Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (4)

Четвърта глава

Жаржо 12 юни 1429 г.

Първият шанс на Томас Ръстбиърд да убие Девата е на втория ден от кампанията срещу Жаржо, малко повече от месец след нещастието при Орлеан.

Армията е разположила лагера си в покрайнините, подготвя се за поредния ден на битки. Кралят говори и действа уклончиво, иначе щяха да са тук още преди месец. Съветниците му са разделени. Девата, от която всички сега очакват съвети, вече цял месец го убеждава да й позволи да поведе армията срещу английските гарнизони в долината на Лоара.

На краля изглежда не му се иска, а това не е никаква изненада, да позволи на една жена да поведе войската му; това съвсем не е добър прецедент. Освен това религиозните му съветници са разделени между онези, които са на мнение, че тя е дар от Господ и може да постигне всичко, и онези, най-вече архиепископът на Реймс, духовен съветник на краля, който мисли, че в най-добрия случай тя е шарлатанка, в най-лошия — превъплъщение на дявола и трябва да бъде зашита в кожен чувал и незабавно хвърлена в реката.

Армията я иска, но мнението на армията е без значение. Целта на кампанията е Франция да бъде освободена от англичаните, следователно изчаква, поне временно, докато французите се джафкат.

За Томас всяко забавяне е добре дошло. Той прекарваше времето си из таверните и задните стаички на видни жители на Орлеан, търсеше варианти в историята за Девата воин. Оказа се, че не са много; бяха твърде подобни, което само по себе си беше подозрително, въпреки това той слушаше разкази и преразкази и откри, че Гласдейл е прав: имаше легенда, имаше и истина, а в бездната помежду им бяха посети семенцата на унищожението й.

И така, той вече е част от армията на Девата, ту на единия, ту на другия бряг на Лоара, набелязва добрите мъже, подкопава силите им, открива слабаците и им вдъхва изкуствен кураж.

Междувременно разговаря с жените, които обикалят лагера. Безкрайно набожната Дева е прогонила курвите и са останали майки, сестри, съпруги. Те готвят, превързват рани, пеят псалми и перат бельо, предат, тъкат и шият.

И говорят. На Томас му се носи славата на добър слушател, затова те разговарят с него: Жанет, Мари, Виолет с тъжните, червени очи, която е приятелка на Клодин, а братът на Кланид, Матю, е бил застигнат от насилствена смърт в нощта, когато Девата се е запознала с краля в Шинон.

— Клодин разправя, че Матю посрещнал Девата на моста, докато влизала в замъка. Не проявил нужното уважение.

Виолет застава близо до огъня зад палатките и бърка с пръчка врящ котел с малки дрешки. Томас поема пръчката и продължава да бърка. Чувства се като хрътка, уловила десетдневна следа. Клодин е жената, чувства го с цялата си душа и сърце: неговият ключ да унищожи Девата.

— Тя знае ли, че брат й я е обидил?

— Че казал Девата да иде при него по-късно, та да се погрижи да не е дева до сутринта ли? Ти представяш ли си? — Виолет е млада и кльощава, с немирна черна коса и кучешки зъби, щръкнали като на глиган. — До сутринта бил мъртъв. Клодин го открила да плува по корем в реката. Мари-Пол разправя, че Господ го бил поразил, но Клодин каза, че имал огромна дупка отзад на главата. Някой го е ударил и го е блъснал в реката да се удави.

— Мислиш ли, че Девата го е сторила?

— Не! — Виолет се отдръпва и покрива лице с напуканите си зачервени ръце и го поглежда между пръстите. — Защо й е да го прави?

Може би, защото той е знаел какво представлява тя и е заплашил да каже на краля.

Томас клати глава и продължава тихо:

— Права си, разбира се. Може да се е подхлъзнал, да е попаднал на крадец, да е било нещастен случай. Ако обаче намерим Клодин, може Девата да иска тя да й помогне. След като Матю го няма, тя сигурно… — Проституира? Шие савани за мъртъвци? Бърка пране в котел с почти вряща вода? Каквото там правят неомъжените девойки без перспектива в долината на Лоара.

