Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (45)

Четиридесет и пета глава

Компиен

22 май 1430 г.

Девата е в Компиен.

Градът все още не се е предал на Бургундия, съответно на Англия и по нищо не личи да има подобно намерение, но кралят все още не е стигнал дотам, че да изпрати армията си срещу тях: Бедфорд върши това достатъчно добре. Девата е сред онези, които са дошли на помощ на сънародниците си.

Тя не е сама. През зимата славата й е стигнала до далечните краища на континента. Папата в Рим е написал одобрението си. Шотландците я обожават. Италианците са във възторг.

Много по-важно е, че всеки ден към нея се присъединяват нови въоръжени мъже. Откакто тя е свободна, самата тя капитан наемник, постигнал успехи, те се стичат към долините около Компиен, за да се бият под нейното знаме.

Единствено онези, на които кралят изрично е забранил, не са с нея. Д’Алансон го няма, нито Ла Ир, но сред привържениците й има рицари от тяхната величина. По начина, по който се развиват нещата, до лятото Бедфорд ще трябва да се изправи срещу армия, пред която миналогодишните нападения по долината на Лоара ще приличат на група подивели ученици на следобеден излет.

Затова той е изоставил нападението над Реймс. Ще трябва да си го отвоюва, ако възнамерява да миропомаже сополанкото, на когото е регент, но никой няма да повярва, че Господ ще миропомаже двама крале точно сега. Шарл VII е монарх в очите на Бог, доведен от Девата, която действа като дясната ръка на Всевишния. Ако Бедфорд иска племенникът му да сложи френската корона, той трябва да унищожи мъжа, когото Девата е издигнала, а за да го стори, трябва да унищожи самата Дева.

Тъй като не може да разчита на помощта на Тод Ръстбиърд, той е изоставил подмолните операции и се е върнал към повсеместно насилие. Дал е на херцога на Бургундия всичките си топове. Съгледвачите казват, че артилерията се състои от пет огромни оръдия колкото Рифлар или дори по-големи, два топа вьоглер, едно голямо и едно малко, безброй кулверини с какви ли не размери и две машини, които мятат камъни и могат да убиват. Всичко това той е струпал пред град, който навремето мислеше за непревземаем.

 

 

Компиен е добре защитен. Река Оаз служи за крепостен ров. Обиколката на стените е километър и половина, достатъчно дебели, за да издържат на обстрел. Ниски и високи кули бдят от всички страни, а подвижният мост е смазан и готов за вдигане. Той е само един. В единия край има малко стражево укрепление, а от другия започва булевард.

Градът има нов комендант, сир Гийом дьо Флави, любимец на краля, назначен наскоро. Той е едър мъж, корав, водил е много кървави битки, вражди и неуредици, които е удавил в насилие. Освен това е личен приятел и довереник на Рено дьо Шартр, архиепископ на Реймс.

На Томас това никак не му харесва. Не му стана приятно и когато чу, че Дьо Флави е бил назначен, нито когато самият Дьо Шартр се появи, за да се присъедини към Девата.

През изминалите десет дена архиепископът е станал неин постоянен спътник. Никой не е казал, че той е платен шпионин на Бедфорд, но всички знаят, че миналото лято той се посвети на поредица от безсмислени съглашения с Бургундия, които не дадоха никаква възможност на Девата да нападне Париж, когато можеше да го превземе.

В очите на света, ако има архитект на нейния провал, то това е Рено дьо Шартр, но сега той твърди, че е осъзнал грешката си.

Вече не мрази Девата. Със сигурност не вярва, че тя е измамница. Напротив, тя е спасителката на Франция и е негов дълг да бди над духовното й спокойствие. Той се присъедини към нея на първия ден от месеца и я следва както сръндак не се отделя от сърна. На Томас му е неприятно.

Сега е в трапезарията на коменданта в Компиен, където ги въведе сънен шамбелан. Момчета тичат да донесат подпалки и цепеници и скоро огънят започва да пращи и въздиша и да се протяга към комина.

