Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (15)

Петнадесета глава

Орлеан

Вторник, 25 февруари 2014 г.

05:50

За втори път в рамките на дванадесет часа гримьор напудря челото на Пико, скулите й и носа.

„Орлеан! 24/7“ се помещава в наскоро оборудвана едноетажна сграда в североизточната част на града. Цялата телевизия свидетелства, че се намират в ерата на интернет, имат уай фай, блутут съвместимост, пълно е с пламенни, ентусиазирани стажанти на възрастта на Патрис, които може и да не поддържат модните му предпочитания, но до един изглеждат така, сякаш не са спали цяла нощ и това им доставя удоволствие. На вратовете носят ламинирани тагове с баркодове, на които са записани само първите имена.

Една от стажантките я чака на вратата.

— Аз съм Мариан. — Мариан е с черна коса, още по-черни очи и лак в черно и бяло с малки сребърни черепчета на върховете. Тя е свежа и напълно будна, приятелски настроена, дейна. — Насам. — Минават през врати, които се плъзгат беззвучно, без дори да бъдат докоснати, по коридор с бели плочки, в който мирише на прясна боя и влизат в малка, спретната стая в зелено с по-малко огледала, отколкото Пико се притесняваше, че ще има, и повече, отколкото й е приятно.

Щом влизат, Труди (блондинка с розови кичури; зелени очи в нюанс, който може да се постигне единствено с цветни лещи; небесносини нокти) й донася кафе. Албрет (светлоруса със синьо и отровнозелено) й донася клюкарски списания, а след малко, когато поиска, „Льо Монд“. Сузан (руси къдрици и черен бретон, сиви и алени зигзаги) довежда гримьора Естебан (гот). До един са милинки и услужливи.

Пико не е направила абсолютно нищо, за да се подготви, освен че тениската й е чиста, а дънките й са сравнително нови. Коженото й яке все още мирише на дим, но тя няма намерение да го сваля. Давала е предостатъчно интервюта и пет пари не дава какво ще кажат дори когато машината на Бресар им подава материали, които предизвикват размисъл.

Вратата зад нея се плъзва със сумтенето на техно въздух. В огледалото забелязва как стажантите изпъват гръб.

— Готови ли сте? — Колин Грейвс, продуцентът, е англичанин и говори френски с ясно изразен лондонски акцент. Белокос, безцеремонен, с изпъкнала челюст, човек може лесно да си го представи като рицар от армията, която се е опитала да завземе Орлеан.

Днес, в значително по-цивилизования двадесет и първи век, той прилича на човек, който като нищо ще уволни сътрудник, който не е осигурил последната гореща тема за сутрешния блок. Или пък на човек на много по-висок пост от продуцент. През изминалите десет минути, преди да я помолят да изключи телефона си, Пико използва възможността да направи нужната проверка. Струва й се, че знае какво са намислили. Единствената й надежда е, че не са на нивото на Патрис, че не знаят всички подробности за миналите дейности на Иън Холоуей.

Естебан отстъпва и вади хартиената салфетка от яката й. Грейвс й се усмихва неубедително и погледът му се стрелва към екрана на стената от дясната й страна, където водещият на вечерните и нощните новини започва с резюме на нощните демонстрации. Пико все още не е видяла счупените стъкла и разхвърлените боклуци. Световните медии са във вихъра си и тя вижда сцените по-добре на екрана, отколкото, ако беше обиколила улиците.

Насилва се да извърне поглед от хаоса и се опитва да открие Анри Обел сред инженерите в студиото, асистент-продуцентите и осветителите. Все още не го е видяла, не успява да го види и докато я въвеждат през още три въздишащи врати в нажежения до бяло аквариум на студиото.

Камерите на семейство Бресар бяха малки и ненатрапчиви. Тук са истински оцъклени зверове. Канапето, което си е представяла, не е никакво канапе, ами три въртящи се офис стола — меки, кожени, скъпи — разположени в интимен кръг около стъклена маса за кафе с плот от опушено стъкло, на който са подредени сутрешните вестници и е поставен кафеник с горещо кафе (стандартна смес, с нищо незабележима; Ерик би я изплюл) и три чаши, вече е налято, добавено е мляко и захар, с изключение на това на Пико.