Той чака, но Виолет не му помага, впила е поглед във въртящата се вода.

— Няма я и не знам къде се дяна. Не съм я виждала, откакто армията се събра.

Клодин може и да е мъртва, но инстинктът на Томас му подсказва, че не е. Много внимателно и предпазливо той открива как изглежда момичето: сламеноруса коса, прав нос, лунички, белег на лявата ръка, останал от разлятото в детството олио. Не е много, но е къде-къде по-добре от нищо. Подава на Виолет пръчката.

Може и да не е бил деликатен, колкото си мисли, защото тя го стрелва с поглед.

— Жан-Пиер може да знае повече. Те бяха… приятели…

Приятели ли? В армия, в която Девата е прогонила курвите ли? Сигурно.

— Как да намеря Жан-Пиер?

— Той е артилерист. Той казва, че Девата е благословена от Господ.

А, да. Днес е добър ден. Почти развеселен, той тръгва към армията и мъжете, които се подготвят за битка, към оръдията, които вече стрелят.

Французите обичат оръдията си колкото англичаните обичат лъковете. Големите може и да могат да запратят гюле с тежестта на половин кон, но малките, по-маневрени оръдия изтощават Жаржо. Френските артилеристи са добри, а Жан-Пиер е най-добрият. Може да изстреля един-единствен пробен изстрел, а със следващия ще порази каквото пожелае: стена, кула, човек, застанал на въпросната кула.

Един ден Жан-Пиер ще попадне в списъка с мъже, които Томас трябва да убие. Междувременно трябва да се добере до него.

Малкият артилерист непрекъснато се мести, променя мястото на оръдието си, за да цели по-добре укрепленията на Жаржо. Томас оставя Виолет с монета в ръката и купчина дърва за огъня й и тръгва през лагера, наблюдава батареята, от която Жан-Пиер стреля и мести оръдието си и стреля пак от новото място, така че английските артилеристи да не могат да го засекат.

От време на време се преструва, че са го уцелили, стиска гърдите си или притиска ръка отстрани, пада назад, отпуска се като прекършена кукла и от английската страна се разнасят доволни възгласи, докато той не скочи на крака и не се втурне към оръдието си и затропа с крака, движение, което направо побърква англичаните. Необузданите мъже са безразсъдни, а безразсъдните умират. Да, умират.

По обяд на онези вътре им омръзва да умират и изпращат вестоносец да моли за пълна капитулация.

Щом забелязва, че портите се отварят и един-единствен ездач се промъква с пера на шапката за преговори, Томас тръгва да търси Патрик Огилви и подръпва ръкава му.

— Виж. — След като другият се обръща, той продължава: — Ела, не можем да пропуснем.

Ако е сам, може и да го забележат. Редом с едрия мъжага от Стратклайд е по-лесно да се промъкне сред тълпата въоръжени французи, докато се доберат достатъчно близо до Девата и малкия й антураж, за да чуят какво се мъти.

Вестоносецът е белокос французин, който слиза сковано от коня, сякаш бедрата му са издялани от камък.

Трима френски рицари на коне се приближават и застават пред него: Д’Алансон отдясно, Девата, след това Ла Ир; всеки води оръженосец и паж. Нито един от тримата не слиза от коня. Вестоносецът би трябвало да обърне внимание на този факт, но е прекалено зает да следва така наречения протокол. Покланя се надясно на Ла Ир, наляво на Д’Алансон и не обръща никакво внимание на Девата.

— Господи. Този човек е кръгъл глупак.

Патрик Огилви изрича онова, което всички си мислят, но го казва шепнешком.

Сред шокираното мълчание вестоносецът вдига глава.

— Гарнизонът предлага да ви предаде ключовете от портата, ако им позволите да излязат и да се оттеглят с оръжията и конете.

— Не.

— Ще престанем да стреляме и ще се оттеглим, както си му е редът, и… Как така не?

Свети Боже, толкова ли си тъп? А колко пък са тъпи тези вътре, та да изберат малоумник и да го изпратят да води преговори?

