Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (36)

Тридесет и шеста глава

Орлеан

Сряда, 26 февруари 2014 г.

17:38

Поредната демонстрация пълни улиците. Младежите на Орлеан не просто обсебват нощта с името на „Националния фронт“, ами и дните.

Засега преминават по улиците мирно, но създават ужасно задръстване във вечерния трафик. Патрис и Пико се озовават в огромна опашка, когато Гарон им звъни, за да каже, че двамата с Роло са арестували Сусонг и ще я държат в неведение, докато Пико не се прибере.

— Най-добре влез отзад — съветва я той. — Цялата френска преса се е закотвила пред главния вход и чака да те задуши в медийната си любов. Знаят, че си се виждала с Чеб Ясин. Дори преди да мислеха, че си националната ни героиня, сега вече са убедени, че е така.

— О, Боже, по дяволите! — Тя блъска таблото с юмрук. — Откъде са научили? Гарон, ако си им казал…

— Приличам ли ти на човек, който иска да носи топките си на гердан? — Тя си представя усмивката му. Отношението му е малко по-топло. — Повярвай ми — продължава той, — искам да приберем Ясин, а като съобщя на медиите, ще е най-бързият начин да го накараме да избяга от страната. Залагам на бившия ти съпруг. Медийната машина на Бресар знае всичко.

— Който и да го е направил, ще го убия.

— Зад теб сме, шефке.

Тя пъхва телефона в джоба си.

— Майната им на всички.

Патрис забелва очи, но включва мигач и се престроява в лявото платно. Поне се движат напред, когато телефонът й звънва отново. Люк.

Тя е готова да изкорми някого и сега има съвършената мишена.

— Какви игрички играеш? Кой ти каза и защо, по дяволите, си се раздрънкал пред пресата?

— Не съм казвал нищо на никого, Инес. Разбрах от бюлетина на Ду-Катр. Не трябва да…

— Люк Бресар, ако дори само си помислиш, че имаш право да ми казваш какво трябва или не трябва да правя, ще ти счупя…

— Извинявай, извинявай. — В гласа му се прокрадва паника, което е нещо ново. Бил е раздразнен, нацупен, мрачен, възторжен, игрив и щастлив, но никога досега на ръба на паниката. — Моля те, повярвай ми, не съм казал нищо на никого. — Той преглъща. Тя го чува как си поема дъх, за да се успокои. — Не искам да те изгубя.

Тя няма какво да отговори на тези думи.

— Безценното ми-и-и… — шушне до нея Патрис.

Тя се старае да не прихне.

— Защо звъниш?

— За да оправя нещата. Не отивай в полицейското управление; там цари истинска лудница. Ако можеш да стигнеш до хотела, където проведохме пресконференцията, ще се постараем да отклоним пресата. Най-малкото двамата с теб можем да организираме малко събитие и да ги успокоим.

— „Малко“ означава сто и петдесет мъже и жени в трапезарията с телевизионни камери на всяка стена. Я стига. Веднъж може и да се съглася, но никога повече.

— Моля те, помисли си. Ще бъде съвсем незначително. Ще излезем на стълбите отпред, а Ландис ще държи нещата под контрол. Няма да кажем повече от изречение две. Инес, те са уплашени и искат някой да ги спаси, а в момента ти си тяхната героиня. Готови са да те коронясат за спасителката на Орлеан, а ти знаеш какво следва после. Тук цари истинска лудост. Някой трябва да направи нещо.

— Майната ти!

Тя затваря.

— Майната му! Майната му и пак майната му! Майната му и на него и на скапаните му игрички. Мразя този тип, мразя цялото му семейство. Казвала ли съм го преди?

— Не с думи, но езикът на тялото ти е доста красноречив. — Патрис маневрира между спрелите автомобили, без да се отклонява от пътя си към управлението. — Дали да не резервираме полет към някое безопасно място? Може би Ирак? Или пък Сирия? Ще ти се наложи да се обличаш в черни чували с прорез за очите, а на мен ще ми отрежат ръцете с тъпа ножица, задето съм с неподходящ цвят на косата, но пресата вероятно ще реши, че си има по-интересни занимания, вместо да те преследва.

Невъзможно е да останеш дълго ядосан в неговата компания. Пико се подпира на стъклото и отпуска глава на юмрука си, обръща се към прозореца.

— И да оставя онази, която се представя за Моник Сусонг, да се измъкне? Няма да стане. Отиваме в…

Телефонът й звънва отново. И този път е Люк.

