Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (6)

Шеста глава

Орлеан

Понеделник, 24 февруари 2014 г.

08:45

Радиото в колата не спира да бълва за пожара и за евентуалната самоличност на трупа.

Жена от американския държавен департамент твърди, че Националната агенция по сигурността е съсредоточила огромни ресурси към „Джаиш ал Ислам“. Намекът е, че Америка ще успее там, където Франция се е провалила.

Пико натиска ожесточено копчето. Тишината, която изпълва автомобила, може с лекота да бъде запълнена от Люк. Той е в мислите й, а близостта му заплашва да разтопи сърцето й.

Гледа право напред, но той й се усмихва от всеки втори билборд: Votez Bressard^[1].

Същата работа е и с трамваите. На моста над Лоара завива и поглежда към бавните, шоколадовокафяви води. Тук е мостът към кулите на Ле Турел. Тук е мястото на битката, която е направила Девата герой на града. Тук са се скупчили спомените за баща й, а те не й помагат. Поема си дълбоко дъх на два пъти и преминава, а пред нея изникват новите строежи на юг от реката, които не са съществували по времето на Девата.

Тя се замисля за водата. Вчера валя, а днес Лоара прелива. Снощи обаче не валя, когато пожарът е бил запален. Подпалвачът е следил прогнозата за времето, което, ако не друго, е част от модел, а отговорите се намират в моделите.

 

 

Трафикът намалява. Точно преди девет тя спира на паркинга на патологията непосредствено до Опитал дьо ла Сурс в Южен Орлеан. Рецепционистката й кима, когато минава, и тя се насочва към втория етаж.

— Готов ли си с името?

Черно върху сребърно, обвито в бяло, опеченото тяло на неизвестния, вероятно американец, лежи свито върху масата от неръждаема стомана в лъскавата нова стая за аутопсии с бели плочки.

Освободена от Люк, облечена и чиста, Пико се чувства по-дейна, отколкото би трябвало след нощ с толкова малко сън. Оставя телефона си на стойката на стената и се надига, за да седне върху маса от неръждаема стомана.

— Още не. — Ерик Масон не вдига глава. — Един и осемдесет и шест, бял, в по-добра физическа форма от средния човек, бегач или по-скоро катерач; горната част от тялото има мускули тук… тук… тук — показалката му очертава раменете, гърдите и бицепсите. — Засега няма идентификация. — Вдига поглед. — Рентген. Разкарай се.

Пико скача от масата, застава зад екран от оловно стъкло и го наблюдава с професионално възхищение, докато той работи с клинична точност.

Кабинетът му е отпреди малко повече от две години, реликва от предизборната щедрост на Саркози. Под мириса на антисептик и смърт все още се усеща лекият дъх на нова сграда, на боя и мазилка.

Привлечен от Хамърсмит в Лондон, които пък успели да го привлекат от „Харвард“, които пък го привлекли от Монпелие, доктор Ерик Масон работи тук от деня, в който лабораторията е отворила.

Получавал е и е отхвърлял предложения за финансиране след защитения докторат от Гронинген и Хайделберг. Когато го питат защо е отхвърлил чест и слава в полза на сравнително забутано място, той отговаря, че втората му съпруга била от Орлеан, но ако е честен, направил го е заради шанса да създаде отдела по свой образ и подобие.

Пико никога не го е питала. Тя го наблюдава, облечен в колосана зелена престилка и с латексови ръкавици, косата му е скрита под спретната шапчица. Той мълчи, погълнат от удоволствията, които предлага технологията.

Три дни в седмицата Роза, техническото лице, се заема с рентгена, но тя има четири деца под десет години и той е достатъчно мил и внимателен и не настоява тя да идва на работа, когато няма нужда от нея. В офиса се носи слух, че тъкмо Роза — мургава, дребничка, с изпепеляващи очи — е причината за последния му развод, но Пико ги е виждала да работят заедно и мисли, че се чувстват твърде спокойно един до друг, за да са любовници.

Минават петнадесет минути и през това време тя проверява телефона си и преглежда доклада, изпратен от Гарон, в началото и в края пълен с дрънканици за „Джаиш ал Ислам“ и вредите, които нанасят на устройството на Франция.

Вече е взел изявления от всички свидетели. Единственото, което представлява някакъв интерес, е на Моник Сусонг, високата чернокожа жена, която работи за сп. „Вог“ — Париж,^[2] и е дошла на юг от столицата, поне така твърди тя, защото бил плъзнал моден слух, свързан с незначителна знаменитост, за която се твърдяло, че била забелязана в бар в Орлеан, облечена в демодиран тоалет.

Според Гарон това е смехотворно и много малко вероятно. Предполага, че става въпрос за някакво прикритие и дори Пико, която не проявява никакъв интерес към капризите на модата, е готова да сподели с всеки, който попита, че вероятността някоя знаменитост да е в Орлеан е минимална.