Патрик Огилви и приятелчетата му не могат да скрият злорадството си. Света майко. Видяхте ли лицето й? Тя ще накара жив да го одерат.

Томас Ръстбиърд също се ухилва, но вътрешно не се смее. Цялото му внимание е насочено към Девата. Тя също не се смее.

Не че никога не се смее. През последния месец я е наблюдавал зорко, също като влюбен. Познава изменчивостта на настроенията й, а те са много, бързи са и много рядко ги прикрива. Тя действа прибързано, пламенно. Не се интересува от мнението на другите, ту се смее, ту беснее, ту скърби.

За пръв път я вижда да си наложи мълчание. Според него тя е много разгневена, но успява да се прикрие; потиска гнева.

Подкарва коня две крачки пред останалите, което може и да не изглежда много, но трябва да се знае, че конят й не е от онези, които умеят да мируват.

Това е бързият й кон, който херцог Жан д’Алансон, братовчед на краля, уж й бил подарил през февруари, когато дошла в Шинон.

Както се разправя, Д’Алансон я видял да тича из полето с копие, точно като оръженосец, и бил възхитен от поведението й на рицар, че й предложил напълно обучен боен кон, който струвал цяло състояние. Същата вечер, докато я наблюдавал как язди, кралят останал толкова впечатлен от умението й, че поръчал да й изковат броня.

Не е ясно дали това е истина, но някой определено й е дал буен, почти неуправляем сиво-бял жребец на стойност две хиляди златни монети и тя го язди така, както Бедфорд язди своите бързи коне, едната ръка на юздата, пристъпва бавно, макар на всички да е ясно, че единственото му желание е да препусне и да убива, докато краката му не се разранят и хълбоците не заблестят от пот.

Томас Ръстбиърд е попадал на подобни коне. Веднъж опита да язди такъв. Не бърза да повтори преживяното.

Сега обаче френският вестоносец е или прекалено тъп, или твърде разсеян от разрушенията в града, за да разбере срещу какво се е изправил. За щастие не му се налага. Девата го изрича ясно.

— Ще оставите и конете, и оръжията, и броните или изобщо няма да си тръгнете.

Вестоносецът я зяпва. Очите му се стрелкат наляво и надясно, към Ла Ир, към Д’Алансон, мъжете, чиито цветове познава. Умолява ги безгласно: „Мъже сте, рицари; познавате правилата на войната. Не се прави така.“

Само че това сега е изключение. Така постъпи покойният крал Хенри и можете да го обвините, ако желаете, задето е потъпкан законите на рицарството, но той е мъртъв. И вие ли искате да се окажете мъртви?

— Разполагате с час — продължава тя. — Излезте по долни дрехи или останете и умрете. — Завърта коня и го вдига на задните крака.

Очевидно вестоносецът не е виждал това движение. Томас го е виждал веднъж, когато самомнителен, но все пак опитен португалски учител по езда бе поканен да направи представление за покойния крал.

Конят му беше подобен на този: млечнобял, малко по-висок от средния жребец, със задница като на бик и глава като на змия. По средата на представление, в което показа прескачане на препятствия и висок скок на място и галоп, конят вдигна задница също като този, след това изпълни двоен ритник със задните крака.

Да беше по-близо, вестоносецът щеше да бъде убит. В първия момент изглежда така, сякаш ще повърне или ще се изпусне, или ще се опозори по някакъв друг начин, но той се обръща, качва се на коня си и препуска отново към портата, а подигравателните подвиквания на френската армия го тласкат все по-бързо напред.

Томас е сред тълпата, където е най-сигурно.

Патрик Огилви е до него, ухилен като кретен.

— Какво ли ще направят?

— Ако имат здрав разум, ще смъкнат малките си дрешки, както тя нареди.

— Че англичаните проявявали ли са някога здрав разум?

— А, не знам… При Ажинкур? Верньой? На което и да е от десетината подобни бойни полета, където малка бойна част англичани сразяват значително по-многобройните си френски нападатели.

Томас се ухилва и прави нова резка в рабоша срещу Огилви.