Над камината червени отблясъци вдъхват живот на прашни гоблени, на Мойсей, докато разделя морето; на Йосиф, докато тълкува сънищата на фараона, на Лазар, докато възкръсва. Хората на Девата се събират, най-близо е архиепископът. Застанал е с широко разперени ръце, обърнат с лице към пламъците и топлината. По косата му има кал, петна от мъх по лактите. Орловият му нос е посинял от страх от тъмните духове, които се таят в гората, докато те преминават с конете си; тогава не е бил никак щастлив. Не е доволен и сега, но поне му е топло.

— Пожелавам ви лека нощ, поне онова, което е останало от нощта. — Той пъхва ръце в ръкавите. След това изглежда му хрумва нова мисъл. — Има ли момче със светлина? Фенер, нещо друго? Има ли кой да запали камината в моята стая? Тя е високо в кулата; близо до Господ, но там е и по-студено, струва ми се.

Разбира се. Всичко за архиепископа. Викат момчета с кошница подпалки, кремък, дърва. Заедно излизат от стаята. Самият комендант отива за греяно вино; за архиепископа нищо не е прекалено. Дьо Шартр се покланя отново и тръгва за стаята си високо в замъка.

— Отиде си — заявява с тежка въздишка Томас. — За да измисли как да ни предаде. — Мисли по този въпрос от дни, но тази нощ е сигурен; може да е инстинкт, може да са сенките около очите на архиепископа, може да са възродени спомени, не е сигурен откъде се появява, но е сигурен. — Бедфорд и бургундецът знаят прекалено много за действията ни и е най-вероятно той да им съобщава. Ако комендантът му помага, всичко става много лесно. Ако ли не, тогава е намерил друг начин да извлича информация.

Следва кратко, експлозивно мълчание.

— Гийом дьо Флави обича този град. Той внимава, прави онова, което Дьо Шартр иска и нищо повече — обяснява Пиер д’Арк, застанал отстрани на камината, където седи с гръб към стената, притиснал коляно към гърдите. Остарял е от деня, когато Томас се запозна с него край една река; станал е по-добър ездач, по-добър боец; сега вече е мъж, който се ориентира правилно в политиката, не е зелено селянче.

— Той ще направи онова, което Дьо Шартр му каже. Не можем да имаме доверие нито на единия, нито на другия. — Това е Жан д’Улон, оръженосецът на Девата. Той също с пораснал през изминалите дванадесет месеца.

Преди година оставаше шокиран, ако някой мъж умреше пред него. Сега е готов да убие архиепископа с голи ръце, стига някой да го поиска от него. Наблюдава Девата с надежда в очите, но знае много добре, че тя не може: кралят се прави, че не забелязва присъствието й тук. Цената е да търпи Рено дьо Шартр.

Затова тя прави онова, което прави винаги: игнорира архиепископа и се съсредоточава върху начините за нападение над Бургундия, съответно Бедфорд.

Заговаря, както се е облегнала на стената.

— Трябва да разкъсаме обкръжението или те ще ни обсадят и градът няма да издържи. Бургундците държат Мария благодарение на Бодо дьо Ноел. Жан от Люксембург е на три километра нагоре по реката при Клероа, а Монтгомъри държи Венет за англичаните на същото разстояние на юг. Трябва да завладеем и двете, ако искаме да ги пречупим: Марни, Клероа, Венет, в този ред.

Обръща се към Д’Улон:

— Намери някой буден, който познава терена, и ми го изпрати.

Томас я поглежда. Умът му е необичайно празен, същевременно може да мисли ясно, макар че е уморен.

— Все още е нощ. Не искате ли да поспите, милейди?

Сега може да я попита, двамата са достатъчно близки.

— Не. — Тя е разсеяна, мисли за твърде много неща. — Тази вечер сънят няма да ме споходи. Трябва да планираме за утре. — Тя се навежда напред и го докосва по ръката. — Ще отида в параклиса да се помоля. Ще дойдеш ли с мен?

