Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (16)

Шестнадесета глава

Реймс

17 юли 1429 г.

Реймс е в празнично настроение. До вчера верен на английската корона, сега вече градът е решително, поразително, възторжено френски, измислили са каква ли не пищност, за да отбележат посвещаването на височайшия крал Шарл VII.

Дори фонтаните все още да не са пълни с ароматно вино, както в Троа, когато сестрата на краля, се омъжи за Хенри Английски, то е единствено защото онези, които произвеждат вино, не са имали достатъчно време.

Преди месец никой не вярваше, че кралят ще стигне чак толкова на север. Дори преди седмица имаше реален шанс Бедфорд да събере армия като тази на Девата и да посрещне нейната.

Само че той не го направи и сега Девата се е разбързала, така че плесента е измита от знамената, с които е чествана последната коронация преди почти петдесет години, кадифените дрехи са изнесени да се проветрят, изгладени, а млади жени с кокалести пръсти пришиват перли, за да станат по-твърди яките, и слагат алено и лимоновожълто кадифе на високи конусовидни бонета, а пък слънцето грее, благославя всички и доказва, че Господ е на тяхна страна.

Рено дьо Шартр, архиепископ на Реймс, се връща в епархията си, която е наистина впечатляваща. На теория той е във възторг, че е заедно с паството; няма как иначе да бъде.

Само че не го бива в преструвките. Усмивката, която е лепнал на лицето си, е като на човек, напрягал се часове наред да се изходи по голяма нужда, прекъснат по средата. Бузите му са зачервени, лицето се поти. Когато е в стаята за обличане на официални одежди в катедралата, той е щастлив, че остава насаме с брат Томас, зарязва преструвките и стоварва юмрук върху дъбовата ламперия, обзет от непреодолимо разочарование.

— Не трябваше да става така.

— Но се случи.

— Какво да правя? — Двамата за пръв път се осмеляват да се срещнат насаме, но шифрованите писма бяха изчерпателни и неувереността на архиепископа расте.

Днес е очевидно, че Рено дьо Шартр не може да спи. Кожата му изглежда прозрачна като на старец; в торбичките под очите може да се побере цял съсел. Той не спира да кърши ръце.

— Бедфорд ще ме зашие в кожен чувал и ще ме хвърли в Сена, ако миропомажа сополивото дребно копеленце със свещеното масло. То е свято, разбираш ли? Кралете на Франция са били белязани с това масло още преди Франция да започне да съществува. След това нищо не може да се промени. Никой не може.

— Господарят Бедфорд разбира. Ти направи каквото трябва. По-важното е кралят да ти има доверие и да се вслушва в думите ти. Трябва да унищожим Девата, преди да унищожим краля, а това не може да стане от днес за утре.

Томас потупва ръката на архиепископа. Той е любезният чичо, свещеникът с думи на разкаяние, заключителни думи, които ще постигнат желаната цел.

— Всичко ще приключи до година, ще видиш. Просто не им позволявай да влязат в Париж след това.

— Как да ги спра? Малката мръсница не ме слуша. Не слуша никого, освен „бащицата в небесата“. — Архиепископът извива очи нагоре. Човек би казал, че се гневи на своя бог, ако не беше от онези, които помогнаха за издигането на последния папа. Той знае, че волята господна е онова, което каже той.

Томас свива рамене като светски човек.

— Кралят обаче те слуша, а той дърпа конците. Той дава заповедите. Ще я слуша, докато не бъде ръкоположен. Той не иска Париж. Не му и трябва. Той трябва да види, че не е в негов интерес да го вземе насила. Започни мирни преговори с Филип Бургундски.

— Бургундия ли? Ти луд ли си? Той си мисли, че Шарл е поръчал убийството на баща му. Заклел се е да сравни Валоа със земята, да ги потопи в кръв.

— Нищо. — Томас изброява причините на пръсти. — Той е братовчед на краля. Въобразява си, че държи Париж за англичаните. Уведоми го, че на Девата няма да й бъде позволено да атакува Париж, ако Бургундия се съгласи да не закача краля.

— Да не закача краля ли? Това момиче разполага с дванадесет хиляди въоръжени мъже, а те до един молят Господ да им позволи да убият англичанин. Единствено глупец ще припари до тях!

— Кралят обаче не го знае. Бургундски е рицар. Доказал е, че може да се бие. Кралят не е рицар и нищо не е доказал. Гледай момчето да разбере, че ти си единственият, който стои между него и огромния мъжага с боздугана.

— Ами Девата?

— Двамата с теб ще унищожим Девата. Само че ни трябва време, за да разберем коя е тя…

— Знам само, че не е онази, за която се представя. Тя е лъжкиня и еретичка.

— Тогава ще го докажем и като го докажем, ще я унищожим. Ти свърши твоята част, аз ще свърша моята.