Тя обаче съвсем не е готова да позволи на Моник Сусонг да се качи на следващия влак за Париж, независимо че жената обяснява наляво и надясно, че Орлеан е скучна дупка и няма да си намери място от щастие, ако може да се върне в столицата в мига, в който й бъде позволено. Пико казва всичко това на Гарон в есемес, след това оставя телефона и си позволява да се наслади на лукса да изпие едно от прословутите кафета на Ерик Масон.

Освен че е експерт в съдебната патология, Ерик е страстен почитател на висококачественото кафе от точно определени плантации, задължително прясно смляно и сварено с изворна вода. Този месец кафето идва от Таразу в Коста Рика. Карта, на която е посочено точното място, и реклама от „Фортнъм енд Мейсън“ красят картичката с данни, закачена над кафемелачката. Кремообразно, с плътен вкус, същевременно с цитрусов нюанс…

На Пико не й се случва често да смила зърната и тя се потапя в землистата им чувственост, прокарва ги между пръстите си, наслаждава се на въртенето и трептенето на кафемелачката, докато те отскачат от остриетата. Улавя цитрусовата нотка, но кофеинът е този, който пропъжда мъглата и й помага да започне да мисли отново.

Мъж с неизвестна самоличност е загинал в пожара.

Люк беше в апартамента.

Мъж с неизвестна самоличност е бил убит в последния от четирите пожара в град Орлеан, следователно попадат под юрисдикцията на нейния отдел.

Люк беше в апартамента и изглеждаше по-несигурен от когато и да било. Каза й, че е красива.

Мъж с неизвестна самоличност е бил убит в последния от четирите пожара, за които отговорността бе поета от „Джаиш ал Ислам“, организация, за която тя не знае нищичко, също както и останалите.

Не са успели да се внедрят, нито да подслушат телефоните им, нито да прихванат имейл трафика им или да попаднат на някой от членовете. За света „Джаиш ал Ислам“ не съществуваше преди първия пожар, но сега глобалното антитерористично братство иска да научи всичко, което знае тя, но то е обидно малко. Люк е незначителен проблем на фона на това. Може да си позволи да не му обръща внимание. Така и ще направи.

Нокията й, поставена на стойката, издава потпури от гърлените гласове на инуити, рингтонът на Патрис. Тъч сензитив петна на четирите стени й дават възможност да се обади.

— Пико. — Водата ври отново. Тя залива филтъра и наблюдава как черното злато капе в чашата й.

— Хотел „Каркасон“ пазят ли резервен архив в интернет?

— По-бавно, Патрис. Шумът, който чуваш, е едва второто ми кафе за деня.

Смехът му е приглушен, съобразява се с деликатността й. Представя си го: прегърбен над телефона, платиненорусата му опашка е стегната от тъмнопурпурен ластик, носът му е доста големичък и не може да мине за класически, но пък отива на силните му черти, черна тениска с последния дизайн на ново заведение, признато от културата на тълпата, за което Пико никога не е чувала.

Той живее в паралелен свят, където всичко се движи малко по-бързо от обикновено, свят малко по-млад от нейния. Сега се опитва да намери начин да стигне до нея през линията. Започва да говори бавно:

— Та мислех си дали собственичката на изгорелия хотел…

— Мадам Фоа.

— Да, де. Та мадам Фоа дали няма бекъп на хард драйва на хотела на отделно място или някъде из интернет? Ако има, можем да бръкнем и да намерим името на трупа ти.

— За да бръкнем, ще имаме нужда от разрешението на мадам Фоа, а тя едва ли ще ни го даде, като я знам как е яхнала метлата в момента. А заповед за подобно нещо няма да получим.

Следва тактично мълчание. Бащата на Патрис е някакъв шеф във военната кибер безопасност, което означава, че младият Патрис е започнал да играе „Диабло“ откакто е проговорил, и се е дипломирал с пускането на оригиналната версия на „Уърлд ъв Уоркрафт“.

Оттам пътят към тъмната страна бил кратък. Станал блек хет хакер и един от основателите на SINK, по-известно като „Силвър Фиш Нинджа Кълектив“, докато споразумение с някой много високо в хранителната верига не го изтеглил от законовата страна на барикадата. Почти. Мълчанието натежава.

Пико затваря очи.

— Каквото и да правиш, не искам да знам.

— Ами ако се сдобия с име?

— Вържи го със зъбния отпечатък от Ерик. Или с ДНК. Или измисли нещо друго.

— Дадено.

Патрис затваря. Пико докосва тъч зоната с лакът. От вътрешната страна на клепачите й се е врязал образът на прокурор Дюка и какво ще направи, ако разбере.

— Capitaine?

Тя отваря очи и забелязва, че Ерик Масон е застанал пред нея, наклонил глава към тъмната стаичка отстрани на моргата. Снимките му са готови.