Три стола. Три чаши кафе. Права е била значи. Канапето от представите й е за двама, но единствено защото тя предпочита да мисли оптимистично. Не е нужно много мислене, за да се досети, че ще дели това сутрешно интервю с…

Кристел Вивие, блестяща в смарагдовозелено, косата й като огнено знаме се стели по раменете. Въвеждат я през друга врата и за разлика от Пико тя ни най-малко не очаква подобна среща. По лицето й преминават подозрение, ярост, обещание за отмъщение.

— Капитан Пико! Не знаех…

— Нито една от вас не знаеше. Не се обвинявайте една друга. Нямаше да дойдете, ако ви бях казал. — Зад нея е застанал Анри Обел, много по-жизнен, отколкото й се стори по телефона. По-висок е, отколкото го помни, вече не носи очила, снабдил се е с нови зъби, бели като на холивудска звезда и дори някога да е бил срамежлив, сега вече човек не би допуснал подобно нещо.

— Дами… — Енергични крачки, разперени ръце. Той с папийонка ли е? Точно така! Колко… английско. Да не би идеята да е била на Колин Грейвс? Не би допуснала, че Анри е способен на това, но той изобщо не прилича на момчето, което тя помни. Ризата му е копринена, с цвета на бяло злато. Костюмът му е от бледосин италиански лен и Ландис Бресар би се загледал по кройката и би попитал за името на шивача му. Анри изглежда и като свалян, и като лошо момче, и напорист, и като краен радикал.

Приближава се и заема мястото в средата.

— Кристел, би ли дошла от дясната ми страна. Инес остава от лявата.

Тя улавя погледа му без капчица страх и колебание. В отговор той свива бързо рамене, няма смутена усмивка, няма извинение, след това се обръща към камерата, задава въпроси на продуцента, притиска пръсти към ухото за отговор, после прозвучава сигнала за начало и светлината на водещата камера започва да пулсира в червено, отново червено, пак червено и… зелено.

Анри сияе, когато се обръща към камерата:

— Дами и господа, добре дошли в Орлеан шест-осем този вторник сутринта. Остава по-малко от седмица до изборите, които ще решат съдбата на обикновените хора от Орлеан по начини, които все още не можем да си представим, тъй като тази кампания винаги е била с огромен заряд, но събитията напоследък я превърнаха — ако мога така да кажа — в огнена. В неделя вечерта избухна поредният пожар, а снощи станахме свидетели на демонстрации в подкрепа на „Националния фронт“. Сега улиците отново изглеждат спокойни, въпросът е за колко време. Ще можем ли да стигнем в безопасност до урните? Живеем във време на безпрецедентни социални и политически размирици и тук, в студиото две водещи дами ще обсъдят с мен този въпрос.

От дясната ми страна е Кристел Вивие от „Националния фронт“, чиито членове не се появиха в снощните… как да ги нарека? Събирания? Въпреки това мнозина от тълпата подхванаха техните лозунги в защита на каузата Франция да си остане за французите.

От лявата ми страна е капитан Инес Пико, полицаят, чиято цел е да изправи пред правосъдието отговорните за пожарите, които, смея да твърдя, са поне отчасти причина за последните събития. Напоследък и двете се свързват с героинята на града ни, националната ни светица и приликата им с нея е очевидна.

— Кристел Вивие, да започнем с теб.

Обръща се надясно. Камерата се измества.

— Както всички знаем, Жана д’Арк, известна като Орлеанската дева е била героинята, лицето на френската борба срещу англичаните. Тя вдъхновявала войската. Влязла на белия си кон в обсадения Орлеан и донесла надежда на хората, но легендата твърди, че не е участвала в битките. При положение че екипът, който води кампанията ви, прави неимоверни усилия да ви представи като новата Дева, и вие ли сте безгласна кукла?

Кристел определено не очаква подобен въпрос. Досега интервютата й са били с благоразположени водещи, подробно инструктирани от екипа й по всички предварително уточнени въпроси.