По всичко личи, че защитниците на Жаржо са останали без ум и разум. Едночасовият срок минава и никой не излиза. Подава се сигнал и артилеристите подновяват огъня.

Нещо сребърно проблясва от лявата му страна. Томас отново подръпва ръкава на Огилви.

— Погледни, Девата се отправя към батареята. Сигурно ще каже на артилеристите как да стрелят.

— Интересно. Да вървим да видим.

Това му е хубавото на Огилви, послушен е. Поведи го и той ще си мисли, че идеята е негова. Тръгват към оръдията след Девата. Томас е заедно с Огилви и група рицари, оръженосци и пажове, както и всички, които нямат друга работа.

Там Жан-Пиер, приятелят на Клодин, се е развихрил пред редица димящи оръдия.

— Можеш ли да срутиш южната кула до портата — пита Девата.

Той се ухилва. Не са му останали много зъби, а малкото са черни от барута. Нима Клодин ги е целувала? Не може да бъде. Той се покланя.

— Искай и ще ти се даде.

Това може и да е богохулство, но Девата не повишава глас, само кима одобрително.

— Направи го.

Отдръпва се на коня си на безопасно разстояние.

Жан Д’Алансон е с нея; не може да се откъсне.

Свещениците разправят, че била девица, че мъж не я е докосвал и това е доказателството им, че общува с дявола. Томас пък е на мнение, че ако общува с някого, то това е Д’Алансон, чиято красива съпруга стигна до просешка тояга, за да плати откупа му преди два месеца.

Вниманието на Девата е изцяло насочено към разрушенията на Жаржо, но тя заговаря:

— Милорд, не стойте там. Следващият удар на врага ще ви порази. Дръпнете се назад.

Той я поглежда странно, но стиска юздата на коня и изпълнява послушно.

Следващият изстрел убива момчето на артилериста, което може и да е малко глухо или просто не слуша разговорите на по-опитните от него и е направило три крачки встрани, застанало е точно на мястото, от което Д’Алансон току-що се е отдръпнал.

Оръдията млъкват. Мъжете наблизо се кръстят. Томас открива, че ръцете му се движат като техните, от челото към сърцето, от рамо към рамо. Думите й, разбира се, са просто късмет. Или пък тя знае повече за артилерията от всички останали, с изключение на Жан-Пиер. Може би дори повече от Жан-Пиер. Той не вярва, че това е магия.

Д’Алансон е сиво-зелен.

— Милейди…

Тя не трепва, но на Томас му се струва, че нещата, които тя не забелязва, са много малко.

Тя кима.

— Англичаните няма да излязат. Можем да нападаме. Мъжете да се строят. В три колони. Една при всяка порта по мой сигнал.

Това е шансът му. Томас го усеща в стомаха, в потта, която избива по гърба на туниката му. С Огилви, който го следва неотлъчно, той тръгва след нея към гъстото меле край стените, което напредва към портите.

Има стълби, мъже с пики, други с лъкове, които се опитват да свалят защитниците от стените. Съвсем същата работа както при Орлеан. Девата и злият й кон са по средата, рицарите й са я наобиколили в кръг. Томас е една крачка настрани, колкото да не бъде ритнат, наблюдава я внимателно като страж.

Забелязва момента, в който тя решава да продължи пеша, и се провиква за помощ, за да слезе от коня, и той е при нея преди останалите, задържа юздите, пази пръстите си от щракащите зъби на сивия кон, подлага коляно, за да може тя да стъпи на него, подава й ръка, за да скочи на земята.

Веднъж направи същото за Бедфорд и си мислеше, че никога повече няма да проходи, след като мъжът с пълно бойно снаряжение стъпи на крака му. Само бронята тежи двадесет и седем килограма, а колко ли тежи Бедфорд? Дори не искаше да помисля.

Девата е по-фина или пък внимава повече. Стиска протегнатата му ръка и скача.

Сега! Само че хубавият му чук, който взе от Орлеан, е на колана, с едната ръка стиска коня, а другата… тя я сграбчва и стиска леко.