Разбира се. Той е готов да я последва в ада и след това обратно; тя го знае. Влиза след нея в малката студена църква, коленичи на студения камък, мълви студени молитви към един Господ, който може все още да слуша. През всичкото време наблюдава Девата. Мислите й може да са много, но изглежда щастлива, спокойна. Тя се бие. Води хората си. Тъкмо за това е родена.

По-късно тя разговаря с мъжете, които Д’Улон е довел, които познават местността и започват да правят планове: Марни, Клероа, Венет. Как да ги завладеят, с какво и кога.

* * *

Топове. От оръдията на войната въздухът навсякъде почернява. Те заглушават всичко, удавят в тътен църковната служба. След това Томас и Девата се качват на стената и поглеждат. Д’Улон и Пиер д’Арк го следват.

Нито един от тях не е спал. Сега нямат нужда от приказки; Томас знае във всеки един момента от какво има нужда Девата, какво иска и какво може да й даде.

Той я следва и те застават заедно на върха на кулата, гледат на юг, към река Оаз. Тръните в полето са прецъфтели. Цветчета капят, приличат на снежни преспи с всяко прокашляне на оръдие, а днес е истинска снежна виелица. Небето над тях тръпне в отчаяно синьо. Гарваните вече се събират. Предусетили са кръвта, която ще се лее.

От търбуха на бургундските линии тежко оръдие трещи и грухти. Те наблюдават как гюлето се издига безтегловно, виждат го как разбива стена и тя цялата потръпва. Камъкът под краката им се огъва.

Пиер д’Арк отива при тях. Двамата с брат му не са свикнали с топовете. Той трепери пред тази проява на мощ и преди да се е възстановил, следва нов залп, а след него още един. Вчерашните бомбардировки не бяха и наполовина толкова страшни. Той затиска уши с ръце, проверява дали са все още прикачени за главата.

— Със сигурност знаят, че сте се върнали, милейди.

— Нали? — А как биха могли да знаят, освен ако някой не им е съобщил?

Снощи Рено дьо Шартр поиска стая в една от най-високите кули и Томас така и не разбра защо. Отдаде го на липсата на сън и на цяла нощ, в която се опитваше да види къде стъпва; отдаде го на небрежност или глупост, но така и не се сети да изпрати човек да провери дали не проблясват светлини през последните часове на мрака. Тази сутрин бе готов да заложи живота си, че ако не е имало светлини, то тогава някое момче е минало през задната порта със съобщение. Един архиепископ може да изисква лоялност само с усмивка.

Няма смисъл да го казва. Стореното сторено, но тя го наблюдава, докато той се взира към кулата, и в очите й прочита въпрос.

— Милейди, Рено дьо Шартр си остава ваш враг — заявява той.

— Ще ме предаде, ако може — кима тя с усмивка. По-късно той си припомня тази усмивка и болката в нея.

Сега нещо остро пробожда гърдите му. Той е като Жан Д’Улон. Една дума от нея и ще блъсне архиепископа от върха на кулата.

— Какво ще правите — пита той.

— Ще се бия. Какво друго мога да направя? Трябва да се въоръжим. Днес, струва ми се, ще бъде по-тежко. Трябва да пробием бързо.

Архиепископът е в трапезарията, свил ръце зад гърба си, наблюдава подготовката с неприкрит интерес. Стиснал е здраво плащ от кожа на катерица, за да се спаси от утринния хлад. Сто катерици са загинали, за да му осигурят комфорт; меката козина от коремчетата им блести на ивици между черното на гърба и хълбоците. Той е застанал близо до огъня, също както и снощи.

Залата е осветена от восъчни свещи с благовонни масла. Светлината им топи сенките на кръв и кехлибар по раменете му. Щом вижда, че Девата влиза, той накланя глава, притиска пръст към бузата си.