Тя отваря уста, затваря я, решава нещо, променя намеренията си, докато се обръща към камерата, облещила се като циклоп, за да я дава в близък план. Тя е достатъчно добре обучена как да се държи и представя пред медиите и знае, че трисекундно мълчание е предостатъчно, за да накара зрителите, които закусват рано, да се обърнат към екраните.

— Ласкаете ме — отвръща тя. — Но пък аз мисля, че Девата е направила всичко по силите си, всичко, което са очаквали от нея, докато е била жива. Като жена — всъщност момиче — невероятно е, че е участвала във войната. Никой не е очаквал повече от нея. Що се отнася до приликите между нас, това ласкателно сравнение се появи само. — Гласът й е тих, в него не звучат заплашителни нотки, няма неувереност. Тя отпива кафе и не трепва нито за миг.

— Значи твърдиш, че сравнението е съществувало още преди появата на постерите, така ли? Не си избрана за кандидат заради цвета на косата си.

Много е добър в работата си с тези неочаквани нападки. Кристел накланя глава. Лицето й е изразително, когато светлината пада върху него, тя знае как да контролира камерите.

— Не знам някой да е казвал, че Девата е била червенокоса.

Люк каза, че не й достига диапазон, че не притежава нужното, за да бъде от семейство Бресар, и може да е прав, но тази жена не е и Сара Пейлин и не се оставя да я накълцат с един предварително подготвен въпрос. Кристел мисли бързо и не се предава.

— Девата определено е видяла несправедливостите в окупираната от нашествениците Франция, които никога нямало да станат французи. В опит да промени тази несправедливост тя се опълчва на опозицията както от различни фракции във френския двор, така и от окупационната английска армия. Сега, след като са минали векове, знаем, че е била права. Нашата надежда — молим се да стане така — е тези избори да не ни върнат шестстотин години назад, за да осъзнаем опасността, в която се намираме днес.

— Точно така. Значи седемдесет и пет години след края на нацистката окупация Франция отново е на ръба на нова окупация покрай чужденците, които се опитват да задушат институциите ни.

Очите на Анри блестят. Той завърта стола си към Пико.

— Капитан Инес Пико, добро утро. Да забравим за момент демонстрациите, защото те не са ваша работа — все още не — и вие ли виждате несправедливост в епическите пропорции в днешен Орлеан и ако е така, правите ли нещо, за да ги коригирате?

Тя клати глава и отвръща на удара:

— Аз съм капитан от полицията, който си върши работата. Търся модели и където ги открием, ще попаднем на подробности, които ще ни отведат при подпалвачите, които този път ще бъдат обвинени и в убийство.

— Търсите модели в огъня ли?

— Естествено.

— Който е подпален от група, която се нарича „Джаиш ал Ислам“, което, доколкото разбрах, означава „Армия на Исляма“.

Няма инсинуации, няма злословие по адрес на ислямската общност, единствено въпрос, който чака отговора си.

Пико разперва ръце.

— Само защото някой твърди нещо, не означава, че това твърдение е истина. След като работиш в полицията за период по-дълъг от два дена, разбираш, че има десетки хора, които твърдят, че са извършили високо профилно престъпление. Често пъти онези, които се крият, са най-виновни.

— Значи мислите, че ислямистите не са отговорни.

— Както изисква работата ми, разследвам без предразсъдъци. В противен случай вие щяхте да сте първите, които да започнете да се оплаквате.

— Мислите ли, че размирниците — извинете, демонстрантите — имат право да настояват за по-бяла Франция, Франция без пришълци, също като Девата?

— Според мен всяка демонстрация може да се превърне в размирици, ако я наричате така достатъчно често, най-вече по телевизията.

— Приписвате ни повече власт, отколкото заслужаваме. — Анри примигва по особен начин два пъти, когато мисли; забеляза го на два пъти, а сега още веднъж. — Ами Девата? Вие ли сте новото превъплъщение?

— Не, разбира се. Дори да исках, нямаме нищо общо.

— Наистина ли? Редакторите в цялата страна ще останат безкрайно разочаровани, когато чуят тези думи. — Той започва да прелиства вестниците, оставени на масичката за кафе пред тях. LA NOUVELLE PUCELLE? е част от заглавието или самото заглавие във всеки. Друга камера ги пренася на екраните на публиката.

