Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (7)

Седма глава

Мьон сюр Лоар 15 юни 1429 г.

Вторият шанс на Томас Ръстбиърд да убие Девата е три дни след първия, през нощта, по време на атаката над постройката при градската порта, която защитава Мьон сюр Лоар.

В средата на юни нощите не са къси. Зората пълзи и ще измества мрака, който е почти непрогледен и стига, за да свършат необходимото или поне така нареди Девата, а сега вече никой не смее да й противоречи. След Жаржо тя е любимката на армията: мъжете са готови да умрат за нея и се смятат за благословени.

От яростта, последвала нараняването й, Томас разбра, че няма да посмее да я убие на открито. Може обаче да я нападне в мрака, когато наоколо се мяркат малцина. Освен това отдавна вече е научил, че нощта развързва хорските езици, които слънцето държи изкъсо, затова и тази вечер той търси отговори, иска да се задейства, защото на тази експедиция са поели някои от мъжете, които са довели Девата в Шинон и са сложили началото на цялото това нещастие.

Така става част от нападателния отряд на Девата и в този момент трябва да пропълзи сто метра открито поле и да се захлупи по очи в рова на по-малко от стотина крачки от укреплението при портата, което е стъпило на мост, който пази пътя през Лоара към град Мьон.

Лятото е благосклонно. Ровът е сух. Мирише на чиста земя и смачкана трева. Той се навежда, наблюдава, изчаква подходящия човек да мине и когато той минава…

— Ей! — Сякаш случайно шепне дрезгаво. — Тук!

— Къде? — Едра фигура, хубави ботуши, брадва на колана, забавя крачка.

— Тук, при краката ти.

Плъзване, потръпване на броня, хрущене и той си има компания: Бертран дьо Пуланжи, тежковъоръжен войник, бивш офицер на Йоланда Арагонска, кралица на Сицилия и Неапол и страховита тъща на краля на Франция.

Йоланда е жена, известна с непреодолима сила на духа. Когато двамата по-големи братя на настоящия крал били сполетени от „нещастни случаи“ и починали в ръцете на майка им, Йоланда спасила младия Шарл, завела го на юг в земите си в Арагон и след това се опълчила на всички, които се осмелили да дойдат за него. Всички са наясно, че без нея Шарл VII щеше да е мъртъв, а младият Хенри VI — крал на обединена Франция.

Томас, разбира се, я ненавижда. Бертран дьо Пуланжи пък я обожава до полуда. Остава му малко време до петдесетте. Дьо Пуланжи е стар човек за такова тичане нощем по полята. Стар е и върши неща, които не отговарят на ранга му. Разправят, че любовницата му има вяра повече, отколкото на друг. А това е най-важното.

Той се претъркаля и се вглежда в мастиленочерната нощ.

— Къде е Девата?

— Ей там, при дъба — сочи Томас надясно и напред. — Господи Боже, ама какъв мрак само.

— Ха! — Юмрукът на Дьо Пуланжи перва леко ръката му. — Не използвай напразно името господне. Тя може да те чуе и от хиляда крачки.

— Какво ще направи? Ще ме накара да се изповядам отново ли?

Когато беше от английската страна, Тод Ръстбиърд се изповядаше по веднъж в годината, на Великден, ако се сетеше. Откакто премина на френската страна, бе коленичил, готов да се покае повече, отколкото за цял живот. Разбира се, че не е признал причината за престоя си тук. Баща му беше епископ. Изгуби страха си от църквата много отдавна.

Дьо Пуланжи се намества в рова.

— Щастливец си, че не си на служба с нея. Докато я водехме от Шинон през февруари, ни караше да спираме по здрач и на зазоряване.

— Ти си бил един от… — Томас се прави на поразен от страхопочитание. — Ти си довел Девата при краля в началото на годината, а?

Чува скромен, смутен смях. Този смях често се е чувал през изминалите няколко месеца.