— Милейди, златен плащ! — Така говори напоследък, с досадни възклицания.

Докато тя минава, той посяга към гърдите й. Ако тя не беше в броня, жестът щеше да е крайно неуместен и някой трябваше да го предизвика. Томас, под прикритието на свещенослужител — трябва да подмине това, а отчаяно му се иска да се бие — не може да го докосне. Д’Улон е оптимист; това може да е шансът му. Той извива вежда, накланя глава към нея. Тя му дава сигнал с поклащане на главата.

Архиепископът сякаш се опитва да прониже плътта, да стигне до белите кости и да се добере до сърцето й, но само докосва тъканта на наметалото и го потрива между пръстите си.

Усмивката на Дьо Шартр е змийска; грехът й гордост ли е или арогантност? Той не казва.

— Какво величие! Може би, когато приключите с нея някой ден… с тежката работа… ще ми кажете откъде е. Може да поръчам същата за краля.

Тя наклонява глава на една страна.

— Ще ви кажа още сега; беше дар от хората в Реймс, задето заведох краля им за коронясването. Сигурна съм, че те с радост ще му дадат същата, ако преценят, че има къде да я използва.

— А-а. — Проблясък. Реймс, откъдето е архиепископът, прави дарове за Девата. Строгост проблясва в очите му. Той може да говори, но огромното оръдие зад стените кашля отново. Дори тук, в сърцето на цитаделата, те усещат как стените потръпват. Пиер д’Арк се прекръства. Архиепископът не.

Девата посочва вратата с глава.

— Може би сега бихте искали да излезете и да кажете на бургундеца, че на всяка цена трябва да се присъедини към Франция. След това всички ще си отидем у дома, ще засеем посевите и ще се радваме на лятото в мир.

Какво може да каже той? Дьо Шартр свива рамене с огромно съжаление.

— Милейди, знаете къде е сърцето ми. Ако беше възможно…

— Щяхте да го направите, разбира се. Така жестокостта на бургундеца трябва да бъде отбита по други начини. Няма да позволим Компиен да падне. Това е ясно. Разбирате ли?

Бургундеца. Няма „милорд“, нито „херцог“, нито „граф“; тя говори за него като за равен. Доближава се все повече до момента, в който ще се нарече кралска особа. Дьо Шартр, винаги прежълтял, пребледнява като урина от плъх, но думите й не са за него, а за Гийом дьо Флави, коменданта, който е влязъл през странична врата. Градът е негов, гоблените по стените са негови — Мойсей, Йосиф, Лазар — негова е болката от нападението и тя става двойно по-силна, защото Девата е тук. Сигурно се разкъсва, след като Дьо Шартр е негов закрилник, но градът му е поверен. Къде трябва да е насочена предаността му?

Девата се обръща към него:

— Започнаха ли оръдията ви да отвръщат на огъня?

— Милейди, правят врага на сол. — Той е солиден, прям, твърд.

Тя му кима.

— Ще отида при тях, има неща, които можем да направим, за да осигурим безопасността им.

Мъжете следват насоките й и преподреждат оръдията на Компиен както пред Жаржо. Три изстрела и местят, след това един и местят, следват два; никога повече от четири и без фиксиран ритъм; хвърлят зарове за броя, а ако се падне пет или шест, хвърлят отново. Отбелязват няколко попадения срещу големите оръдия и са щастливи.

Късно следобед слънцето е ярко и ниско и Томас е изпратен да предаде нови заповеди на мъжете от града. Той вика стрелци и артилеристи и ги изпраща на северната стена, както и на баржите по реката.

Мъжете навсякъде проверяват лъкове и арбалети, яхват конете и товарят военните машини. Стрелите са готови. Тетивите са изпънати, също като лицата зад тях. Цял ден са стреляли, но сега, когато трябва да убиват от разстояние, не се чувстват по-комфортно, отколкото от последствията. Как само им се иска Девата да накара врага да се приближи достатъчно, че да могат да уцелят. На подвижния мост макарата скърца.

