Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (33)

Тридесет и трета глава

Ла Шапел „Сен Дени“

18 септември 1429 г.

— Внимателно. Мътните ви взели, внимателно!

Сламеникът е по негова идея, натъпкан с конски косми, закачен на носилка от зебло с дупки за двата пръта. Жан дьо Белвил, отец Юге и пиемонтският капитан Пиетро ди Кариняно са сред онези, които вдигат прътите. Останалите са избрани от въоръжените мъже, които са все още около Девата, половината от тях пиемонтци.

Останалите от армията ги няма, пръснали са се по команда на краля. В разкаянието си кралят е изпратил своя покрита каруца, за да превози Девата от Ла Шапел, която вече не е в безопасност, след като войската й я няма.

Каретата се тегли от осем коня, до един черни. Той се замисли дали да не ги отпрати и да вземе волове, едри сиви товарни коне, животни, които не са черни, но има граница, която един свещеник не бива да пресича, за да не обиди краля, а и по-важното е Девата да бъде превозена в безопасност. Той все още не е сигурен дали ще му бъде позволено да отиде там, където мисли, че отиват.

По негови инструкции те я вдигат от влажната стая със спуснати кепенци, минават през празния вече лагер до каретата. Вътре закачва китки розмарин на харките и букетчета дребни жълти цветя, които е открил близо до брега на реката, когато отиде да скърби за разрушения си мост. Чул е, че цветът помага за балансирането на попадийката и бучиниша, а тя все още спи под тяхно влияние, въпреки че жлъчката от глиган свършва, а без нея не смее да й даде останалото. Виждал е мъже да умират и не смее да поеме риска.

Даде й половин доза на зазоряване и има още колкото да повтори дозата при пристигането, но това е всичко, докато се снабди с още в Реймс. В Реймс я обичат. Със сигурност отиват в Реймс или в най-лошия случай, в Орлеан. Кралят обаче може да се намеси.

— Положете я тук, от дясната страна, южната, докато пътуваме на изток. Поставете Светото писание до главата й, а меча и бронята — от лявата. Тя не би искала да се разделя с тях.

Никога досега не е полагал толкова грижи за друг; нито за любовница, нито за майка си, нито за баща си, когато лежеше на смъртния си одър. Дори Д’Алансон пристъпваше предпазливо около Томас в дните, преди херцогът да бъде изпратен на север в Нормандия, отчасти заради настроението му и отчасти, защото знае неща, за които останалите нямат представа.

Ето я и поредната ирония: години наред Томас ненавиждаше баща си и набожните мъже, които прибраха нежелания младеж, който почука на вратата му. Сега всеки ден е благодарен за обучението им и приема цената, която е платил за напълно справедлива.

— Оставете ме с нея — настоява той и те послушно изпълняват.

Д’Улон язди пред каретата. Луи дьо Кут седи в задната част. И така, бавно и мъчително, конете им са вързани отзад — не и злобният кон, разбира се; някой нещастен коняр е поел грижата за него — те поемат на изток.

Тя се събужда по някое време следобед. Той стрива карамфил с гъша мас, за да направи мазило за раната и щом усеща, че тя се размърдва, вдига поглед. Тя го наблюдава или поне така му се струва. Сигурен е, че когато оставя хаванчето и чукчето, очите й проследяват движението на ръцете му.

— Милейди? — Дали тя знае? Дали е чула нещо от нощната ожесточена врява край леглото й? — Милейди, мога да ви дам…

Тя стисва китката му.

— Не. Стига вече. Трябва да се изправя. В Реймс ли отиваме?

— Да, в Реймс — кима той. — Освен ако кралят не нареди друго. Може и това да стане. Не сме го виждали. — Той се освобождава от хватката й. — Милорд Д’Алансон получи нареждане да замине на север. Той ме помоли да…

— Той ти е отказал. Защо? — Значи е чула снощния конфликт в мрачната, влажна стая, в който той, Томас дьо Сеграв, се опита да оправи злото, което бе изтъкал, и Д’Алансон, рицар с кралска кръв, отказа да се отърве от съпругата си, да се ожени за Девата и да застане начело на преврат срещу краля.

— Каза, че не е негово задължение да разбива Франция заради собствените си амбиции. Нито заради моите.

— Не и заради моите очевидно. — Черните й очи се плъзват настрани от него, към ръцете й. Тя стиска юргана, открива златна нишка и я изтегля. — Някой чу ли?

— Все още съм жив.

Бледа усмивка, кимване, очите й трепват и се затварят. Устните й са посинели. Кожата й блести неестествено. Той посяга към торбата си, открива бучиниш, попадийка и мак. Може би, ако намали пропорциите и открие корен от мандрагора…

— Прибери ги, Томас. Повече няма да пия.