— Искаш ли да видиш?

— Ти ми кажи.

Той й отправя добродушна усмивка.

— Сигурен съм, че искаш да видиш.

Снабдена с най-новото от високите технологии — неща, понятни единствено за Масон и Патрис, стаичката прилича на място за тих размисъл. Масон го е виждала тук вътре заедно с Патрис и знае, че каквото и да разправя за бившата си съпруга, тази среща на умове е привлякла Ерик Масон от поста, който нарича върха на върховете и попидола след докторските квалификации в Хайделберг.

Вътре е тесничко, но не създава чувство на клаустрофобия. Прозорци няма, светлините са приспособени към вечерни или утринни температури; декорът е ненатрапчиво минималистичен. Едната стена е видеоекран. На него се въртят успокояващи спирали, които действат благоприятно на ума, докато Масон не започне да показва заснетото.

Тук няма клавиатури; всичко е с гласови команди или сензори за допир.

Когато влезе тук за пръв път, ако изобщо погледна рентгена, тя видя бели петна върху черна основа, повтарящи се модели, които нямаха никакъв смисъл, колкото и упорито умът й да се опитваше да ги напасне към нещо познато.

Сега, след две години обучение при Ерик Масон, тя започва отгоре, с очертанието на черепа и веднага забелязва неравномерно плъзналата паяжина фрактури над черната дупка на лявото око и сивата каша на кръвоизлива зад него.

— Масивно краниално кървене? Да не би да е ударен по главата и над окото?

— Браво. Продължавай.

Тя спуска поглед надолу към мандибулата. Отпива от кафето, и го задържа в устата. Езикът й се сгърчва от горчивината. Тялото й копнее за още.

— Изпрати ли зъбните отпечатъци?

— В момента Патрис ги обработва.

Пико изпуска дъх. Заплахата от прокурор Дюка отстъпва крачка назад.

Тя поглежда часовника си: 09:27. Обзалага се със себе си колко време ще бъде необходимо на Патрис, за да открие самоличността на човека. След това, тъй като очевидно има още нещо, което трябва да види, тя продължава огледа надолу от главата към ключицата, после към гръдната кост, ребрата, гръбнака, горната и долната част на ръцете, таза, краката, стъпалата.

Връща се на гръдния кош, клетка от бели, разперени ребра върху сивите сенки на сърцето и белите дробове. В тази клетка забелязва чуждо тяло, ярко бяло, с квадратни, фабрично създадени ъгли.

— Какво е това? — Тя докосва екрана с показалка.

— Добър въпрос. Бих казал, че американските ни братовчеди го наричат флаш драйв, а останалата част от цивилизования свят — юесби драйв.

— Какво търси по средата на гърдите му? Възможно ли е да наръгаш някого с юесби драйв? Има ли входна рана? Не забелязах.

— Погледни отново. — Масон е превключил на преподавателски режим. Пико обаче не е в настроение да се прави на студентка, но истината е, че никога не е била в подобно настроение, въпреки това той успя да я научи.

Тя се връща към основното, което знае за човешката анатомия. В гърдите се намират сърцето, белите дробове, трахеята… и пътят от устата към стомаха.

— Да не би да се намира в езофагуса му? Глътнал ли я е?

Широка усмивка преобразява тясното лице на Ерик Масон; той отново става млад, оживява се.

— Глътната е малко преди смъртта. Стигнала е дотук, повече не е могла да продължи. — Той се обляга назад, за да се наслади на изражението й. — Знаел е, че ще умре. Оставил ти е отговор на въпросите.

— Мама му стара… — Тя подсвирква. — Патрис ще реши, че е Коледа.

— Ако пожарът не е сварил данните. — Масон забелязва изражението й. — Courage, mon brave^[3]. Предлагам да разберем.

Той работи бързо, спретнато и чисто. Овъглената кожа се обелва от препечената плът и кафявата кост на сварената гръдна кост. Електрическият трион изпищява и миризмата на изгоряла кост е същата както през нощта.

Телефонът на Пико звънва отново. Тя поглежда часовника си. 09:40. Патрис изпреварва с две минути предполагаемото време. Тя се ухилва и удря с лакът копчето, за да включи на високоговорител.

— Ти печелиш. Кой е той?

— Люк — отвръща той и ехото от глава му в празното помещение звучи така, сякаш е лапнал кучешко лайно. — Тук е. Разправя, че трябвало да те види. Всъщност каза, че имал нужда от теб. А другото е, че мъртвецът е някой си доктор Иън Холоуей от Глазгоу. Говоря за Глазгоу в Шотландия, не Глазгоу в Кентъки.

— Не е ли американец?

— Май не. Ще мога да ти кажа повече за него, докато пристигнеш. А ти не позволявай на Люк да те завлече в каквато там дупка копае за себе си.