Томас се провиква към Луи дьо Кут:

— Подготви коня на милейди!

Другите пажове се отзовават на мига.

Когато стигат моста, сиво-белият дяволски кон на Девата го няма.

— Къде е Ксенофон?

— Куц е, милейди. Стъпи на камък и си рани копитото. — Пажът държи юздите на втория й кон, тъмен жребец. Достатъчно едър е, добре обучен, но му липсват огън и желание да прави номера.

Тя прехапва устни.

— Милейди, ако решите да останете, ще изпратим лорд…

— Не. Тръгваме. Ти остани, ако искаш.

— Никога, милейди. — Неприятно му е, че тя може да каже подобно нещо.

Качват се на конете. Тя поглежда мъжете. Те са около двеста, до един на коне. Над Луи дьо Кут се вее Фльор дьо лис в златно върху бяло. Тя е злато. Конят й би трябвало да е бял, вместо това е с цвета на стара кръв. Не бива да е така.

— Скъпи добри приятели. — Гласът й се понася наоколо. — Мъжете от Бургундия прекараха цял ден зад оръдията и са уморени. Влязоха в схватка на полята и сега отведоха конете си у дома с нареждането да бъдат нахранени и напоени. Това е шансът ни да ги забием в земята, да покажем на херцог Филип, че си играе с Франция на своя отговорност. С мен ли сте?

— Да!

— С мен ли сте — провиква се по-високо тя.

— Да!

Провиква се отново, най-силно:

— Ще се справим ли заедно?

— Да!

След това се отправят по моста към широкия насип, който води към влажните ливади и бургундските позиции.

Камъкът пее под копитата на конете. Слънцето докосва шлемове и ръкавици, брони, щитове и копия. Това е мощта на Франция. Девата се обръща да поздрави Гийом дьо Флави. Томас се обръща с нея, вижда как ръката на коменданта се вдига за поздрав, след това вижда бялото и черното облекло на застаналия до него Рено дьо Шартр. Казва си, че нещо не е наред. Милейди, милейди, нещо не е наред. Вече е твърде късно да заговори на глас, защото са поели и той трябва да мисли в перспектива, да гледа напред и само напред, все още не препускат в галоп, трябва да напредват уверено и ето — отпред — видяха ни! Благодаря на Господ, че бургундците ни пресрещат.

— За Франция!

За пореден път се чува как прииждат конски копита. Вижда проблясък на доспехи. Ето я и гората от копия, металните върхове не трепват. Скоро настъпва моментът, когато тя набелязва жертвата си и навежда копието. Щитът му е разделен на четвъртини, в червено и зелено, има и още нещо, което Томас не вижда добре — дали не е лъв? Половината англичани имат лъвове на гербовете си и това може да се окаже английски рицар с две червени четвъртини.

Изпуска въздуха, стяга се, следва тръпката от сблъсъка, остър удар, трошат се кости, разкъсва се плът, когато гърдите на врага са смазани. Нейният кон поема силата на удара. Той не притежава качествата на сиво-белия дяволски кон, въпреки това е един от най-добрите в битката.

Тя се приближава, отминава, вижда как светлината угасва от пребледнялото лице. Томас е след нея, търси останките на току-що издъхналия. По лицето забелязва изненада, не страх; бърза смърт, без болка. Затова се бият, както французите, така и мъже от други нации: с надеждата да умрат по този начин, обгърнати в слава, заобиколени от приятели.

Той си дава клетва, че тази вечер пред всички ще захвърли одеждите на ордена и отново ще стане войник. Може и да не е рицар, но е добър като братята Д’Арк, дори по-добър.

Врагът се пръсва пред мощта на Франция, пред копитата на френските коне. Те са прегазени, но е важно да не навлизат прекалено навътре във вражеска територия, защото там има засади и провал.

— Събери се!