Томас продължава небрежно:

— Разбрах, че ви е отнело по тринадесет дни в посока, яздили сте само нощем.

— Единадесет — уточнява Бертран, точно колкото разправят клюкарите, но е добре да подцениш постиженията на даден човек пред него, ако искаш да развържеш езика му. — Единадесет нощи в самото начало на февруари, през вражески земи; бяхме с Жан дьо Мец и Девата, яздехме и се снишавахме в пълен мрак, гаден дъжд, кал до колана, а спреше ли да вали, хващаше студ и мраз. Денем спяхме под дърветата в гората и въпреки това вече не помня колко пъти трябваше да се крием в ровове, докато преминаваха бургундците.

Като си помисли, че са могли да я заловят още в самото начало. И да я убият, в това спор нямаше. Англичаните може и да не обичат французите, които се изправят срещу тях, но няма нищо по-лошо от спречкване в семейството, което води до злоба и омраза. Херцогът на Бургундия може и да е братовчед на краля на Франция, но херцогът на Бургундия предпочита да се закълне във вярност на Англия. Омразата на двамата е взаимна и до смърт.

Не това е смисълът. Тук, сега, Томас Ръстбиърд си има други проблеми. Внимателно и много предпазливо, той подхвърля нещо като шега между двамата:

— Научи ли я да язди по пътя?

Това е една от най-големите дупки в невероятната история: да не би да очакват да повярва, че едно селско девойче, расло в земя, доведена до просешка тояга след осемдесет години война, ще издържи на такава езда, при която на него му прилошава.

Тя е яздила от Вокольор до Шинон в продължение на единадесет дни? При това през нощта! През февруари? Вие луди ли сте? Едва ли е виждала ездитен кон, камо ли да се е научила да язди кон, че да се задържи на него през целия този път.

— Ха! Не, не. Тя язди още откакто е проходила. Баща й я научил, а той бил най-добрият във Франция. Чух я да разказва на Жан Д’Алансон, че пет години била работила като коне…

Дьо Пуланжи стиска зъби. Може и да се е разприказвал, но не е глупав. Непредпазлив, да, но в никакъв случай не и глупак. Ами безграничната му преданост към Йоланда, а сега и към Девата. Той пъшка, размърдва рамене, освобождава меча от колана и наднича над ръба на рова. След това продължава сърдито:

— Боже, ама как мразя да чакам. Хайде, английски гадове, излезте и ни хванете.

Беше близо. Беше толкова близо. Този път беше дори по-близо, отколкото с Клодин. Томас не помни друг път да му е било необходимо повече усилие, за да заговори небрежно като другия:

— Няма да излязат. Никой не излиза нощем от укрепление.

— Значи ние трябва да отидем при тях.

— Това е планът. — Превземат укреплението пред портата, блокират моста и заключват три хиляди въоръжени англичани от другата страна на реката в Мьон, където по никакъв начин няма да могат да навредят на каузата на французите. Приличен план, много по-човешки, отколкото атаката над Жаржо и ще се получи, стига англичаните да не усетят какво става.

Все още не са започнали, а когато избухва бухал три пъти, Бернар дьо Пуланжи, човек на кралицата, сега на Девата, се оглежда наляво и надясно и се примъква над ръба. Чукът на Томас тежи в ръката му. Изкушава се да ликвидира Дьо Пуланжи с един бърз удар отзад в главата, но сега не е времето да си позволява празни мечти. Следвай го, при това бързо.

Мъжете отляво и отдясно коленичат, пълзят, плъзгат се по тревата на поляната, заобикалят тръните, измъкват се от рововете и храстите, скупчват се около Девата, която чака зад повален дъб.

Каква си била? Конярче ли? Коне ли е обяздвала? Коневъд ли е била? Свикнала ли е била с мъжки жакети и чорапогащи, преди да поеме към Шинон? Още половин изречение от Дьо Пуланжи и щеше да научи.

