Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (50)

Петдесета глава

Орлеан

Четвъртък, 27 февруари 2014 г.

14:00

Утрото се е сляло със следобеда и Пико е в стаята за разпит в управлението. Гарон й е донесъл сандвич, както правеше преди.

Хлябът е пресен и хрупкав и тя отхапва, докато разпитва Робер Жуно, шофьор на Кристел Вивие. Очаква по-възрастен човек, ветеран от поне десет кампании, но се озовава срещу поредния от пластмасовите помощници, чиято единствена отличителна черта е, че очевидно си пада по личната асистентка на Кордие — по-възрастна, която се представя за целеустремена без всякакво усилие — но тя очевидно не отвръща на чувствата му. Като изключим това, разказите им съвпадат, а нито един от тях не е чак толкова грамотен в техническо отношение, че междувременно да промени имейл от лаптопа си до телефона му.

Точно три е, когато Пико приключва интервюто. Патрис все още не й е изпратил есемес.

Горе, в офиса на Пико, Силви използва компютъра на Пико. Пико прихваща стол с крак, обляга се назад и поглежда към екрана.

— Какво откри?

— Задънени улици. — Силви вади три страници на три отделни екрана. — Влязох в двата бекъпа на Вивие, от двата края на мейла, но не мога да проследя какво всъщност е било изпратено на шофьора: изглежда съвсем същото, а не е възможно, освен ако шофьорът не го е променил сам.

— Мислиш ли, че го е направил?

— Защо му е да го прави? По-точно как? Той няма такива познания. Според мен някой друг е бил там, но това е просто инстинкт. Все едно вървиш през стая и усещаш аромата на друг човек. Просто нещо не е наред.

— Дюка няма да приеме виртуалната миризма за улика.

— Знам. — Силви захапва нокът. — Не ми е приятно да го кажа, но ни трябва Патрис.

— Добре. — Пико набира номера му, знае го наизуст и не може да определи откога го знае. Не звъни. Тя хвърля телефона си възмутено. — Няма сигнал. Можеш ли да му пуснеш имейл?

— Невъзможно.

— Защо? Всички имаме адресите му.

— Не, искам да кажа, че не е възможно телефонът му да няма сигнал. Патрис има начин да се свърже с всеки ретранслатор в Европа. Никога не остава без сигнал.

Пико включва телефона си на спикър.

— Ти пробвай.

Силви пробва. Пак няма сигнал. Тя връща апарата и стиска носа си.

— Значи или е извадил батерията, или е увил телефона си в алуминиево фолио, за да не можем да се свързваме с него.

— Нищо, пусни му имейл.

Силви пише имейл. Чакат. Отговор няма. Пращат есемес. Отговор няма.

— Може да е легнал да спи — предполага Силви.

— Той не би си изключил телефона. Аз ще отида. Ти продължавай. — Пико се старае да изглежда напълно спокойна. Не е сигурна, че успява. Погледът, който Силви й отправя, може да е кол кого изпълнен с разбиране, толкова и извинителен.

— Проверих адреса му — казва Силви. — Ти знаеш ли, че той живее в Блоа?

— Мама му стара. — Това е на един час път. — Мислех, че има апартамент тук.

— Не. Блоа. Не е просто в Блоа. Той е в стария град, от страната на замъка. Струва над пет милиона евро просто да имаш покрив над главата там. — Веждите на Силви се свиват. — Мислиш ли, че все още живее с родителите си?

Пико дръпва якето си от облегалката на стола.

— Ще го доведа. Ти продължавай да работиш над сървърите. Пусни ми есемес, ако имаш пробив. Ще се върнем преди пет.