Войската се втурва обратно към редиците белосан камък и дърво, от които е изграден Марни. Отрядът на Девата се събира, скупчва се, всички вдигат длани в безмълвен поздрав. Не са изгубили никого.

Зад тях се издига хълм; слънцето блести. Томас забелязва нещо.

— Наблюдават ни.

Той е с най-остро зрение от всички. Присвива очи и се вглежда още по-надалече.

— Четирима мъже — уточнява той. — Единият току-що потегли, язди бързо на север.

— Ще повикат Жан дьо Люксембург от Клероа. — Девата обръща коня и го вдига на задните крака. — Отстъпваме. Нека те излязат отново. Ще нападнем отново, преди да пристигнат подкрепленията им.

Второто нападение е повторение на първото. Девата изтласква бургундците към техните позиции, убива неколцина, смазва духа на останалите.

— Още веднъж. Само още веднъж и ще ги пречупим! — Тя е във възторг, като сокол, полетял от нечия китка. Тя е тъкмо онова, което всеки мъж би искал да бъде, да удържи, да обича. На Томас му се иска да вдигне юмрук и да извика: „Това е Франция! Виждате ли? Вижте! Това е истинската Франция!“ Господи, ако само Д’Алансон беше оставил съпругата си, за да се венчае за Девата…

Другите виждат нещо различно.

— Милейди, трябва да се оттеглим. — Д’Улон е до лакътя й. — Вижте там. Това са хората на Люксембург.

Той е прав. Подкрепленията са тук; отряд на коне, които препускат с всички сили. На не повече от пет минути са; сред тях има рицари, някои са вдигнали копия, други са лъконосци.

— Можем да се справим с още едно нападение. Можем…

Томас я прекъсва:

— Не, милейди, погледнете наляво.

Мъже. Твърде далече са, за да видят цветовете им, но те са във вихъра си, три, може би четиристотин, някои от Венет или от друго близко място.

— Милейди… — Оръженосецът й се осмелява да проговори отново; приятелството й му дава тази сила. — Трябва да се оттеглите. Върнете се в Компиен.

— Не! Те бягат. Можем да ги изтласкаме оттук. Можем…

Те обаче се оттеглят, нейните рицари и войници, отстъпват, конете се промъкват между съхнещите флагове и не знаят дали нападат или се оттеглят.

Д’Улон остава. Също и Луи дьо Кут. Също и момчетата от семейство Д’Арк, най-вече Пиер. Може би шестима, скупчили се около нея, нямат желание да си тръгнат.

— Милейди, моля ви, върнете се. — Луи дьо Кут дръпва юздите й. — Много ви моля. Прекалено много са. Всички останали се връщат. Тук ще ни заловят. Те искат вас повече от всичко друго. — Ококорил се е от страх. — Как ще се отрази на онези вътре, ако ви заловят?

Вече не са на пътеката, застанали са в мочурливата ливада. Пред тях са силите на бургундците, зад тях и от лявата им страна са англичаните, които могат да дадат знак на други в радиус от осем километра. Шумът е достатъчно силен, че да привлече гарваните от небето и останалите птици, които се хранят от мърша, а пък воините от армията на Бедфорд са дори по-гладни от гарваните.

От съвсем неочаквана посока Томас чува познат глас, който излайва заповед. Не може да бъде сбъркан. Не чува думите, но ужасът го завладява. Трескаво завърта коня. Той наблюдаваше врага, англичаните, люксембургчаните, бургундците, но врагът, разбира се, е отзад: Рено дьо Шартр, който налива отрова в ушите на коменданта.

— Милейди, затварят моста! Жана!

Никога досега не е изричал името й. Тя се завърта рязко, когато го чува. Вижда моста към Компиен, лъконосците скачат от лодките си; артилеристите вече са минали по моста. Мъжете махат с ръце, с лъкове, с други оръжия.

