Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Капитан Инес Пико (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Into the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
silverkata (2018)
Корекция и форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Манда Скот

Заглавие: Момичето, което влезе в огъня

Преводач: Цветана Генчева

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 07.04.2016

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-382-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7888

История

  1. — Добавяне

Шестдесет и втора глава

29 май 1431 г.

— Милейди?

— Томас?

Махнали са оковите от краката й; Кошон си е позволил малка проява на милосърдие. Тя става спокойно, както когато беше пред огъня в Жаржо, край топовете в Троа. Пази силите си за сутринта и няма представа колко дълбоки или незначителни са резервите, които са й останали.

Позволили са й да присъства на службата, да направи причастие, да се изповяда, макар и не пред Томас, нито пред Юге. Тях не ги спират; стражите ги пропускат и якият, сивокос бръснар с ножицата идва, за да остриже косата й, а с него е дошла и монахиня за приличие.

Тя идва до вратата и отстъпва, когато я отварят.

— Защо си тук?

— За да ви подготвя. Стига да ни пуснете.

Томас влиза. Всички влизат. Вратата се затваря и заключва. Стражите ги оставят; платено им е щедро в сребро, което си мислят, че идва от Бедфорд. Монетите наистина са от Бедфорд, само че той не е поръчал подобно нещо — в килията на Девата да влязат една монахиня, двама свещеници и бръснар. Какво толкова ще направят?

— Водя ви някого. — Томас отстъпва и открива монахинята. Това беше най-трудната част, да убедят момиче, което живее в името на Господ, да облече роба, която не е заслужила.

Планът е на Ан, той единствено го доизпипа. Тя пристъпва покрай него, сякаш притежава всичко тук и се намира в палат.

— Сестро, дойдохме по настояване на баща ни.

— Ан! Мили Боже… — Гласът, името. Чува го, както го чу в Руан, но заредено с неподправена болка.

Тя се олюлява.

Томас посяга да я прихване, но тя се стяга, протяга ръка и я отпуска на бузата на Ан. Каква нежност.

Би заплакал, а се бори два дена срещу това.

— Мила, толкова си слаба.

— Отказва да се храни — казва Томас. Не е спала през последните два дена, крачеше, спореше, преобръщаше думите, взе Библията, остави я отново, сякаш под нея бяха скрити отговори и единствено онези на ръба на лудостта могат да ги открият. Накрая стигна до това разрешение, както и останалите.

— Сестра ти се самоубива — обяснява Дьо Белвил, — също като Катерина от Сиена. — Гласът му звучи грубо, наситен е с болка и недоспиване. — Готова е да стане мъченица.

 

 

Юге носи единствената им свещ. Вдига я и светлината пада върху лицето на Дьо Белвил, на посивялата му коса и грубите дрехи.

— О, Жан…

Херцог Жан дьо Белвил, мъж, за когото жените са сестри, приятелки, може би дори сърдечни приятелки, притиска Девата към гърдите си в прегръдка, която може да спре и кон. Любовта я има, дълбока, искрена любов, но погледът й се плъзва покрай него.

Заговаря тихо на Ан:

Ма cherie, трябва да се храниш.

— Тя се обвинява за всичко, което те е сполетяло. Заплаши да отиде при Бедфорд и Кошон и да им каже, че са заловили грешната жена.

Девата се усмихва, сякаш това е част от играта, на която са играли като деца. Тя все още е нежна, все още се радва на присъствието им.

— Сама си постлах това легло, сама трябва да легна в него. Знаех, още от самото начало говорехме по този въпрос.

Ан отказва да я чуе.

— Не е вярно. Не и по този начин.

— Да, по този начин. Как иначе? Ела при мен… — Двете се прегръщат, притискат се. Толкова си приличат, само дето Девата се усмихва и е силна и мила. Кой ще намери доброта за другата, на която й предстои да изгори в огъня? Трябваше да я убие, докато беше на полето пред Компиен. Може да го стори сега, а след това той самият да…

Тя гали Ан по главата през семплия воал.