— Милейди, кракът ви…

— Не е ли чист?

— Тази сутрин не беше.

Всеки ден на зазоряване и залез той маха превръзките и оставя миризмата да се вдигне, проверява знаците за изцеление, червената плът за издайническата миризма на миша урина, която е напреднал предвестник на гангрена. Все още не. Все още има време. Ако тя остане чиста, той може отново да намери Господ.

Тя размърдва глезена си, интересен експеримент. Наблюдава как цветът избива по лицето й, как потта се стича по слепоочията й. Мисли, че тя ще спре, но тя опира длани на юргана.

— Милейди, не! Моля ви, лежете неподвижно. Не бива да се изтощавате.

— Тогава ме повдигни. Омръзна ми да гледам нагоре.

Тя е отслабнала. Той не си е върнал формата, за да може да се бие, но дори сега е два пъти по-едър от нея. Може да я повдигне с една ръка. Използва и двете внимателно, отнема му много минути, докато тя сяда, подпряна на възглавници от три страни, скръства ръцете й на гърдите, гледа назад. Тя е стиснала зъби, кокалчетата на ръката й са побелели, докато стискат страниците.

Кралят е изпратил тежка коприна за завивките. Той я намята с една през раменете; синя със златисти цветове.

— Мога да ви направя…

— Не.

— Розмарин, валериана и бъзов цвят. Доверете ми се. Само това. Ще видите как ги слагам във водата и я загрявам.

Той има мангал за път, каквито използват в морето. Поклаща се с всяко поклащане на каруцата. Загрява водата, пуска изсушен розмарин и непълна шепа бъз, малки кафяви прашинки и валериана, стегната на топчици. Разбърква ги в посока на часовниковата стрелка и изрича три пъти на глас „Аве Мария“ в бавна последователност над въртящата се течност, налива две чаши, оставя я да избере едната и изпива другата пръв.

— Майка ми ме научи на това. Помага, кълна се.

Наблюдават се над парата. Тънка бръчка се врязва между очите й. Виждал я е и преди, когато е обмисляла някаква стратегия. Чака. Добър е в чакането. Когато тя заговаря, казва нещо, което той не очаква.

— Казал ли си на Бедфорд коя съм?

Какво? За малко да преобърне мангала.

— Бедфорд ли, милейди?

Тя го наблюдава. Никога досега не се е страхувал от жена. Рядко се е страхувал и от мъж. Освен от Хенри, разбира се, покойния крал, но всички се страхуваха от него.

Тя го гледа гневно. Стиснала е устни.

— Ти знаеш коя съм. Откога знаеш? — пита тя.

Той усеща как стомахът му го присвива, но е дал обещание пред себе си. Изпъва рамене, все едно е в битка.

— Честно ли? Не бях сигурен до деня на коронацията на краля. — Кани се да спомене Клодин, но Клодин е мъртва, а той не знае каква отговорност носи за това. — Знаех и преди това.

— Как разбра?

Среща погледа й.

— Някога виждали ли сте предишния крал на Англия? За Хенри питам?

Тя свива устни още повече. Замаяните й очи се свеждат, след това се ококорва.

— Бях в Троа, при подписването на примирието. Той не знаеше коя съм.

— Били сте прислужница в свитата ли?

— Служех като оръженосец на стария крал.

Разбира се. Той започва да изпитва тайно уважение към стария крал на Франция, човек, който направи всички на глупаци, докато те мислеха, че глупакът е той. Потиска смеха си, който се кани да избликне висок и нервен.

— Какво мислите за него?

— За Хенри ли? Беше арогантен. Исках да го убия. Наскърбих се, когато умря рано и не можах да го убия аз.

— Арогантен ли? Да, но имаше причина. Той беше най-добрият воин, който Англия някога е виждала.

— Аз съм по-добра.

— Затова разбрах, че сте обучена от краля.

— Не ме ласкай, Томас. Вече минахме това.

— О, милейди, надявам се. — Той стиска ръце над лактите, смутен като чирак.

— Милейди, наблюдавал съм и двама ви по време на война. Вие сте поне толкова добра, колкото Хенри. Не сте обаче по-добра. — Честност. Като изключи Клодин, той си е обещал това.

Тя преглъща забележката затваря очи, пита се дали това я държи будна след това ги отваря отново.

— Не ми отговори на въпроса Бедфорд знае ли?

Слънце в заледена черна вода. Ако има още, той ще престане да диша. Поклаща глава след това я обхваща с ръце, притиска пръсти на слепоочията, за да стегне черепа си. Чувал е за мъже, които изрязват кръгове в черепа, за да изпуснат парата. В момента си мисли, че трябва да има предвид подобна възможност.