Дори без това, тя е на един хвърлей на чука. Изкушава се да пробва късмета си и да приключи с тази работа, но Д’Алансон е съвсем наблизо, а с него са Жан Д’Улон, оръженосецът й и Етиен дьо Виньол, наричан Ла Ир заради щръкналата коса или може би заради гнева, май никой не знае кое от двете.

Ако във Франция са останали мъже, които умеят да се бият, то това са тези тримата. Всеки от тях е в състояние да смаже Томас само с мисълта си, а той не е готов за подобно нещо. Той иска да стане свидетел на хаоса, след като нея вече я няма. Сега има брадва, която върви заедно с чука. Стиска по едно оръжие в ръка и се примъква по-близо до дъба и останалите мъже.

Девата е приклекнала и ги брои: петдесет въоръжени мъже, броните им овързани с парцали, за да не дрънчат, до един тръпнещи като хрътки, коленичили в лятната трева, изпълнени с любов и плам.

Тя се изправя, бляскав пламък в семплата броня. Носи я също като Анри, покойния крал, като втора кожа. Спи в нея, което е добра защита срещу нощно нападение; вижда се единствено лицето й, сърцевидно, с изразителни черни вежди, изваяна уста, пронизващи черни очи.

— Петдесет въоръжени англичани пазят укреплението на портата. Трябва да я превземем, преди някой от града да мине по моста — заявява тя.

Насочва напред юмрук.

— Ла Ир, вземи дванадесет наляво. Д’Алансон, дванадесет надясно. Знаете какво да правите. Останалите са за фронтална атака.

Мили Боже, та тя говори като генерал. Гласдейл даваше такива точни заповеди. Мъжете са готови да изпълнят: Ла Ир е рицар; Жан Д’Алансон е братовчед на краля. Женен е за дъщерята на херцога на Орлеан, за Бога! Не знае ли какво е срам? Така не е редно.

Мъжете пристъпват по-близо до нея. Ла Ир и Д’Алансон трябва да изтеглят групите си настрани. Томас не е отпратен; той умее да се сниши, така че да не го забележат. След като Ла Ир и Д’Алансон потеглят, той се измества към предната част, докато изминават последните петдесет крачки до сградата.

Вече няма смисъл да се крие. Ако стражата не спи… не, не спят.

— Французи! Проклети французи! Надуйте…

— Раул. — Гласът на Девата проехтява като камбана сред хаоса.

Тя не разполага с лъконосци, но си има Раул дьо Саран, който борави умело с лъка и разчита на трима мъже, които му подават резервни стрели. Вторият му изстрел уцелва стража в гърлото, но така става винаги, когато се виждаш отвсякъде, докато крещиш предупреждения.

След това всички вече се виждат отвсякъде. Петдесет въоръжени англичани спят с доспехите, стиснали в ръце мечовете още откакто Жаржо падна. До един наскачат и се хвърлят към стените, някой крещи заповеди, проехтява рог и ако не са достатъчно бързи, вражеският гарнизон, на четиристотин и петдесет метра от другата страна на реката, ще се изсипе и ще ги избие, и… мътните да го вземат дано, но е трудно да си спомни на коя страна е.

Томас тича редом с французите, но англичаните ще го убият, ако той не убие тях. В броня е, брадата му е скрита, никой няма да го познае. Така че, поне засега, е французин. Французин. Крещи по англичаните. Порази ги, ако трябва. Тичай.

Девата е донесла таран: дъбов дънер с олово под железния нос. Осем едри орлеанци го носят. Осем други държат щитове над главите им, за да ги опазят от стрелите. Или от маслото. Ако имат здрав разум, защитниците ще подпалят олиото. Или пясък. Или вода.

Май нямат достатъчно ум.

Глупаци.

Десетима остават около Девата. Томас е един от тях. Пристъпва по-близо. В дясната ръка стиска чук, брадвата е в лявата; разменя ги. После ги разменя отново. Много скоро ще започне да се бие с два чука. Дали пък да не са две брадви?

