разберете, че един човек загина заради това. Не е ли това смисълът на религията ви? Човек загинал за каузата.

— Нашият Господ е умрял заради греховете ни. И вашият, както и моят. — Свещеникът говори със сух, дрезгав шепот, също като човек, който е изгубил гласа си или тъкмо си го връща.

Може да му минава настинка, но Пико е чувала тази дрезгавина и преди и патологията в нея беше много по-ужасна от най-обикновен вирус.

Тя иска да види човека, който говори по този начин. По нейно настояване Патрис вади снимка от Интернет и я качва на половината екран.

На нея отец Сенк Марс е слаб, жилав, изненадващо млад. Косата му е тъмна, тънка и стига точно под ушите. Профилът му е ъгловат и гневен.

Звучи като човек, който няма време за губене.

— Какво искате?

— Искам да видя онова, което Иън Холоуей е видял, заради което е започнал да се страхува за живота си.

— Невъзможно.

— Да ни бе да предпочитате да се обърна към полицията?

— Не става въпрос какво предпочитам, а дали е възможно. Онова, което доктор Холоуей видя, вече не съществува. Изгорено е.

— Унищожили сте човешки останки, защото някой с недостатъчна квалификация иска да погледне? Изгорили сте ги, така ли?

Значението на този чудовищен акт се блъска в стените, прогърмява в микрофона на Патрис и се изкачва до червения край на скалата. Пико и Гарон се отдръпват назад в двата автомобила и притискат ръце към ушите си.

Вътре в базиликата отец Сенк Марс не отговаря, мълчи, продължава едва след малко:

— Някои неща е най-добре да бъдат оставени каквито са.

— Искате да кажете, че църквата иска да е така?

— Не само църквата; цяла Франция. Няма да позволим манията на един човек — или на една жена — да съсипе наследството ни.

— Та това е… вандализъм… — В гласа на Моник Сусонг се прокрадва примирение. Вътре в базиликата се чува шумолене на дрехи, сякаш жена с добри възможности е вдигнала чантата си и я е метнала на рамо.

— Какво възнамерявате да правите? — пита свещеникът.

— Онова, което възнамерявах така или иначе: да открия защо умря Иън.

— Полицията вече се занимава с този въпрос.

— Не. Полицията търси кой е причинил пожарите в Орлеан и не успява да го хване. Те не се интересуват от човека и от смъртта му.

— Докато вие се интересувате от смъртта му, но не и от пожарите.

— Опитвам се да убедя себе си, че един свещеник от църквата не е предизвикал шест пожара в Орлеан единствено за да убие определен човек.

— Тогава трябва да успеете, защото ви давам дума и се кълна в Господ, че ние никога не сме подпалвали пожари, нито пък сме убили приятеля ви. Не знам кой го е сторил.

— За първото ви вярвам единствено защото пожарите са започнали много преди Иън Холоуей да дойде във Франция. Ако бях на друго мнение, досега да съм отишла в полицията.

— Благодаря ви, че мислите разумно…

Кратко мълчание. Може би са си подали ръце.

— Ще се върна.

— Мога единствено да кажа, че очаквам новото ви посещение с нетърпение и радост и най-искрено ви пожелавам успех в търсенето.

Двамата се разделят.

— Да я арестуваме ли? — пита Гарон в микрофона.

— Все още не. Проследете я. Ако отиде в Орлеан, приберете я. Ако ли не, искам да знам къде отива и… мама му стара…

Патрис търсеше нещо в мрежата и е изтеглил една от най-забележителните снимки на Моник Сусонг, заместник-редактор на модните страници във „Вог Париж“. Тя е на цял екран, висока, чернокожа, великолепно облечена — и съвсем не прилича на жената, която сега излиза от западната врата на базиликата. Структурата на лицето е достатъчно подобна, за да ги объркаш; двете жени може да са братовчедки или сестри, но не са една и съща жена.

— Роло, Гарон, тя не е онази, за която се представя. Проследете я и я приберете пред хотела. Патрис, продължавай да записваш разговорите й. Искам да знам на кого се обажда и какво казва.

Жената, която се нарича Моник Сусонг, е облечена в алено и черно. На сивите зимни улици на Клери Сент Андре тя изпъква като „Вог“ сред вестници. Пико я наблюдава в страничното огледало, докато се връща към автомобила си „Клио“, сяда в него замислена, след това потегля и се отправя обратно към Орлеан. Скоро след това Гарон докладва, че двамата с Роло са зад нея. Пико слиза от колата. Обръща се към Патрис:

— Остани тук. Ще ти позвъня, ако имам нужда от теб.

— Къде отиваш?

— Да говоря със свещеника.

Намира го в далечния източен край, зад олтара. Не е нужно да показва полицейската си карта, за да докаже коя е, телевизията се е погрижила за това. Той кима вместо поздрав, сякаш двамата отдавна са се разбрали да се срещнат.

— Моник Сусонг — започва тя. — Коя е тя в действителност?

Той проявява достатъчно интелигентност и не се преструва на изненадан. Изглежда уморен.

— Любовницата на Иън Холоуей ли е?