Този път отговаря предпазливо:

— Откажи се, Люк. Няма да участвам в друга пресконференция, малкото и да ме молиш, така че направи услуга и на двамата…

— Инес, моля те. На мен ми е точно толкова неприятно, колкото и на теб, повярвай ми. Но ти не можеш да се върнеш в управлението. Над сто папараци чакат отпред, а са напълно полудели. Ще те смажат на стълбите, след това ще те завържат на кол на пазара. Ако дойдеш в „Мезон“, ще те пазя, обещавам.

— О, Господи… — Тя поглежда към Патрис, той свива рамене и прави маневра в трафика.

— Идваме — отвръща Пико и прекъсва напрегнатото мълчание.

Паркират две пресечки на юг от хотел „Жана д’Арк“ и продължават пеша. Пико сваля коженото яке и го мята на рамо; не се получава както с Анелиз, но е по-добре от нищо.

Получава се, поне докато приближават стълбите пред „Мезон дьо ла Рюсел“, но там е застанал телевизионен екип, който не изпуска шанса си. Пико ги забелязва късно, частица от секундата след като те са я видели.

— Капитане!

— Капитан Пико! Истина ли е, че сте ходили…

— Инес! — Разнася се женски глас, приятелски, уверен. — Насам!

Звукът я притегля към тясна врата от лявата страна: входът към музея на „Мезон Жана д’Арк“, където се твърди, че е стояла Девата, когато е вдигната обсадата. След катедралата това е втората най-известна сграда в Орлеан.

Патрис е плътно до нея. Вратата се затваря. Ключалката щраква. Остават на тъмно за секунда. Лиз Бресар пали лампа.

— Много се извинявам. — Братовчедката на Люк е облечена в рокерско яке на „Сен Лоран“ за пет хиляди евро, което с нищо не прилича на това на Пико, но й отива.

Тя е ядосана, кипи, което, колкото и да е странно, също й отива, особено след като Пико няма намерение да стовари гнева си върху нея.

— Инес, цялото ми семейство трябва да бъде изправено до стената и разстреляно. Кълна ти се, че ако се измъкнем невредими, ще депортирам Люк и Ландис в наказателна колония.

— Май вече не са останали такива. — Пико е развеселена, колкото и да не й се иска. — Излезли са от мода преди последната война.

— Тогава ще създам нова. Американците ще ми помогнат; те знаят как става. Междувременно, може ли двамата да почакате тук и да ми се доверите, ако ви заключа? Знам, че ще ви се стори като затвор, но вратата е достатъчно дебела и ще задържи пресата вън, поне за известно време. — Тя се усмихва. — На връщане ще ти донеса главата на Люк на поднос.

Пико и Патрис се смеят, когато тя излиза. След това стават сериозни. Вътрешността на „Мезон“ се оказва къс, зле осветен коридор с рецепция и изложбена зала с дъбова ламперия, където светлината е символична. Стълбище отвежда към края на коридора, но там са прокарани въжета и Пико си казва, че едва ли ще има нещо по-интересно, отколкото тук.

Тук е музеят, сравнително скромно място в прослава на спасителката на града. Кратък филм тече непрекъснато на английски и френски — вие избирате езика! — и описва мита за селянчето, което имало видения за светци и ангели, които й наредили да спаси Орлеан, след това и Франция, от набезите на англичаните. Следва описание на живота и смъртта й и всичко произтекло от това.

— Могли са да направя и нещо по-добро. — Патрис обикаля стаята, взема предмети от стената, вглежда се през тънките стъкла към макетите на Орлеан под обсада. До един от тях са показани образи на светицата, както са я възприемали след смъртта й: винаги слаба, в лъскава броня, яхнала едър кон. Единствено косата й се променя: понякога е дълга, понякога къса, понякога тъмна, понякога светла. Както Кристел Вивие изтъкна, никой никога не е твърдял, че е червенокоса.

Пико се обляга на стената и се свлича на пода до входа. Патрис я наблюдава ококорен, след това се обръща отново към картините.

— Приликата е съвършена.

— Я се гръмни.

— Просто казвам.

Весел, както винаги, той обръща гръб на изложбата и се смъква на пода срещу Пико. Кожата й настръхва по начин, който почти е забравила. Настава момент на спокойствие, който се проточва, докато тя си припомня други случаи, когато са били сами, както сега. В колата очевидно, но това не се брои; тогава и двамата наблюдаваха пътя.

