Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (37)

Тридесет и седма глава

На път към Сен Пиер льо Мутие

26 октомври 1429 г.

— Разкажете ми за стария крал. Какво представляваше? — Кралят на небето. Кралят, който ти е заповядал да помогнеш на сина му. Той не е знаел, че синът му ще се обърне срещу теб. Може и да е знаел, но просто не го е интересувало? Кралете са удивително целеустремени, когато обърнат очи към властта.

— Мил. Винаги беше мил. — Яздят един до друг, Девата и брат Томас, който вече е единственият й изповедник, неин лечител, придружител, докато пътуват на юг, за да нападне враговете на кралските съветници.

Злият й кон го приема, донякъде поне; може да язди до него почти без да се тревожи, че животното ще извърне глава и ще откъсне ухото му или пръстите на ръката му.

Малцина други могат да се приближат толкова много, освен ако не са рицари в доспехи, а в тази кавалкада няма нито един. Това само по себе си е доказателство за намеренията на краля: не е изпратил нито оръжия за дълга обсада, нито доспехи за бърза победа. Въпреки това е изпратил нещо като армия и Девата напредва, както през пролетта, в бялата си броня, с брадва в лявата ръка и нов меч в дясната, дар от Йоланда Арагонска. Нещата не са каквито бяха, но достатъчно близо.

И тук, под бурното небе, докато вятърът накъсва думите, те могат да разговарят, както нямаха възможност след каруцата от Ла Шапел, без да рискуват някой слуга да лежи на покрива и да подслушва или иконом да се крие зад завесите.

Той знае, че е привилегирован. Тя може и да му няма доверие, но какво зло може да причини след всичко сторено досега? Тя мисли, че той е казал на Бедфорд и колкото и да отрича той, нищо няма да се промени. Но досега не е арестуван, не е обвинен в предателство или ерес, а тя е все по-спокойна, с всеки изминал ден, така че той може да се приближи до въпроса, който го измъчва и денем, и нощем: Коя си ти? Откъде си се взела? Защо кралят на Франция те е избрал сред останалите, за да те обучава: не сина си, не децата на братовчед си, не синовете на благородниците, с които е бил заобиколен?

Защо теб?

— Кралят кога те научи да яздиш? — пита предпазливо.

— Когато бях малка. Не бях от кралските деца. Нямах нито частни учители, нито накити, нито изискана храна, нито коприна. Не ме отделяха от краля, както останалите. Знаеш ли, че веднъж попитаха Шарл, който сега е крал, кога за последно е виждал майка си. Той отговори, че било преди три месеца, а аз се съмнявах, че вижда баща си по-често.

Кралят се виждаше с мен всеки ден, стига той да искаше, а той искаше. Разхождаше ме на коня си, обикаляхме провинцията. Бях момиче, копеле, а той беше крал; защо да не прави с мен, каквото пожелае?

Момиче, копеле. Значи поне това е общото помежду ни, че сме родени копелета. Тя поглежда напред, но не вижда нито изровения път, нито тръните от двете страни; конят й я води, а тя го оставя и задава въпроси на призрак. Томас не може да го чуе, дори да отговаря.

Чувства, че е на ръба на откритие, и се страхува, че ако натисне в грешната посока, ще разбере, че е затръшнал завинаги вратата, която иска да отвори. Това е ухажване на девица. Той никога не е ухажвал толкова деликатно или толкова бавно.

Внимателно, когато му се струва, че тя се е върнала, той пита:

— Помниш ли ездата? Сигурно те е обучил добре.

— Не. Опитвам се, но… не. Не и ранните дни. Нито първия път, нито дори втория. — Тя прокарва ръка по хълбока на коня. — Руан — продължава бавно. — Помня Руан. Бях на осем, валеше. Невинаги вали в Руан, но винаги валеше в детството ми, а това беше последният и единствен път, който помня: Руан, дъжд и края на невинността.

— Денят на Ажинкур ли?

— Да. — Тя се стряска. — Ти откъде знаеш?

— Клодин ми каза. Биели сте се в двора. Вие с Жан дьо Белвил и свещеникът Юге. След това Матю и Клодин дошли, също Д’Алансон, който бил на четири. После дошъл и ангелът — дъщерята на краля. Накрая самият крал.

— Ангел ли? Така ли я е наричала Клодин? — Тя се усмихва. — Той ме заведе да яздя Посейдон, най-добрия кон, който някога е имал. Дядото на този. — Ръкавицата гали злобния кон. Той сякаш се източва и става по-висок. — Падала съм толкова пъти. Мислех, че съм си счупила всяка кост в тялото. Мислех, че никога повече няма да проходя. Но се научих, онзи ден се научих да слушам с костите си стъпките на коня, докато се движи. Научих се… след това дойде вестоносецът и кралят така и не разбра, че съм научила.