 

 

Излиза предпазливо и съответно закъснява за следващата си среща в конюшните зад жилището си. Мястото може и да не е особено оригинално, но той се е научил колко е удобно да урежда срещите си в конюшните; независимо дали си човек от потекло или нищожество, конете винаги ще ти кажат дали можеш да имаш доверие на някого.

Сега има нов кон, кафява кобила, дадена му на заем от Девата, за да не потъпче клетвите си за бедност, като притежава нещо. Тя размърдва уши, когато го вижда и потръпва нервно, но не е неспокойна; влезли са нови, непознати мъже, но опасност няма.

Месарят и синът му, които седят на обърнати бъчви и втриват мас в оглавник, не са особено загрижени дали е точен или не; в тази среща става въпрос за достатъчно злато, така че те чакат послушно.

Щом той влиза, те оставят оглавника. Безизразните им, открити погледи го проследяват от вратата до бокса на кобилата. Двамата са едри мъже, боравят с ножовете с лекота, облечени са в подобни, нищо незабележими дрехи и меки, късо прилепнали кожени жакети.

Могат да убият Томас или поне да направят живота му доста труден. Той се успокоява, че хората на Бедфорд са избрани, защото са спокойни и уравновесени и не биха го нападнали тук дори да са сигурни, че трябва да умре. Той се обляга на кобилата и заговаря:

— Девата. Наблюдавайте я. Следвайте я. Искам да знам къде ходи, когато не е с краля; с кого разговаря, кои са приятелите й, враговете й; всичко и всички. Донасяйте ми всеки ден по същото време.

Те кимат и се приготвят да си ходят. Не са продумали и дума. Той не знае дали са англичани или французи. Не знае нищо. Може да се германци, италианци, генуезци, венецианци; сега има пазар за чуждестранни наемници. Не издават нито звук, когато тръгват към вратата. Все едно са призраци.

— Може да се сблъскам с нея на улицата — подхвърля той. — Може да ми дотрябва помощта ви. Бъдете готови.

Следващата среща не е толкова благоприлична, тя се провежда в алея зад щавачницата, където пълни с кожи бъчви са накиснати в урина и фекалии и въздухът сгърчва езика му, карат сълзите му да потекат.

Дребното човече, с което се среща тук, сякаш се храни от тази миризма, разрязва я и я дъвче, и не признава нищо друго.

— Стефан. — Вдига се ръка за поздрав. Подозира, че Стефан не е името му, но не иска да знае истината. Бедфорд го е изпратил да изрови миналото на Девата и той е тук, за да докладва какво е открил на човека, който има най-голяма нужда да научи.

— Как мина в Домреми? — пита Томас. Домреми е родното село на Девата, поне така твърди тя.

Човечето свива рамене.

— Хич няма да ти хареса.

— Защо? Да не би да откри девица, която наистина е девица?

— Открих село, пълно с хора, които се смятат за благословени от Господ, че са отгледали истинско чудо. Всички помнят Жанет от дете до момиче и нито един от тях не би казал нещо, което да не искаш да чуеш за сестра си.

— Може да лъжат. Хората на Йоланда Арашнска са я довели в Шинон. Може да има южняшко злато зад историите им.

Стефан разперва ръце и сяда на ръба на зловонна бъчва.

— Ако има, значи е предостатъчно, че да оправдае… любовта.

Любов ли? Господи. Най-добре да попита с кого. Както и да е, това няма значение, защото сега внимателно градените теории на Томас пропадат. Той се обляга на една стена и пет пари не дава, че расото му ще се изцапа.

— Значи тя е истинска, а? Девата е наистина от Лотарингия. Истина ли е това?

Онзи отново свива рамене.

— В Домреми е имало девица. А сега има Дева в Реймс, която предвожда армия. Баща й, братята й, потвърждават, че са едно семейство. Кой може да каже, че лъжат?

Бертран дьо Пулани, човекът на Йоланда, може и да го стори, ако бъде притиснат както трябва. Но за целта ще бъдат необходими кръв и болка и много дни, а Томас не разполага с време. Самата Йоланда, наставница на краля и негова тъща, може да бъде накарана да проговори, но тя се държи настрани от ръкополагането, може би, за да избегне подобни въпроси. Остава му само една реална надежда.

Подава монета. Среброто заблестява.

— Има едно момиче Клодин — започва той. — Сламеноруса коса, белег от изгоряло на ръката. Обслужвала е войниците. Брат й Матю е починал в деня, в който Девата е влязла в Шинон. Братът и сестрата са били повереници на стария крал. Намери ми Клодин. Тя е курва на армията, а сега армията празнува. Едва ли е далече.

Монетата изчезва, а с нея и „Стефан“ и Томас се маха, крачи към чистия въздух, опитва се да се отърве от смрадта, която го обгръща като дреха.

 

 

Миропомазването на крал Шарл VII на Франция се състои на седемнадесети от месеца, истинска феерия в злато и блясък, празненство с кожи и пера, коприна и скъпи тъкани, кадифе, телешка и козя кожа, злато и сребро, тюркоази и диаманти, смарагди, рубини и сапфири.