Тя се опитва да измисли какво да каже. Той не й се притичва на помощ, докато мълчанието не става прекалено дълго. След това извива вежди, после ги отпуска (скубе ли ги? Според нея не, твърде гъсти са) и вади лаптопа от чантата си, поставя го върху коленете и се залавя за работа.

След десетина удара по клавишите, живи, ярки цветове — вишневочервено, яркосиньо, смарагдово, лимоненожълто — хвърлят калейдоскопични образи по лицето му и металически синята му коса. Призрачна музика изпълва малкото помещение.

Днешната тениска тръби: „ИСТИНСКАТА МУЗИКА Е ВЪРХЪТ“ над снимка на дългокос рокизпълнител — може и жена да е, Пико все още не е решила — който изпълнява движение, което противоречи на всички закони на физиката.

Пико се мръщи.

— Да не би да се предполага, че това е истинска музика?

— Извинявай. — Патрис натиска копче. Шумът спира. Каскадата от цветове си остава същата. — Джуълкрафтинг дейлис.

Казва го на английски. Няма никакъв смисъл, когато умът й го пренася на френски. Той й помага.

— Уоркрафт.

Смехът й прозвучава задавено.

— Играеш на компютърна игра тук? Това не е ли светотатство?

— Не е истинска игра. По-скоро като поддръжка на дома. Приключих. — Той натиска още няколко клавиша и цветовете преминават в бледо, перленобяло.

Той гледа този екран известно време и от време на време натиска по някой клавиш.

— Мненията в Трипадвайзър направо сриват това място. „Най-скучният музей в Европа.“ Да добавим ли нещо за по-пикантно?

— По-голямата част е отегчителна.

— Да! — Усмивката му може да бъде измерена в мегаватове.

Пико се прави на незаинтересована.

— Когато живеехме в Брюксел, имах учителка по английски, която мислеше, че „Пътеводителят“ е по-добър начин да научиш английски от четенето на Шекспир или Дикенс.

— Сега ти завиждам за учителката. Ние четяхме Шерлок Холмс. Не е същото.

— Но те вкара в полицията, нали?

— Това беше по-скоро дело на баща ми, за да не ме тикнат в затвора.

— Искам ли да знам подробности?

— Всъщност не. — Той написва две думи зашеметяващо бързо.

— „По-голямата част е отегчителна“ е написано.

Със замах изключва и затваря капака. Цветовете в стаята помръкват. Дивата му коса с цвят на рибарче днес не е сплетена. Той маха ластика, разтърсва я и прокарва пръсти през нея, след това отново я прихваща с ластик. Движенията му са напълно естествени. Забелязва, че тя го наблюдава. Тя се чувства като натрапница.

Той й отправя усмивката, която тя вече познава.

— Можем да си говорим за учителите по английски или…

— Или да разберем каква е била манията на Иън Холоуей. Свещеникът каза, че си имал свои планове. Може би не това го е убило, но трябва да разберем какво, преди да говорим с Моник Сусонг. В колко форума се е включвал? С какво друго се е занимавал?

— Бил е един от осемте хиляди, които са свалили труда на баща ти, когато той го е пуснал в нета.

— И как го разбра?

Усмивката му е тъжна, предпазлива.

— Имам приятел, който работи за ОСД, известен още като Операции за специализиран достъп, елитния хакерски екип на АНС.

— Искаш да кажеш, че е хакер — уточнява тя. — Също като теб.

Патрис клати глава.

— По-добър е от мен. И разполага с ресурси, за които ние можем само да мечтаем. Той знае почти всичко, което се случва с всички, навсякъде. Важното е да знаеш да зададеш правилния въпрос.

— Толкова ли е страшно, колкото звучи?

— Технически сме на една и съща страна и не бива да ни подават информация, за да водим войната си срещу тероризма. Така че, не, няма от какво да те е страх. Освен ако Кристел не влезе във владение на полицията, след което ще трябва да свикнеш с гледката… — Дългите му пръсти показват овал около очите.

Тя избухва в смях.

— Ирак ли?

— Ще бъде по-безопасно от всяко друго място в Западна Европа. Или в САЩ. Или в Канада. Или Австралия. В Норвегия може и да е добре, поне за известно време.

Казаното от него не е съвсем на шега. Пико покрива лицето си с ръце.

— Значи Иън Холоуей е свалил материала на татко.