— Вестоносец ли?

— От Ажинкур.

Тя потъва в мисли. Ако той заговори сега, ще разруши нещо безценно. Затова мълчи.

Най-сетне тя започва да си спомня:

— Беше с шапка с пера, знак, че съобщението е от херцог Д’Орлеан, който водеше армията ни. Първоначално кралят не го видя; той внимаваше как яздя и се смееше. След това го видя и смехът му секна. За пръв път го виждах такъв. Знаехме, че се води важна битка за честта на Франция, но в продължение на повече от час бях забравила. Кралят обаче не беше. Пристъпи към човека, сякаш отиваше на собствената си екзекуция.

Помислих дали да не го последвам и тъй като вече си го бях помислила, го направих. Посейдон пристъпваше плавно, юздите бяха като коприна в ръцете ми. Бях работила цяла година, за да почувствам това, а сега се страхувах да се зарадвам, бях прекалено заета да наблюдавам как кралят чупи печата и чете.

Томас знае какво е било съобщението. Присъстваше, когато херцог Д’Орлеан го написа, задържа пламъка под восъка, притисна охлаждащата се капка с пръстена си и го подаде на вестоносеца, който със сигурност щеше да се върне и да се предаде в плен. Битката беше приключила, законите на рицарството бяха задействани. Само че не напълно.

Той се мрази. Тя продължава.

— Открай време знаех, че думите притежават власт. Онзи следобед под късното слънце открих, че са в състояние да пречупят духа на човека. Кралят прочете писмото до края. Лицето му посивя, очите му се изгубиха в свят на ужаси. Не можеше да говори. Подаде ми съобщението и тъй като не всички учители бяха отишли да се бият, аз успях да го прочета.

Знаех си! Учили са те да четеш и да пишеш. Клодин, готов е да се обзаложи, не е била научена. Коя си била ти? Кое те е направило специална? Той все още не може да попита, но може би скоро моментът ще настъпи. Съвсем скоро.

— Затова научих, че се е водила битка, почти случайно, срещу малката, поразена от болести армия на Хенри от Англия, тъкмо когато той се е опитвал да избяга с хората си до Кале, научих, че са предизвикали ужасно разрушение.

Прочетох за битка водена без пощада, за английски главорези, които изклали френските рицари без милост, без дори да се замислят за законите на рицарството. Научих за стъпкването на цвета на Франция, за адмиралите, уредниците, херцози, графове, рицари. Всички велики воини на Франция бяха мъртви; приятелите на краля; гръбнакът на нашата нация. Как щяхме да се бием отново без тях?

Притиснах писмото в ръката му. Смъкнах се от коня и сложих юздите в ръката му и двамата заедно поехме обратно по алеята, през черната порта, за да отнесе той новините на мъжете и жените, които чакаха и се готвеха за победа. Франция не просто изгуби най-добрите си мъже в онзи ден; тя изгуби и сърцето, и репутацията си. В представата на цяла Европа името й бе синоним на поражение.

Какво можеше да каже? Аз, Томас Сеграв, се бих на онова поле и убивах мъжете, за чиято смърт си скърбила. Присъствах, когато Шарл д’Орлеан бе пленен. Аз бях един от онези, които настояваха да бъде държан в Англия, докато младият крал Хенри VI стане пълнолетен и реши сам дали е безопасно да го пусне.

Може да каже всичко това, но предпочита да премълчи. Мълчанието се проточва дълго. Тя го поглежда. Той усеща докосването на погледа й. Нима е чудо, че обича Франция? Че мрази Англия? На нейно място нямаше ли да изпитва същите чувства?

Мълчанието не може да задържи всичко това. Тя се отърсва като хрътка от вода и стиска устни, обръща се към него и търси утеха по друг начин.

— А теб кой те научи да яздиш? Баща ти ли?

— Баща ми ли? — Той иска да се изсмее, но сега не е моментът. Тя не го познава; въпросът е зададен съвсем невинно. — Баща ми беше епископът на Бордо, макар да не го знаех, докато не станах по-голям от теб в деня на битката при Ажинкур. Все си мислех, че съм рожба на английски стрелец, заселил се в английските земи близо до Бордо с малко злато и земя като дар от краля, дребен земевладелец от добро семейство; от старата гвардия, които патрулирали около блатата в Англия по времето на Черния принц^[1]. Някога били наричани Червените мъже и се издигнали почти до рицари. Гордеех се с него. Мислех, че и той се гордее с мен.