Девата също предпочита брадва; не ти трябва щит, когато си в цяла броня. Щитовете са за деца и селяни: тя винаги носи брадвата в лявата ръка, кръстоносния меч стиска в дясната. Навремето е бил на Карл Велики, изваден от някоя затънтена църква по нейно нареждане. Един ден Томас ще открие как го е направила. Сега мечът блести на светлината на факлите, запалени от англичаните. Къде са английските стрелци? Сигурно имат…

Таранът преминава. Дяволите да го вземат, стана бързо. Шест оглушителни трясъка и са вътре! Тичай! Тичай! Влизай през счупената порта, сниши се под трегера, хлътни в тъмния вътрешен двор с факлите и всичко изведнъж замирисва на нужник и кръв. Прекалено тъмно е, за да се разбере кой с кого се бие, единствено, че някой се опитва да го убие, а той има основателна причина да остане жив.

Отляво чу вик:

— При мен! Французи! Съберете се около Девата! — Гласът й е нисък за пола, въпреки това личи, че е женски, няма я мъжката дрезгавина. Тя е напреднала. Томас се устремява към нея.

Желязото блести и отпред, и отзад. Всички защитници са тук, при портата. Те луди ли са? Две групи идват отстрани, а те не са оставили никого на пост. Така действат страхът и мисълта, че срещу теб е изпратен да се бие демон.

— Умри, Господ да те порази дано! Умри!

На английски. Дойде отстрани.

Той вдига чука и замахва силно надясно. Някой умира, от неговата страна или тяхната, на него наистина му е все едно. Девата е напред и той трябва да се добере до нея. Замахва с брадвата назад към надвиснало лице, забива облечения в броня лакът, стисва меч под мишница, извива се.

Изтракват зъби. Нечия глава се отмята назад. Ако не е мъртъв, то поне е повален, а тя е на три крачки напред, мечът й хвърля отблясъци под зловещата оранжева светлина на факлите, гласът й, ясен като на църковен песнопоец, звънти над сечта:

— Франция! Франция!

Ще ти дам аз една Франция, малка мръсница, такава. Скок, замах покрай двама мъже, вплетени в ръкопашен бой, и отново назад. Завърта чука — Господи, обича този чук — вижда хлътнатина, достатъчно дълбока, за да вкараш юмрука си в нея, и чува писък на англичанин, който се опитва да се спаси. Стъпва върху него, докато онзи пада и — да! — озовава се до нея. Това е то. Нейният гръб е опрян в неговия, броня до броня са; той усеща натиска. Готов е да изреве от задоволство. Никой няма да разбере чий удар я е повалил. Вече си представя как поема на ръце размазаното й тяло, как го пренася през разбитата порта и лее горчиви сълзи, докато французите се скупчват около него и се оттеглят. Не са достатъчно, за да стане катаклизъм както при Жаржо.

Или пък ще смъкне шлема и ще се разкрие като англичанин: „Тод Ръстбиърд току-що уби демона!“ Талбът и Скейлс, английските командири, ще го почетат подобаващо; и двамата са рицари от Ордена на жартиерата. Ще посветят и него в рицарство, това ще бъде най-малката му награда. Бедфорд ще му даде имение; той има предостатъчно, може да отдели едно. Ще му простят за мъжете, които е избил; подобни неща се случват по време на война. Един ден, когато детето крал Хенри порасне, ще го повика, за да изслуша историята и…

Усеща я как се измества към него, обръща се и вдига високо чука. Раменете му парят, горят от нужда да нанесе удар. Един удар. Между очите. Тя не е демон. Господ не я пази. Направи го!

— Пази се! — Натискът на нейната броня изчезва. Тя се завърта. Брадвата й е размазано петно от разтопен метал, който поразява от лявата му страна. Нечий меч се пръсва; не е нейният. — Томас, погледни надясно!

Не!