— Казах му, че сте повереница на краля. Не съм му казал, че кралят ви е обучил в изкуството на войната.

— Защо не си?

Може би, защото след Монтепилоа се научих да го презирам. Защото, докато строях моста с места на които може да бъде разрушен, част от мен се надяваше да видиш. Защото дори след като падна и кралят направи всичко, което планирах, ако успеех да накарам Д’Алансон да се ожени за вас и да завземе трона Франция щеше да бъде на мястото, на което всички искаме.

Защото, струва ми се, те обичам по-дълго, отколкото си давам сметка.

Колко мъже я обичат? Изобщо ли не я интересува това? Той намира виното, което е донесъл, изпразва чашите, налива, добавя щедро вода и пие.

— Вие как разбрахте? Кога?

— Че си Томас Ръстбиърд ли? — Тя свива рамене. — Винаги съм знаела.

— Толкова ли е очевидно?

— Бих се редом с теб при Жаржо и гръб до гръб при Мьон. Няма по-голяма интимност от това?

Може и да е права въпреки че в този момент, при близостта в каруцата той не иска да й повярва.

— Значи сте ме познали, когато се върнах. При Троа?

— Разбира се. След като беше стигнал дотам, че да инсценираш смъртта си, значи си имал основателна причина. Каква друго можеше да бъде тя, освен че си агент на Бедфорд? След това поръчах да те следят. Бертран искаше да те убие, но аз съм научена никога да не изпускам враг от погледа си, стига да е възможно.

Томас свежда поглед към задната част на каруцата. Пажът не е помръднал. Може да не ги е чул. Трябва да вярва, че е така.

— Кой друг знае? Освен Бертран?

— Жан дьо Мец, който ме доведе от Шинон с Бертран. Лейди Маргьорит дьо Валоа, разбира се, тя знае. И годеникът й, Дьо Белвил. И Юге, свещеникът.

Лейди Маргьорит. Имаше време, когато му се струваше, че е влюбен в нея; той не знаеше какви дълбини може да премери сърцето му. Разбира се, че всички са знаели. Разбира се.

— Сега ще ме убият.

— Не и ако не им кажа. Отговори ми: защо не си казал на Бедфорд? Той би използвал тази информация, за да ме съсипе. Рене дьо Шартр със сигурност би го сторил.

— Тъкмо затова. — Стиснал е длани между коленете. Раменете са така стегнати, че може да смажат гръдния му кош. — Милейди, сгреших. Дадох верността си на хората на татко, когато сърцето ми я дължеше на мама. Сега вече го знам: обичам Франция. Ще работя, за да върна целостта й. Не очаквам прошка, няма и да моля за нея, но ще отдам живота си, за да поправя стореното зло.

— Знаеше ли, че ще разрушат моста ти?

— Милейди, аз поръчах да бъде разрушен, преди още да го построя.

Тя затваря очи. Той мисли, че е припаднала, и започва да се тревожи. След малко тя продължава с равен глас:

— Томас, някои неща не могат да бъдат поправени.

— Въпреки това ще посветя живота си на опити. Първо обаче трябва да оздравеете, но се страхувам, че лечителите на краля няма да се грижат за вас, както бихте искали. Трябва да ви отведем в Реймс, при Маргьорит, която ви обича. Може би ще успеем да повикаме тъщата на краля Йоланда Арагонска. Тя знае истината за вас, поне така ми се струва. Да, значи с нея, Дьо Белвил и отец Юге, всички, които ви познават от дете, ще ви опазим и ще оздравеете отново. Ако можете…

Този път обаче тя не го чува. Пръстите й лежат бледи върху синята коприна, главата й се люшва на една страна върху възглавницата. По бузите й избива цвят. Той взема чашата и я оставя, преди да се разлее, пъхва ръката си в нейната и остава да седи така с нея през целия ден, за да разбере кога ще бъде следващото й събуждане.

 

 

По обяд каруцата завива на юг. Той се изправя и се приближава напред, наднича през покривалото.

— Това не е пътят към Реймс!

— Отиваме на юг — отвръща Д’Улон. — Кралят ни е наредил да отидем в Жиен сюр Лоар.

Тридневно пътуване. Той се пъхва отново отзад, на сянка. Шарл, по воля на Господа, крал на Франция, планира да даде Реймс на Бедфорд. Чувства, че е така, уверен е до мозъка на костите си. Магистратите ще бъдат обесени за предателство. Всички веселяци, всички деца, заченати от радост, ще бъдат съсипани.

Когато Девата се събужда и той й казва, тя бързо се предава на треската. Той й дава остатъците от бучиниша и мака и изпраща хора напред, до Жиен за жлъчка от глиган.