Плътта им не се докосва. Ръкавиците им ги разделят, но все едно незащитената й длан прогаря неговата. Костите му омекват като восък на свещ. Кръвта му бушува в ушите. Светът му застива.

Той коленичи, не продумва, не мисли, не изрича обида към нея, а тя стъпва на него толкова леко, че той дори не е сигурен, че е била там. Следва ироничен поглед — да не би тя да му се смее? Или пък се смее с него? Нито едно от двете ли? И двете ли? След това пристъпва напред, поглежда към стените, а чукът му остава на колана и Ла Ир е там, също и Д’Алансон, Господ да порази дано подлизурската му душица, а тя вдига шлема и прокарва ръка в метална ръкавица през скандално късата си коса и нещо меко и тежко се усуква в долната част на корема му.

Той е едно нищо за нея. Тя вече е забравила за съществуването му. Поглежда първо надясно, после наляво.

— Трябва да стигнем до южната кула. Донесете стълбите.

Шансът му е пропуснат.

Мъжете хукват да изпълнят заповедта й. Томас Ръстбиърд се изправя и се олюлява. След малко ръката му стиска дръжката на чука. Дървото се плъзва в дланта му, гладко, хладно. Той се овладява, поема си дъх. След това още веднъж. Накрая тръгва след нея към основата на стената. Тук вървят по дърво.

Има ров, пълен със снопове пръчки и наръчи дърва. Ето как се е доближила до кулата на Орлеан: ровът е бил пълен с дърва, за да може да мине. Тук, близо до стената, цари хаос. Той се чувства божествено сред хаоса. Тук е във вихъра си. Размърдва пръсти.

До нея поставят стълба. Никой не я изблъсква назад.

— Милейди, нека се кача пръв — предлага той.

Като е пръв, а тя зад него, има шанс, но не се получава.

— Не, аз ще мина първа. Хората имат нужда да видят, че се качвам първа.

Тя може да се качва в пълна броня. Човек би рекъл, че е родена в нея, расла в нея. Тя се катери към мястото, където оръдията на Жан-Пиер са срутили горната една трета от стената. Томас я следва.

Никой на стената не се опитва да я спре. Всички защитници са при портата, където още един таран пробива онези части, които оръдията на Жан-Пиер не са унищожили.

Тя е на три стъпала от върха, изтеглила е меча си, качва се предпазливо, когато той чува вик:

— Тя е там! Свалете я!

И — най-сетне — заваляват камъни. Глупаците вътре нямат нито олио, нито вода, нито пясък в бъчви, за да подпалят. С колко време разполагаха, за да се подготвят? Повече от месец ли? Заслужават да изгубят. Затова пък имат предостатъчно части от града си, за да се отбраняват.

Ето че от небето политат камъни; малки са, едно дете може да ги вдигне, но има и канари колкото половин овца, сигурно вдигнати от трима мъже.

Томас стиска страниците на стълбата и се плъзва бързо надолу. Девата пада след него, полита.

Уцелена е от нещо голямо и пада неконтролируемо. Той е нейната възглавница, нейният сламеник, бръмбар, смачкан от тежестта на бронята й. Сега вече не е лека като семенце от магарешки бодил и той е смазан под нея, остава без дъх, гърдите му са натъртени.

— Милейди! — Д’Алансон, че кой друг, се навежда угоднически над нея. Следват го Ла Ир, Д’Улон, оръженосецът й; малкият Луи дьо Кут, златокосият й паж. Скупчват се около нея, побутват я, шокирани са. Никой не обръща внимание на Томас Ръстбиърд.

Той се измъква изпод нея и се вдига на крака, опитва се да си поеме дъх.

— Мъртва ли е? — успява да изграчи.

Въпросът му припламва като горски пожар; мъжете чуват една-единствена дума и тя плъзва навред.

— Тя е мъртва…

— Девата е мъртва…

Нови пръски като капки олио плисват сред човешката гмеж и цялата френска армия застива за секунда, притисната от мъка.