Те са трима, с цветовете на Йорк от Лъдлоу. Едри мъже от мочурищата с дълги остри пики, с които да го нанижат. Той се навежда, за да избегне първия, насочил се към лицето му, пуска брадвата, сграбчва дръжката, изтегля с всички сили, рязко, насочва дървото надолу и стъпва върху него, едновременно с това хвърля чука — готово! Чукът му смазва приближаващото се лице.

— До мен! — Тя му прави място и размахва меч и брадва в две убийствени арки. Мъжете отскачат от пътя й. Тя е рицар и истината е, че единствено други рицари могат да се изправят срещу нея, а тук не са останали. Талбът и Скейлс са от другата страна на реката.

Пиконосците полагат огромни усилия, но тя използва тялото си, скрито в броня, за да блокира следващия удар, измята се, завърта се към третия от тримата.

— Раул! Насам!

Те са с ковани брони, не в ризници и Раул, лъконосецът, насочва стрелата от по-малко от двадесет крачки. Все едно е застанал непосредствено до тях. Изстрелът му пронизва жертвата. Третият от мъжете пада като зашеметена юница, въпреки че пиката му издрасква гърдите на Томас.

Той усеща парене и облекчение, а последният от мъжете остава за него, навежда се за падналия чук, размахва го наляво и надясно, чук и брадва се развъртат сред нажежената битка. Те се опитаха да го убият. Него! Майната им на всички. Няма значение на коя страна са, той ще убие всеки, който се опита да убие него. Той не е готов да умре. Не и тук. Не и сега.

А Девата се е отдалечила, вика Ла Ир от едната страна и Д’Алансон от другата и двамата притичват откъм стените, тримата се срещат в средата, тримата рицари на краля и тя е една от тях, блести.

Жива.

Наблюдава я как се отдалечава и кълне сянката и грейналото й лице. Не си се появила от нищото. Някой те е създал. Която и да си в действителност, откъдето и да си се пръкнала, ще те убия, а след това ще задуша легендата, която си измислила за себе си. Аз, Томас Ръстбиърд, се кълна.

 

 

На следващия ден Томас чува, че Бедфорд е изпратил подкрепления от Париж, командвани от самия Фастолф, рицар на жартиерата, един от най-добрите в Англия.

Никой не го е грижа. Нито един сред французите не трепва. Те не вярват и дори да е истина, англичаните няма да пристигнат навреме, за да спасят Жаржо и Мьон. Дните минават, а те не пристигат навреме и за Божанси, следващия град на Лоара, който се предава, без да поставя условия.

Победната армия на Девата става все по-многобройна. Очевидно не е истина, че французите нямат никакви рицари; просто те са предпочели да не се бият за крал слабак.

Когато си на победната страна, вече е друго. Появяват се мъже, които не са почиствали броните си повече от десетилетие, а те имат ново усещане за цел и посока.

Насочват се на север, към Реймс, където поколения галски крале са били миропомазвани и провъзгласявани за монарси на цяла Франция пред очите на Господ Бог. Англичаните все още не са довели младия крал Хенри VI за каквото и да е миропомазване. Ако се доберат там първи, ще има голямо значение в опитите им да затворят устите на всички, които твърдят, че Шарл VII на Франция не е син на баща си и няма законни права над трона.

Томас Ръстбиърд поема на север след Девата. Той не е от вътрешния й кръг, но е достатъчно близо, така че ще има и други възможности да я убие, стига да се възползва от тях. Той обаче не го прави.

Жаржо и Мьон го научиха, че Гласдейл е бил прав, а той, Томас, е допуснал грешка; не е достатъчно да убие тази жена, трябва да я унищожи, а за да го направи, трябва да изобличи всичките й измислици.

Затова той гради планове, по-точно казано, един-единствен план с много нишки, първата от които е да замине за Париж и да се срещне с Бедфорд, защото, ако ще променя мисията, трябва да говори с регента, с господар, който не приема благосклонно идеите на слугите си.