Липсва единствено Йоланда Арагонска, която се оправдава с настинка. Френските благородници се събират в катедралата на Реймс от ранни зори. Томас се промъква отзад и се провира напред, докато не вижда мястото, където са застанали лордовете и архиепископът, кралят и Девата.

Нейната броня блести. Днес изглежда сякаш от масивно сребро, което изпъква под златен плащ, ботуши от телешка кожа и наметало със златни ширити. Най-ярко грее усмивката й. Дори понякога да е била необщителна, навъсена, гневна, отмъстителна, днес тя е възторжена, горда, излъчва арогантност, която никой и нищо не е в състояние да помрачи.

Той не я вини. Та тя е на колко, двадесет и три? Не повече от двадесет и четири. Била се е с меч и брадва и копие, но също така се е преборила и със злословието на Рено дьо Шартр и съюзниците му. Тя се е оставяла неведнъж на вътрешната намеса на онези, които твърдят, че наистина е дева, която не е познала мъж. Наричали са я курва и еретичка, разпитвана е в продължение на десет дена от съсухрени старци, получили единствената си квалификация в младостта си в Париж, които накрая са стигнали до заключението не че е дошла с благословията на краля, а че не могат да докажат противното.

Поискали са от нея знак от Бог. Тя им казала, че освобождението на Орлеан е нейният знак, и настояла да я пуснат да отиде там. Те установили, че не са в състояние да я спрат. Тя отишла.

Тя победила. Тя ги принудила да млъкнат. Сега върви до дясната ръка на краля по пътеката в катедралата на Реймс, а пък архиепископът, който не крие ненавистта си, трябва да се усмихва, да се покланя и да вдигне короната.

Той го прави.

Овациите се чуват чак в Париж, стига човек да напрегне слух, за да ги чуе.

 

 

Той е най-обикновен мъж. Шарл дьо Валоа.

Той е млад мъж, проснал се по корем върху украсените каменни стъпала към олтара, с голи крака, чиято млечна кожа се откроява между камъните и белия лен на ризата. Катедралата на Реймс се извисява над него, небеса от стар, светъл камък, получил Божията милост на златно слънце високо горе, докато под него цари разруха и бедност, защото Англия е отнела сребърния дискос и потира, покривката за олтара и одеждите… всичко, което може да се пренесе, е отнесено в Париж за коронацията на тяхното момче крал, което предявява претенции за владението на Франция.

Някои неща не откриха: короната; двата скиптъра, единият златен, другият от слонова кост. Най-важното е, че го няма свещеното миро, което ангелите са донесли за истинското миропомазване на Хлодвиг^[1] преди хиляда години, с което оттогава са миропомазвани всички истински крале на Франция. Всички знаят, че Жил дьо Рего го е скрил, тъй като Рено дьо Шартр, архиепископът тук, с радост би го предал на бургундците и така ще попадне в ръцете на англичаните.

Сега обаче архиепископът трябва да го използва, за да миропомаже крал в присъствието на неговия Бог. Архиепископът трепери пред величието на този акт; той не е по силите му. Държи фласката с несигурни пръсти, изстъргва със златна игла мъничко от свилия се в основата восък, разтваря го в мирта, светеното масло, с което е помазано детето в люлката, и благославя новия крал с докосване по главата, по гърдите, по кокалестите лакти, раменете, китките.

— Изправи се.

Тръбите! Сребърен рог на Франция с чист и ясен звук се оттласква от стените, разтърсва, възвеличава и потръпва по същия начин, по който въздейства Девата. Сред това море от звуци се надига слаб и висок млад мъж в нощна риза, коленете му са червени от грубите стъпала.

Шарл д’Албрет, граф на Дрю, подава на краля туника от лъскава червена дамаска, която стига до коленете му, и в миг той се превръща в мъж. Върху нея е метнато палто, наситен морскосин брокат със златни хералдически лилии, всяка колкото длан. Той е почти крал.

Светли ръкавици от козя кожа, нежни като пролетно листо и пръстен; скиптър от слонова кост и още един, златен, и най-сетне, докосната от слънчев лъч, опасана от бял имел с перли, обсипана с рубини, благородниците предават от ръка на ръка короната на Франция — с изключение на бургундеца, който очевидно не присъства — и сега вече слабият висок и неугледен младеж става крал, възкачва се на трона си. Девата е до него, и тя, и знамето й, обгърната от величие.

В Шинон тя каза, че баща й в небесата й е поставил три задачи: да вдигне обсадата на Орлеан, да отведе дофина за миропомазване в Реймс и да освободи граф Орлеан, истинския, законния граф, който линее в английски затвор.

Тя е постигнала две от тези три задачи и си е набелязала Париж за изпълнението на третата. Тя е оживяло чудо: Девата от Орлеан, Победителката от Франция.