Някъде високо е Гийом дьо Флави. Те чувстват думите му, макар да не ги чуват. Бързо, бързо, защото архиепископът ми нареди да затворя вратите, а той е по-висш от мен, също както слънцето е над свещта. Не мога да се опълча на заповедта му. Побързайте, преди да е станало късно. Милейди, елате. Влезте!

Бургундците тичат откъм Марни, усетили възможна победа след ден на загуби. Въоръжени мъже се събират от всички страни.

— Милейди, трябва да…

— Трябва да изпратя хората си в безопасност. Няма да оставя онези, които се биха за мен, да умрат, докато аз се спасявам: първата отговорност на капитана е към хората.

— Мили Боже, жено. Ще те изгорят!

— Първо трябва да ме хванат. — Тя се усмихва широко. Сърцето му ще се пръсне.

— Влизай, Томас. Ще те последвам. — Тя поглежда пажа си. — Вкарай знамето вътре.

Дьо Кут не помръдва.

— Не, милейди, ще остана с…

— Върви! В името на майка си. Заради мъртвия си брат, моля те, върви. — Той би останал, но как да го стори, след като тя намеси тях двамата? По лицето му се изписва мъка, но той се обръща и тогава Девата насочва вниманието си към Томас:

— Ти също. Върви.

— Милейди, няма да…

— Нареждам ти. Ако Дьо Шартр иска да умра, няма да му дам и твоя живот. Сега знаеш достатъчно, за да се увериш, че Франция е цяла. Освен това ти не можеш да се биеш, не и в този вид. Няма да ти позволя да ми се пречкаш. Върви!

Той няма достатъчно воля, за да й се опълчи. Просто… няма. Обръща се и за последно вижда Д’Улон и мъж, който не е брат й, Пиер д’Арк, който не е обърнал коня си, а се е ухилил дивашки, размахва меча и крещи.

— Елате, мръсници! Да не би да мислите, че сте ни сломили?

До моста не е далече, можеш да го преминеш бързо. Гийом дьо Флави е там, посивял, пребледнял, разтърсен. Независимо какво е казал или направил Дьо Шартр, комендантът държи на Девата.

— Тя защо не влиза? Трябва да затворя портата. Трябва. Бургундеца каза, че ще ни изгори всички: и мъже, и жени, и деца. Не мога да ги пусна вътре. Ще настане клане. Тя защо не побърза?

— Иска всичките й хора да са в безопасност.

— Кой е останал?

— Аз съм последният, почти. — Само че не е, навън са все още шестима, които се бавят, не искат някой да каже, че са я изоставили; все мъже, които не знаят как да изпълняват заповеди. Мъже с повече — или по-малко — кураж от него.

Гийом дьо Флави плаче, но едва вдигнал ръка, я отпуска. Чува се писък на въжета и желязо. Десет удара на сърцето, тридесет, шестдесет и мостът е вдигнат, но за Томас е твърде късно да промени мнението си, иначе би смъкнал робата и би изтичал навън гол, стиснал в едната ръка меч, щит в другата. Не може да остане на портата. Втурва се към върха на стената, прескача през три стъпала. Горчилка пълни устата му, пари зъбите.

Тя препуска. Погнали са я войници. Тя е наситено златна на фона на тяхното алено, убито сиво и зелено. Наблюдава я как забива копието си в мека почва, взема си брадвата и изтегля меча, който е взела от Франкет д’Арас.

Втурват се към нея отляво и отдясно, добри хора и от двете страни: Д’Улон и Пиер д’Арк. Добри са, но съвсем не са най-добрите. Тя държи здраво коня — Господи, как само му се искаше дяволският кон да е с нея; Ксенофон щеше да я пази. След това го оставя да препусне.

Свободна е както никъде другаде и по никое друго време, настава mélée a outrance, за което живее всеки рицар. Той вижда как тя се отърсва от всички задължения, от титлата капитан. Това е животът: открито поле с рицари и въоръжени мъже и стрелци и пиконосци и единственото, което може да направи, е да убива. И да оцелее.