— В който пише, че ако сведенията за живота й са били точно предадени и преценени, доказва, че Девата е била напълно обучен рицар, но през петнадесети век никой не е могъл да приеме този факт, затова са я представяли като чудо. — Патрис я наблюдава внимателно. — Мислиш ли, че е бил прав?

— Той ми беше баща. Запозната съм с тази теория още преди да проходя. Така че, да, мисля, че е бил прав. Мога да споря по подробностите, ако искаш, но не това е смисълът. Важното е, че, изглежда, Иън Холоуей е вярвал в правотата му. Дошъл е във Франция. Прекарал е много време в базиликата. И е загинал. Свещеникът се закле, че църквата няма нищо общо с пожара, така че…

— Това не стеснява полето кой знае колко. Кой изпращаше смъртни заплахи на баща ти?

— Трой Кордие. Или поне човек от персонала му. Те не бяха сериозни. Кордие може и да е политическа акула, но няма да подпали Орлеан.

— Някой полага неимоверни усилия и нито един от нас не мисли, че виновникът е Чеб Ясин. — Той се намества така, че да е точно срещу нея, и подметките на обувките му притискат леко нейните. — А някой близо до дома те е издал на пресата. Някой вътрешен човек е знаел, че си ходила и си им казала.

— Дюка. — Вече е мислила над този въпрос. — Той мрази семейство Бресар и това е начинът му да подложи крак на плановете им.

— Не ги мрази чак толкова, че да навреди на теб. Той ти е фен.

— Дюка ли? — Та прихва. — Не мисля.

— С кого другиго е делил пресконференция? Има ли такъв случай?

— Не си достатъчно стар, за да знаеш какво е правил Дюка.

— Достатъчно стар съм, за да изгледам архивните му записи.

— Гледал си записите на Дюка? Патрис, кога намери време?

Той свива рамене малко напрегнато. Неочаквано двамата са твърде близо и въздухът не им стига. Пико се изправя. Няма къде да отиде, освен в коридора, а там се чувства твърде открита, твърде близо до хуните от пресата. Обикаля стаята. Това не помага времето да минава.

Патрис кръстосва крака и проверява есемесите на телефона си. Едва когато тя се връща, той вдига поглед.

— Добре ли си?

— Супер. — Сяда. — Ако не е Дюка, тогава кой?

— Първата ми мисъл беше, че е Роло — признава Патрис, — но той иска да спипат Ясин не по-малко от Гарон. Така че сега съм готов да заложа на Реми.

— Реми от „Наркотици“ ли?

— Същият.

— Защото го плюя ли?

Той кима енергично.

— Той е отмъстителен гадняр в най-добрите си моменти, а Гарон само налива масло в огъня, като му натрива носа с онези приказки за Девата. Сега пък ти си ходила при Чеб Ясин, а там е негова лична територия. — Той се обляга назад и преплита пръсти зад главата си. Фигурата на тениската му наистина е жена. Сега тя се протяга върху ребрата му към надвисналия надпис за рока. — А на Реми не му пука за теб, както на Роло и Гарон.

Той за втори път споменава, че някой го е грижа за нея или пък обратното, а в погледа му се появява нещо ново. Може би тя вижда различно.

Някъде дълбоко в нея нещо прещраква и светът добива смисъл, въпреки че я разтърсва. Тя започва да диша с усилие. Дланите й стават горещи, след това се вледеняват. Тя потиска желанието да стане и излезе.

Патрис прави гримаса.

— Сега вече не си супер.

— Патрис, ти на колко години си?

Той се мръщи.

— На двадесет и девет. Ами ти?

— Не съм достатъчно стара, за да съм ти майка. Не и законно.

Патрис клати глава.

— Била си на девет, когато съм се родил. — Тя го поглежда. — Рождената ти дата е на уики страницата ти.

— Имам уики страница, така ли? — Шокът й е неподправен и разбива момента. Тя се пита така ли е трябвало да стане.

Патрис се ухилва.

— Да не би да си въобразяваш, че семейство Бресар ще те оставят така? Те си имат свои пиари, които работят без почивка. Снощи, в два и половина след полунощ пуснах пост, в който написах, че не искаш съпругът ти да стане кмет. Просъществува петнадесет секунди.

— Свети Боже…

Би трябвало да избухне в смях, но не може. Може и да е забравила как. Патрис също го е грижа, при това много. Несериозното отношение е просто маска, която е забравил да смени. Отдолу стават неща, които дори не иска да назовава. Гърлото й пресъхва. Сърцето й е прекалено голямо за гръдния кош.

