Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (31)

Тридесет и първа глава

Орлеан

Сряда, 26 февруари 2014 г.

06:30

За шестия пожар звънят в 06:09 в срядата след смъртта на Иън Холоуей. Целта са офисите на Орлеан! 24/7 и пожарът се предава на живо от Анри Обел и продуцента му, който успява да заснеме всяка крачка от излизането на персонала на улицата.

Всички водещи във Франция са на мястото много преди пламъците да достигнат зенита си, а останалите новинари по света са там, преди пожарът да бъде потушен. Този път телевизионните мрежи изпращат големите си играчи; мъже — и няколко жени — които обикновено предават от Сирия, Ирак, Южен Судан, Нигерия, а сега пристигат край Лоара и наблюдават как огънят докосва небето.

Пико е на местопрестъплението в шест и петнадесет. Световните медии се възползват от присъствието й. Към девет изнасят факта, че Мариан Рош, една от стажантките, липсва и може да е вътре. Името й обикаля света. Пико изпраща екип да намери родителите на младата жена и да ги защити, но те пристигат след тълпите репортери и трябва да си пробиват път със сила, за да се доберат до вече отчаяната двойка. Това е пиар катастрофа и може единствено да стане по-зле.

— Трябва да влезем — обръща се Пико към Мартин Евард.

— Не и преди да стане безопасно. В този са използвали запалителни вещества и искам да съм сигурен, че няма още, които само чакат да пламнат.

Сграда с капани ще разчупи всеки модел, но това не е причина да приемат, че няма да се случи. Тя чака. Камерите се въртят. Водещите на новини интервюират всеки, който е готов да застане на едно място достатъчно дълго. Пико не е сред мишените им.

Малко след десет и тридесет сутринта шефът на пожарната най-сетне й дава разрешение да влезе. Картините, излъчени в новините на обяд, я показват в бял гащеризон, с каска и маска на лицето, застанала до техника, чиято работа е да отвори вратите, които са се заключили, когато електричеството е било прекъснато.

Кани се да влезе, когато някой я подръпва за ръкава. Олюлява се и се обръща. Пред нея е застанала Труди, приятелка на Мариан. Розово русата й коса е в сажди, половината й бретон е черен, обгорял. Съвършените й небесносини нокти са пречупени, лакът се е обелил. Червената й рокля е мръсна. Плакала е и всеки момент може да ревне отново.

— Извинявай, но не можеш да влезеш — заявява Пико.

— Знам. Колин… говоря за господин Грейвс, помоли да си сложиш това. — Тя й подава паяжина от жици с камера.

— Това камера за каска ли е?

Тя свива рамене. Усмивката е нещо като извинение.

— Има и микрофон. Така ще предава към нас всичко, което виждаш и казваш.

Пико поклаща глава, знае, че всеки неин жест и дума се предават по цял свят.

— Не мога.

— Казаха ми да ти предложа половин милион евро, които ще бъдат изплатени за благотворителната кауза, която ти посочиш.

— Не става въпрос за пари. Говорим за безопасност и разумно отношение, а не да превръщаме една катастрофа в риалити предаване. Нека спазим някакво приличие заради Мариан, ако изобщо е вътре.

— Вътре е. Бяхме заедно на смяна. — Сълзите вече са слепили миглите на Труди. Сега напират, готови са да потекат. Пико дава знак на Гарон, който е прекъснал наблюдението на Чеб Ясин и стои наблизо, чака да му възложат да свърши нещо полезно. Много добре се справя с опечалените; проявява изненадващо състрадание.

Тя се обръща към Труди:

— Почакай тук с лейтенант Гарон. Ще ти кажа веднага щом я открием.

— Камерата…

— Няма начин. Ако Колин Грейвс иска да обясня защо, кажи му, че е време да си намери нова работа.

Обръща се отново към мястото, на което чакат Мартин Евард и техниците. Вратата е отворена.

— Насам. — Гласът й ехти през микрофона в каската. Тя се промъква покрай другите, влиза през вратата, а след това изчаква във фоайето, докато вътрешната врата, която вече не съска и не въздиша, изпищява и се отдръпва, изтеглена бавно от макара и верига. Добре че нито един от репортерите не се опита да я последва вътре. Има полза от опасността.

Пред тях се е ширнал коридор, обгорял и черен, пълен с дим и изметнат метал. Подът се е огънал и напукал.

— Наляво, след това третата врата отдясно — сочи Евард.

— Къде отиваме?

— Към началото на огъня.

В представите си Пико вижда зелена стая, същата като във вторник сутринта. Мариан я въвежда, изпраща Труди за кафе, Сузан за списания. Естебан, гримьорът, се е заел с работата си. Вратът й отзад настръхва, което й подсказва, че онзи, който е запалил пожара, е знаел къде е била. Който и да го е направил, е поставил запалителното вещество на мястото, където е била. Всяка стъпка разсейва съмненията.

Тя иска да избяга, а може единствено да следва техническите лица. Пристъпват съвсем бавно, правят снимки на всяка крачка, докато не достигат до вратата и не я отварят със сила, за да попаднат сред счупени огледала и разтопени пластмасови столове…

— О, Господи!

Свити на пода се виждат останките от труп. Дрехите са изгорели, също и косата. Очите отдавна са били сварени и на тяхно място няма нищо. Дори не може да се каже дали е мъж или жена. Единствено че това някога е било човек.

Пико остава неподвижно по средата. Споменът й за Мариан изчезва сред облак дим: формата на лицето, цветът на очите, зъбите, всичко изчезва. Спомня си единствено оживеното бъбрене, неутолимата жажда за живот.

Излиза. Зад нея Мартин Евард говори на онези, които слушат навън.

— Обадете се на Дюка. Съобщете му, че имаме труп. — Слуша известно време и свива бавно рамене под защитното облекло. — Да разправят каквото искат. Няма да имаме информация за тях през следващите двадесет и четири часа.

Пико е в коридора. Отварят със сила вратата към дамската тоалетна пред тях. Тя е вътре, когато тялото, притиснато към вратата се свлича в коридора.

— Мартин! — Тя коленичи, сякаш може да направи нещо полезно. Само че и този труп е изгорял до неузнаваемост. Тя обаче е готова да се обзаложи, че това е Мариан.

— Марти…

— Ето ме. — Той отпуска тежко ръка на рамото й, облеченото в защитен гащеризон тяло я успокоява. — На стълбите ще настане страшна суматоха, ако видят, че изнасяме два трупа.

— Затова не им казваме. Наредете на линейката да даде на заден до вратата. Искам да покрием всичко, докато не разберем кои са тези двамата и защо са били в сградата.

Остава където е и звъни на Ерик, след това на Дюка и съобщава новината. По-късно, докато мига на дневната светлина, забелязва, че Гарон е успял да изтласка репортерите зад ограничителната лента. Сега те крещят въпроси в един глас и тя не може да се престори, че не чува.

Някой — Дюка? Люк? — е уредил ескорт за нея, за да може да се върне в управлението. По радиото съобщават за нова вълна от демонстрации, които се събират пред офиса на „Националния фронт“ от другата страна на реката. Те имат намерение да си пробият път по моста и да дадат воля на гнева на обсадена Франция, като подкрепят Кристел Вивие на всяка крачка до изборите.

Дотогава остават четири дена за най-напрегнатите кметски избори в историята на Франция. Невъзможно е човек да си представи, че дотогава може да се случи нещо по-лошо, единствено, че е почти сигурно, че то предстои.