— Как разбра, че не си негов син?

— Чух мама да му крещи. Двамата се караха, както мъжете и жените се карат. Той не беше… не беше създаден за жени. Само че аз не знаех, че подобно нещо съществува. Мислех, че всеки мъж се чифтосва с жена, че всяка жена си има с кого да се чифтосва. Също и мама, струва ми се, когато той се съгласил да се ожени за нея. Тя имаше съпруг, а можеше да се срамува. Той имаше дете, което наричаше свое и макар да съм се появил по-рано от девет месеца след сватбата, никой не беше с лошо мнение за тях.

— Освен теб.

— Той ме лъжеше. Също и тя. Как да не ги презирам? Останах още година, но ми се струва, че всички знаеха. Осакатих момче, което ми се подигра заради тази работа, и тогава дойде време да си тръгна. Издирих истинския си баща. Вече му бяха дали нова епархия, Ексетър, в Англия. Мислех, че той ще ме посрещне с отворени обятия.

Той си мисли, че това е краят, но половин километър по-нататък Девата заговаря:

— Децата често вярват разни неща за света, които по-късно откриват, че са грешни.

— Така е.

— Но той те е обучил да бъдеш духовно лице, говоря за истинския ти баща.

— Не и той. Направиха го онези, които приемаха заповеди от него. Те не бяха недоволни, че съм отишъл. Бях червенокосо момче със светла кожа, високо за възрастта си.

— Красив ли беше?

— Така ми казваха.

Стигат до трудна част на пътя. Денят е бурен; облаците се блъскат за място пред лицето на слънцето, разпращат сенки, които плашат конете. Има завой, обгърнат в мрак и опасност, трябва да убедят злия кон на Девата да мине оттук, а след това и червеникавокафявата кобила на Томас. Когато продължават по-късно и се отдалечават от злото, той за пръв път усеща, че тя пристъпва предпазливо около него, както и той около нея, опипва колко може да попита и какво има нужда да научи.

Най-сетне се престрашава.

— Ти… ставал ли си баща?

Колко често са му задавали този въпрос? Рядко е чувал въпроса, зададен толкова деликатно. В гърлото му клокочи смях и излиза по-остър, отколкото възнамерява.

— Питаш дали свещениците не са ме заразили с покварата си ли? Не. Предпочитам жените пред мъже и момчета. Но не съм баща на копелета. Знам какво означава да растеш с този позор. Отнасям се внимателно към жените си. Не е нужно всяко лягане да завършва с дете.

Той обръща поглед настрани, към профила й. Нещо се е променило; везните на доверието й са се наклонили мъничко в негова полза. Хрумва му, че за да спечели пълното й доверие, може би трябва да се покаже достоен.

Рискува и казва:

— Бил съм в компанията на милорд Белвил. Той, струва ми се, не предпочита жени.

Тя не се обръща към него, но отговаря:

— Ако мъж легне с друг мъж, както с жена, ще гори за това си деяние.

— Така е. Затова да не говорим за отец Юге, свещеникът на семейство Дьо Белвил, който, ако съм разбрал правилно Клодин, познава милорд Белвил още от момче. Струва ми се, че честта на Маргьорит е в безопасност, омъжена за такъв човек.

Тя не отговаря. Той мисли, че е изгорил мостовете си, че тя няма да му проговори никога повече. Двамата преминават в мълчание малък поток, кладенец, въглищар в колибата си, сладък дим се вдига на валма към небето. Угарът е все още стегнат от утринния мраз.

Когато минават покрай колибата, тя заговаря:

— Ако кажеш това на Бедфорд, ще изкореня всяко дърво във Франция, за да те намеря. Ако умра, преследването няма да спре. И ти, и всичко, за което те е грижа, ще бъде заличено от земята по начин, за който ще се говори поколения наред.

Господи. Ако Бедфорд го беше казал, той щеше да се усмихне сухо и да е сигурен, че е истина. Защо обаче не се усмихва сега, при това не изпитва никакво съмнение.

— Милейди, никой няма да го чуе от мен. Кълна се върху всичко, което ще ви накара да ми вярвате.

Тя се обръща към него, очите й са черни, веждите — събрани.

— Но такова нещо няма, нали, Томас? Няма нищо свято за теб, на което да положиш ръка, за да запечаташ клетвата.

Той иска да каже: твоята ръка, твоето коляно, бронята ти, всяка част от теб е свята и ще запечата клетвата ми. Тя няма да му повярва. Той е нещастен. През останалия път до нощния лагер яздят мълчаливо.