Мълчанието става прекалено дълго. Трябва да го наруши:

— Патрис…

— Знам. Не е нужно да го казваш. — Той не помръдва, но лицето му става сериозно.

— Не! — Тя протяга ръка и отпуска пръсти върху неговите. — Не си отивай. — Само един пръст поддържа контакта.

— Не искаме да усложним живота ти още повече — заявява той.

Тя успява да се засмее през болката.

— Нима това е възможно?

— Можем да си тръгнем.

— И трябва, да.

Той не се смее. Нито пък тя.

— Нощите, когато не си у вас, у Ерик ли оставаш?

— Толкова ли е очевидно?

— Просто познах. И това ли е „сложно“?

— Ни най-малко. — Пико се отпуска назад. — Това е сред малкото неща, които не са. Той има свободно легло. Аз го използвам. Използвах го. Сега съм си у дома.

Той изглежда уязвим, а тя не го познава в такава светлина. Няма представа как му изглеждат нещата: съсипани, сигурно; разкъсани, изтъркани, стари.

— Патрис…

Той рови в чантата на лаптопа, скъсва лист тъмносива хартия, която не е хартия, защото отлепя по-бледа лента от гърба и се надига, обикаля стаята, докато говори:

— На стените има три охранителни камери: една… горе; една зад теб… тук; една зад мен… тук. — Залепва лепенките на стените: три черни квадрата по два сантиметра широки. — Сега вече не могат да ни виждат, но основното правило е, че не онези, които виждаш, са проблемът. — На устните му трепва усмивка. — Мислех, че го знаеш.

— Правилно. — Сега може и да са слепи, но тя нямаше да забележи, че са тук. Вярва му. Има му доверие, което се случва рядко и затова е нещо забележително. Изправя се. Може да вкуси метално електрическата му близост. — Пука ли ни?

— Не мен никак, ако не теб не ти пука. — Той протяга ръка. Тя го посреща, дланите им се докосват, пръстите им се преплитат.

Има значение, че са равнопоставени в това. Няма никакво значение дали някой гледа.

Пръстите му са по-дълги от нейните и по-внимателни. Отнася се грубо, невнимателно с тениската му, с дънките, със своите, когато той е твърде бавен; с кожата му, с устните му; смазва ги. Зъбите им се удрят. Тя иска да захапе, да вкуси кръв и трябва да се овладее.

— Недей.

— Извинявай. — Тя се отдръпва.

— Не. — Той я привлича отново към себе си. — Всичко е наред. Отпусни се. — Търсещите му ръце откриват гърдите й. Тя едва чува през пулсиращата в главата й кръв. Пръстите му я проследяват цялата, сантиметър по сантиметър. Дъхът му е неин. Думите му се увиват и сгъват здравия й разум.

— Не спирай. Всичко е наред. Честна дума. Довери ми се. Всичко е наред.

Всичко е наред.

Всичко е…

Телефонът й изпищява, докато си поема дъх.

Тя застива.

Той изругава и използва думи, които тя никога не го е чувала да произнася. Напипва телефона си. Есемесът е от Лиз.

Свобода след три.

Патрис чете над рамото й. Застанал е неподвижно, хапе устни. Зъбите му оставят следи.

— Казах ти, че онези, които не виждаш, са проблемът. — Той е задъхан. Може би се смее. Според нея не е това.

— Люк не може да…

Напротив, би го направил, и двамата го знаят. Патрис отстъпва назад. Тя усеща жарката топлина, която се излъчва от него. Сега тя изругава, отприщва дълъг порой от тихи, убедителни ругатни. Той прихва, не се контролира напълно.

Тя стиска ръката му.

— Обещай да не се изключваш за мен.

Погледът му обхожда лицето й.

— Ако мислиш, че мога, значи нещо не е наред.

Тя свива рамене. Тя е по-възрастна. Иска да каже, че е била тук преди, но не може да си спомни кога. Била е близо и познава предателската природа на човешките реакции.

— Всичко може да се случи.

— Добре. — Той й целува ръката. — Значи се разбрахме.

Тръгват към вратата, оправят дрехите си, косите, лицата. Тихи стъпки наближават от външната страна; Лиз е, не Люк; тя ги различава. Това обаче не означава, че Люк не е гледал. Тя се приближава и го целува по устните.

— Майната им на всички. В неделя ще се отърсим от тази гадост.