— Това е само едната страна, струва ми се. — Гласът му е все още дрезгав, но тя беше права, не става въпрос за обикновена вирусна инфекция. У него има смътна прилика с човека на онлайн снимката. Макар да не е професионално, Пико забелязва, че ноктите на пръстите са пожълтели, с надлъжни резки, лицето е сбръчкано, косата е значително по-рядка, отколкото на снимката, и съсипана от радиация или лекарства; той е бил на смъртно легло и може никога да не се оправи.

Забелязва, че тя го наблюдава.

— Ларингален карцином. — Отправя й лека усмивка. — Двамата с баща ви имаме една болест. Подозирам, че сме имали слабост към едни и същи цигари в младостта.

— Имате ли белодробни метастази?

Погледът му се плъзват настрани.

— Все още не ми е дошло времето да се изправя пред създателя.

Баща й премина през съвсем същото; ремисии и реадмисии и напразни надежди, които бяха по-добри от съвсем никаква надежда и представляваха малък оазис на здравия разум, докато рухваше окончателно.

— Какво е видял Иън Холоуей, което по-късно сте унищожили? — пита тя. — Не, сериозно… — Тя вдига ръка. — Чух какво казахте на Моник Сусонг. Тя може и да приеме думите ви, но не и аз. Ако се налага, ще представя файл на прокурор Дюка още днес следобед и довечера ще свикам пресконференция на стълбите пред кабинета му. Достатъчно е само да подхвърлим, че имате нещо общо с пожарите, и ви уверявам, че пресата ще преобърне остатъка от живота ви.

Той я наблюдава. Склерите на очите му са жълти от жълтеница. Въпреки това в тях има огън, дух. Той прехапва устни. Когато тя посяга към телефона си, той заговаря:

— Видя колекция от кости, кости, за които се предполага, че са на монарха Луи XI и съпругата му.

Луи XI: син на Шарл VII, кралят, издигнат от Девата. Нещо дълбоко в ума й се събужда.

— Предполага се, така ли?

Свещеникът разперва ръце.

— Не бива да забравяте, че нацията ни е изстрадала много в революции и смутни времена. Англичани, испанци, хугеноти, революционери, нацисти; какви ли не времена, мъже, въоръжени с огън и брадви, са вилнели в тази църква. Всеки път свещениците са спасявали най-важното, а именно тленните останки на мъжете и жените, погребани тук. Камъните, тухлите и мраморът са оставяли на онези, на които им доставя удоволствие да рушат. В този процес човешките останки не са били винаги обозначавани както ни се иска. Онези, оставени на нашите грижи, се твърди, че са от кралската гробница — той посочва мраморното чудовище край северната врата — но човек никога не може да бъде сигурен.

— Защо тогава ги изгорихте?

— Като предпазна мярка.

— Да не би да са истински.

— Може и така да се каже.

— А вие какво казвате? — Започва да й омръзва. Сигурно й е проличало. Той свежда поглед към краката си.

— Ще кажа, че доктор Иън Холоуей беше много настойчив, фокусиран и амбициозен човек; че имаше цел и щеше да я преследва до самия край; че щеше да нагласи фактите така, че да отговарят на намеренията му, а неговите факти нямаше да са от полза за Франция.

— Кои факти?

Свещеникът свежда очи. Тя чака; ако се налага, може да чака цял ден. След известно време той продължава:

— Докторът беше човек, за когото идентифицирането на древни останки беше призвание. Затова му беше предоставен нечуван достъп до костите на кралски особи, отчасти за да установи самоличността им и връзките. Той оформи теории, които отговаряха на неговия интерес. Не се основаваха на историческа достоверност. Капитане… — Той протяга изкривената си ръка. — Повече няма да кажа и дума и които и да са били те някога, въпросните кости вече ги няма. Можете да вдигате шум колкото пожелаете, но накрая преследването на един умиращ човек няма да е от полза за имиджа на съпруга ви. Изборите са в неделя и за всички здравомислещи хора е важно Кристел Вивие да не спечели. Не увеличавайте шансовете й. Вместо това направете онова, в което сте добра: намерете подпалвачите, които горят Орлеан. И знайте, че никой в тази църква не е отговорен за смъртта на Иън Холоуей. — Той отстъпва крачка назад и се подпира с дясната ръка на Светото писание, оставено на олтара. — За това имате думата ми.

Поне за първата част е прав; не е нужно човек да дава воля на въображението си, за да види заглавията, които ще разтръбят, че е завлякла умиращ свещеник в полицейското управление и го е обвинила в… какво? Унищожаване на древни останки с неизяснен произход ли? Първо ще трябва да докаже, че са съществували. Вече чува смеха на Дюка.

— Къде мога да ви открия? — пита тя. — Освен тук.

Той вади малка визитка от вътрешния си джоб, надрасква на нея мобилен телефон.

— Искрено се надявам никога да не ви се налага да го използвате.

Тя звъни на Гарон, докато Патрис излиза на пътя за Орлеан.

— Сусонг все още ли е пред теб?

— Три автомобила напред. Връща се право към Орлеан.

— Добре. Прибери я.