Онова, което следва, е гръмотевична буря, земетресение, бик се развилнява, обзет от бяс. Какъв шум! Ефесите блъскат по щитове, брадви се сблъскват с остриета, мъже крещят от ярост, каквато Томас никога досега не е виждал, нито при Ажинкур, нито по време на обсадата на Орлеан, никъде.

Само със силата на гнева си французите са в състояние да повалят стените на Жаржо. Онези вътре притихват. Камъните престават да валят. Нито един човек не смее да се изправи срещу тях в този момент. Точно сега пет хиляди мъже и момчета се заричат цял живот да сеят мъст и знаят, че ще победят. Това не е блъф. Това е истинско обещание за победа.

А това е нещо ново. Това не се случи, когато стрелата на Томас я прониза пред Орлеан, но тогава тя не беше спечелила битка, не и голяма. Не ги бе предвождала. Възхищаваха й се, тя беше различна; беше нещо ново, извор на надежда. Сега вече я обожават и ще отмъстят за нея.

От много отдавна Томас Ръстбиърд не се е страхувал от мощта на армия, не и армия, от която се води част.

Пред него се появява сянката на Уилям Гласдейл, материална под следобедното слънце; облечена в броня, изкривена, със сухи очи, а от доспехите се процежда вода, висят водорасли. Нали ти казах! Не е достатъчно да я убиеш. Трябва да я унищожиш. Затова трябва да разбереш коя е тя.

Матю е знаел, но Матю е мъртъв.

Има други, които знаят. Ами мъжете, които са я довели във Франция? Открий ги! Разпитай ги!

Томас вади чука от колана, преглъща, когато усеща, че гърлото му е пресъхнало, оглежда се, за да открие място, на което да влезе в боя, така че да не изгуби уважението, което е градил сред тези хора.

— Тя не е мъртва. — Намира се до стената, когато новината се прехвърля от Раул към Рикар, Патрик Огилви и накрая него.

— Тя не е мъртва. Да благодарим на Бога, че Девата не е мъртва. Тя се връща в битката. Ще превземем Жаржо за нея. Предайте новината. Девата не е мъртва.

— Слава на Бога.

— Слава на Бога.

— Слава на Бога.

Томас не е религиозен човек; убивал е твърде често при твърде користни обстоятелства, въпреки това благодари на Господ на глас заедно с останалите и продължава да се оправдава пред себе си.

 

 

Армията успява да си пробие път в Жаржо вечерта. Девата се е възстановила от падането и отново е в мелето. По здрач излиза на главния площад, за да наглежда как войниците обезопасяват града. Томас, разбира се, е наблизо и става свидетел на незначителен, непланиран момент, когато тя сваля шлема си и прокарва незащитените си пръсти през късата като на момче коса.

Тя не е момче, каквото и да приказват англичаните. Той никога не е мислил друго, но сега вече тръпката в слабините го потвърждава. Очите й срещат неговите. Черните й очи са пронизващи, пламенни, горди. Може да им устои. Наистина може. Той не е човек, който се крие от враговете си.

Погледът й се плъзва настрани. Той е един от хилядите, не е по-различен от останалите. Слабините му се свиват и не му е никак приятно, че не е сам. Хиляди мъже, пет хиляди, са заедно с него. Всички са се обърнали към нея, чакат.

— Франция! — вдига тя юмрук.

Армията повтаря, пет хиляди гърла изревават като едно:

— Франция!

След това тя ги оставя да действат. Това е война. Ако осуетиш обсада, ще страдаш. През следващите четиридесет и осем часа армията на Девата разграбва Жаржо — и виното, и жените, и кадифето, и лена, всичкото злато, сребро и калай. Никой не се интересува дали защитниците са били французи, дали жените, които изнасилват, са братовчедки на съпругите им, дали мъжете, които ограбват, не са били някога техни приятели. Те са се съюзили с врага и сега всеки мъж във всеки град оттук до Париж знае, че ако се съпротивляваш, жените ти ще ги сполети съдба по-лоша от смъртта и ще бъдеш съсипан.

Онова, което Томас Ръстбиърд знае, е, че е пропуснал шанса си, ала не може да обясни — дори сега, докато лежи в пухеното легло на друг — защо стана така.