Но те са толкова много. Защо не се обърне и не бяга? Срещу нея са се изправили триста и тя се губи сред човешкото море, замахва наляво и надясно, докато мъжете се протягат към стремената. Те я познават. Виковете им се носят по вятъра. Девата! Девата! Вещицата!

Думите се носят до височините на Компиен, стигат до Томас дьо Сеграв, който плаче. Мечът й пее, докато тя реже ръцете, които я сграбчват. Брадвата й участва в хора, желязо до желязо, до тъкан, до броня. Конят й танцува, опитва се да намери плът, но не е най-добрият.

Върху нея връхлита рицар в пълна броня, напредва с щита си. Тя изправя коня на задните крака и лицето на рицаря се пръсва в локва кръв. Тя се завърта, замахва, сече, рита, изправя коня на задните крака, висок скок на място, ритник със задните крака. Друг мъж пада, но има още много, които прииждат отвсякъде.

— Върнете се. Милейди, върнете се. — Томас се е качил на един камък, но все едно е на бойното поле. Крещи, но тя не слуша. Не може да предположи, че не го чува.

— Това е гадната мръсница. Хванете я!

Някой подръпва ръката й от лявата страна. Тя завърта коня и мъжете се пръсват като разпилени ябълки, реже надолу и нагоре, замахва назад, един отпред, ръка е стиснала наметалото от дясната страна и тя се завърта.

— Хванах я! Някой да хване скапания кон!

Ръце стискат юздите, конят не е зъл, но е готов да убива, защото не понася никой да го докосва и тя се извива настрани, следва момент, когато може да се отскубне, но след това се отпуска назад и…

— Жана!

— Падна! Хванете я!

Пиер д’Арк крещи с провинциалния си акцент:

— Гадове, назад! Оставете я! Дръпнете се! Дръпнете се!

Конят й пръхти от болка, защото мъжете дърпат и теглят юздите. Нечие лице се навежда над нея.

— Моя си, предаваш ли се?

— Жана!

Томас тича надолу по стълбите. По дяволите, моста, има и други начини да се излезе от това противно място. В ръце стиска и двата си ножа. Опитва се да се справи с портата. Изтеглят го отзад.

— Недей, Томас. Не отивай. Тя не го иска.

Гийом дьо Флави беше в Реймс, когато коронясаха краля. Би се с англичаните при Руан, при освобождаването на Сен Вартен льо Гаяр. Той е рицар също като Потон дьо Сентрай, като Ла Ир. Плаче, също като Томас. Само че той няма да отвори портите на града, след като четиристотин, може би петстотин бургундци са навън и още повече се изсипват в полето всеки миг.

— Не отивай. Не отивай. Няма да ти позволя.

Томас не вижда как я пленяват. Не вижда момента, в който тя коленичи и предава меча си. Той се намира от неподходящата страна на десет сантиметра дъб, отпуснал се е на колене и вие.

След това се изправя и по тишината вътре и доволните викове навън разбира, че не му остава нищо.

Може би само едно.

— Къде е Рено дьо Шартр? — Ножовете са в ръцете му. Кръвта му бушува, той е готов. За това има кураж. — Къде е?

Никой не знае.

Търсят и продължават да търсят, ала не го намират. Рено дьо Шартр вече не е в града. Докато са пленявали Девата в полето при Компиен, архиепископът на Реймс се е изнизал. Никой не се съмнява, че е успял да се измъкне, че ще мине през английските и бургундските територии недокоснат.

— Какво ще правиш сега, Томас? — Гийом дьо Флави е посинял от студ и страх. Той много добре знае върху кого ще се стовари вината за случилото се. Бургундците няма да се спрат, докато не накажат Компиен, задето е приютил Девата. Сега вече и от двете страни името му е проклятие.

— Ще отида при краля. Разчитаме на Талбът, Съфок, Скейлс. Половината английски благородници са в нашите затвори, тя ги е тикнала там. Ще ги размени за нея. Трябва. Не може да откаже.