— Нищо не е по твоя вина. Не трябваше да ме пленяват при Компиен. Можех да се оттегля, а не го направих, за да запазя честта си и заради Франция. Няма да им позволя да кажат, че кралят е коронясан без Божия намеса.

Ан е гневна. Стиска ръцете на Девата в своите.

— Ти не си се посветила на Господ като мен. Не си Му обещала тялото, душата и ума си.

— Не и преди да дойда тук. Сега… нашият баща ми говори, той е с Господ. Затова сега му обещах всички тези неща.

— Не и като мен. Нашият баща говори с теб за войни, за Франция, как кралството ще стане единно, с един крал. Само че на теб не ти е обещал избавление. Чух те на процеса, слушах те ден след ден. „Моят съветник ми каза преди това изречение, че ще бъда освободена.“ Не го ли каза? Не беше ли истина?

— Вярвах, че е истина, когато го казах. Може да не съм чула и разбрала правилно. Може би има различна свобода. Достатъчно е да те видя, за да се почувствам свободна. Ще умра щастлива заради това.

— Тогава ще те последвам в небето. Цял живот се моля на Господ да ме вземе и сега той ще го стори. Ти не разбираш. Господ зове мен, не теб, да бъда на негова страна; за Франция и за душите ни. Ти трябва да си тук, да помагаш на армията. Кой друг познава изкуството на войната както татко те научи?

Cherie, невъзможно. — Девата отблъсква ръцете й, а след това Томас решава, че има божествена намеса — воалът от главата на Ан се изплъзва. Ръцете на шокираната Дева се отпускат. — Ан… Обръснала си главата…

Томас поема ръката на Девата, за пръв път я докосва без позволение. Усеща как тя се напряга, но не много; все още не го мрази. Омразата ще дойде по-късно.

Изрича думите, за които са се разбрали:

— Изпратени сме да обръснем главата ви за екзекуцията. Тя ще заеме вашето място, трябва да бъде като вас. Никой няма да се вглежда в лице като вашето, ще забележат слабото тяло, жена, която отива на смърт и слави Бог и Франция. Тя дори има същия белег на врата като вашия и те сигурно са го виждали, поне някои от тях.

— И какво от това? Няма значение. Знаеш, че няма да стане.

— Може. Трябва да стане. Тя ще умре от глад, ако вие умрете; и без това почти го е направила. Тя има мак и бучиниш, беладона, които да изпие, ако има нужда от тях, макар да мисля, че няма да се наложи. А Франция има нужда от вас: Д’Алансон, Ла Ир, Артур дьо Ричмънд; те все още са готови да ви слушат и така може да победим. Милейди, съжалявам. Един ден може и да ми простите.

Той говори сериозно.

Тя също.

— Не! Не можете да го направите! — Отмята глава назад. — Помощ! Стра…

Той е донесъл чук, малък, обвит във филц. С него я удря по тавата, късо, остро, силно. Опитен е.

Тя пада.

Той я улавя, толкова е слаба, същевременно толкова силна.

Ан вече съблича робата на монахиня. Ръцете й са спокойни, погледът гали. Отново и отново благодари, а когато смяната е извършена — монахинята, поразена от мъка, трябва да бъде придържана, но каква изненада, когато жените са толкова слаби същества — тя ги прегръща, един след друг.

— Томас, Жан, Юге… ще отнеса имената ви на небето. Ще разкажа на Господ за всичко това и то ще обезсили злото, сторено от вас, ще докаже силата ви.

— Герит… — Сега това е името й; тя е воин, също като Девата, само че води различна битка. Той не може да проговори. Плаче, както не е плакал никога досега, светът се размазва пред погледа му, думите са несвързани.

— Вземете мак. Достатъчно е, кълна се. Няма да почувствате нищо.

— И да отида на небето със затворени очи ли? Не мисля. Те трябва да знаят, а няма да позволя да разправят, че не е била силна. Тя би ме намразила заради това, повече отколкото вече ме мрази.

— Ще мрази всички ни.

— А вашето покаяние ще бъде да живеете с тази мисъл и след време ще познаете Божията милост.

Когато си тръгват, притиснали Девата в несвяст помежду си, Ан е коленичила за молитва. Никога досега не я е виждал толкова лъчезарна.