— Баща ви, разбира се, беше Шарл Пико, известният — може би трябва да кажа известен с печална слава — историк и антрополог. Не беше ли уволнен от университета на Орлеан заради радикалните му възгледи за Девата?

Как да не се възхити човек на уменията му? Добре се е поразровил и е изкопал хубава дупка. Пико лесно може да падне в нея. Една-единствена крачица и ще затъне до ушите в старите, познати гадости. Усеща вонята им, вкусва ги, дави се в тях.

Тя не е баща си. Неговата обсесия не е нейна.

— Ако ще се придържаме към фактите, той публикува труд през 2013 г., в който анализира исторически сведения за действията на Девата и известни изказвания, като от тях вади съответните заключения.

— Заради които бе заклеймен.

— След това напусна.

— Защото три милиона двеста и осемдесет и седем хиляди, триста и петнадесет човека са подписали интернет петиция да се махне.

Цифрата отлита някъде в ефира. Пико я вижда с крайчеца на окото си. Извръща поглед.

— Анри, живеем във века на интернет петициите. Като знам каква коалиция се беше настроила срещу него, изненадана съм, че не са били тридесет милиона.

Миг-миг.

— Коалиция ли?

Благодаря ти, Патрис.

— А ти как ще го наречеш? Католическата църква го отлъчи, защото имат нужда светицата им да е ронеща сълзи девица, която вижда ангели, въпреки че нито веднъж не ги е споменала приживе като свободна жена. Историците, негови колеги, го обругаха, защото кариерите им се градяха на фантазията за магически начин на мислене с митичен Господ, който може да затвори очи за двадесет години обучение и да научи едно селско девойче как да язди като рицар в пълно бойно снаряжение. Политическите партии го накълцаха, защото се възползваха от мита за нея, за да могат да защитят отявлената си ксенофобия, а когато той постави под въпрос почтеността им, те бяха готови да направят необходимото, за да го унищожат. Той получаваше смъртни заплахи от членове на „Националния фронт“, които за човек, който умираше от ларингален хондросарком, не е много разумна маневра.

— Така е. — Миг-миг. Анри я наблюдава и с един пръст барабани по челюстта си. Тя не може да прецени дали той е шокиран, особено доволен, или просто слуша инструкциите, които редят в ухото му. Той кима замислено и се обръща надясно:

— И така, Кристел, ти си член на политическа партия, присвоила си фалшива легенда, за да оправдае отявлената си ксенофобия. Или ти, или онези около теб сте изпращали смъртни заплахи на един умиращ. Как ще отговорите на това?

От усмивката на Кристел капе отровна киселина.

— Никога през живота си не съм изпращала смъртни заплахи, нито съм участвала в подобно начинание. Ако капитан Пико намеква…

— Те са заведени в полицията. — Капитан Пико също може да отправя усмивка, от които капе отровна киселина. — Мога да изпратя в предизборния ви щаб айпи адресите, от които са дошли. Всички са проследени до Трой Кордие, мениджър на кампанията ви. — За което трябва да ти благодаря отново, Патрис.

— Ами Девата? — Анри е като хрътка, поела по следа, а Кристел е дивечът. — Какво ще кажете за нея? Да не би да се придържате към отмиращ мит, за да подкрепите възгледите си за чистота на френското наследство?

Ако Кристел можеше да се изплюе… Само че обучението й е било безупречно и тя знае как ще реагират избирателите, ако изгуби самообладание.

Тя разперва ръце, навежда глава и се превръща в образец на разум и здравомислие.

— Моята църква ми казва коя е тя и аз не бих и помислила да изразя несъгласие. Няма да кажа още много: която и да е била тя, Девата е разбирала, че ние имаме нужда от Франция, която е френска, управлявана от френски граждани в името на френските граждани, от онези от нас, които са живели тук поколения наред, които знаят какви страдания е изтърпяла страната ни, познават величието й. В това отношение аз съм тя на сто процента.

На Фамилията това много ще им хареса. Люк наистина е трябвало да се ожени за тази. Тя даде съвършения отговор послание, постигна желаното звучене на кампанията си. Усмивката на Анри не трепва дори за миг, но той изпусна шанса си да я накара да се разкрие и не настоява повече.

В останалата част от интервюто няма нито искри, нито опасности. Обсъждат размера и настроението на демонстрациите и не изниква нищо ново или изненадващо. Анри се готви да приключи за следващата новинарска емисия.

След като вече е свободна, същите услужливи стажанти, които ги въведоха, изпращат Пико и Кристел Вивие с все същия ентусиазъм и жизненост; само че този път не са поотделно.

Вратата зад тях въздиша и се затваря. Щраква електронна заключалка. Пико усеща ефекта от интервюто да отмира във вените й. Поглежда наляво и забелязва, че Кристел Вивие стои отпуснала ръце, загледана в нищото.

— На това му се казва засада — заявява тя.

— Какво? Кой?

— Хората от телевизията. Това. Случилото се. Целта на всеки продуцент е да постигне поне по една засада на седмица и с нас го постигнаха. Не се притеснявай, Трой ще бъде на седмото небе. Ти каза точно това, което той би искал.

Трой Кордие, русото като ариец бойно куче на предизборната кампания на „Националния фронт“, е истинска загадка. Досието му е съвсем чисто: нито веднъж не е бил в която и да е екстремистка партия, но се носят много слухове, според които е насочвал пари към националистите от движение „Златна зора“ в Гърция и към националистическата Английска лига за защита и че е от хората, които ще прочистят Орлеан насилствено, ако някога имат възможност. Ако Кристел не се страхува от него, значи е глупачка, а тя току-що доказа, че не е.

Могат да постигнат момент на близост, той се заражда, независимо от всичко, шепот на емпатия, на споделено нещастие. Пико няма представа на колко години е Кристел. Тя е в онова неясно пространство между двадесет и пет и четиридесет и пет, когато жените променят единствено гардероба си. Нейният е специално подбран и не издава нищо. В момента, след като маската й е свалена, тя изглежда в долния край на това пространство, уязвима млада жена, изкарана от релсите в една все по-озлобена политическа война.

След това вратата се отваря и на прага застава Трой Кордие, русата му коса като ореол около главата, зъбите съвършени. Когато се усмихва, дори акулите се страхуват.

Кристел се обръща към него. Лицето й се променя; устата отново се превръща в линия. Възрастта приижда, както и омраза, която издава радостта от предстоящата битка.

— Пет дена. — Тя прави половин завъртане назад и насочва пръст към Пико. Гласът й звучи пискливо. Значи все пак се страхува от Трой Кордие. — Остават пет дена до гласуването. Кажи на Ландис Бресар, че това е началото, не края. Кажи му, че Орлеан ще бъде наш и когато това стане, за него няма да има място тук. Нито за семейството му.

„Аз не съм от семейството му“ — мисли Пико, но не го казва. Наблюдава как Кристел Вивие прекрачва напред и попада в сърцето на екипа на Трой, съвършени млади мъже и жени, в съвършени костюми, лицата им скрити под черни очила. Това е преторианската й стража, готови да я заведат на следващото интервю. Никой не чака Пико. Тя се страхува, че семейство Бресар може да изпратят лимузина, но те проявяват достатъчно здрав разум и не го правят. Тръгва към паркинга и поема по дългия път към работното си място.

Орлеан се буди бавно. Никакви демонстранти не съсипват улиците, но всеки един от три постера на Кристел Вивие край катедралата е подменен със снимка на Пико в лъскавата бронзова рокля. Няма нищо написано; не е и нужно. Тежката работа е свършена; хората могат сами да си направят изводите.

Докато шофира през града, тя вижда същите постери поне осем пъти, до един върху старите на Кристел, и когато спира да си купи „Дьо Монд“ на път към управлението, тя вижда, че ранните издания са подменени и че LA NOUVELLE PUCELLE вече е без въпросителен знак.

Група фотографи са се събрали пред входа на полицията и няма смисъл да се надява, че са тук заради някой друг.

Майната им.

Майната на всичките до един. Майната и на майките и на бабите им. Майната и на прадедите им двадесет и три поколения назад.

В ужасно настроение тя оставя колата на обозначеното място и хуква по стълбите с наведена тава, за да избегне фотоапаратите.