Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (61)

Шестдесет и първа глава

Орлеан

Петък, 28 февруари 2014 г.

00:15

Ландис ги води обратно горе към параклиса на Света Жана. Орелиен е зад него и блъска ожесточено Лиз напред, притиснал пистолет в кръста й.

Люк се заема с Пико. Сега вече й е студено, схванала се е, първите й стъпки са неуверени. Той стиска ръката й и я теши, но не връзва ръцете й като на Лиз. Хрумва й, че нито Иън Ходоуей, нито братовчедът на Чеб Ясин имаха белези на китките, че тук искат да покажат доброволно мъченичество, подготовка за по-дълга история.

Качват се по стълбите към катедралата. Бледа лунна светлина пронизва витражите, хвърля сребърни сенки, разкрива истории за Жана д’Арк, Орлеанската дева, момичето, чиито видения за светци и ангели го карат да тръгне в защита на Франция. Цветовете са приглушен шепот, едва загатнати, но след мрака в тунелите дори това й се струва ослепително ярко.

Ландис пристъпва внимателно напред, екипът му върви към малкия параклис, откъдето се излиза в нефа. Тук е самата светица, великолепно изваяна от бял мрамор, зад гърба й завеса от бледосиня коприна, поставена на пиедестал с бронзов релеф, който показва победите й.

Два огромни, позлатени леопарда са застанали от двете й страни, докато тя се подготвя за молитва. Невинна, чиста, обикновена, човек трудно би си представил друга, която да прилича на нея по-малко от Инес Пико, но ето че Люк я води тук, за да застане пред жената, по чийто образ е формирана представата за нея.

Фамилията са положили доста труд през изминалите часове: натрупали са дърва, наръчи бял дърводелски материал, който ще пламне като клечка кибрит, и по-големи, по-тежки греди, които ще поддържат огъня, докато изяде дървените столове и олтара, синята копринена завеса и бронзовия релеф и се нахвърли върху древен и нов камък.

Ще я завържат тук. Сини копринени въжета са оставени отстрани, навити, готови. Сноп светлина пада върху тях и женски череп, позеленял, но цял, поставен върху тях.

Пико познава този череп, формата на зъбите, зеленото.

— Това е тя! Маргьорит дьо Валоа! — Врътва се към Люк. — Убил си Иън Холоуей заради това?

— Вини баща си; той го е изпратил тук. — Люк е зад ъгъла, не го вижда. Гласът му долита отдалече и се издига към високия таван. — Всъщност ти ни даде лаптопа, което беше много мило.

— Дадох го на Ги.

— Ги, разбира се, копира хард драйва, преди да го продаде. Нали не очакваш друго, след като баща ти пращаше проблемните си писма на епископа? Или както трябва да го наричаме сега, негово високопреосвещенство кардинала. Ландис е особено доволен от тази работа. Ще ни бъде от огромна полза да имаме толкова високопоставен човек във Ватикана, но на чичо му е много неприятно някой да заема по-висок пост от него.

— Епископът е от Фамилията?

— Далечен роднина, от страната на майката на Анелиз. Не ме гледай толкова шокирано; трябваше да си параноичка, за да откриеш връзката. Баща ти обаче знаеше за нея, но научи в самия край на живота си. Решихме, че въпросът е приключил, когато почина, но тогава доктор Холоуей се появи и направи откритието си. Времето беше крайно неподходящо. Можеше да разстрои планове, градени в продължение на половин година, и да провали шансовете ни за власт, които се появяват само веднъж на десет поколения.

— Шестстотингодишен череп ли?

— Не говоря единствено за черепа; целият скелет е зад въжетата. На баща ти щеше да му допадне. Той се оказа прав в много отношения. На Лиз й се стори трогателно, нали така, братовчедке? Любов, която те кара да се жертваш.

Лиз се е облегнала от лявата страна, до копринените въжета. Пико я вижда с периферното си зрение: цветът й се е върнал, устните й са стиснати. Изглежда така, сякаш няма да проговори никога повече.

Люк си играе с нея; играе си и с двете. В друг случай Пико не би му обърнала внимание, но сега трябва да го накара да продължи да говори. Той се намира зад нея и тя вижда път за бягство покрай Арно и Орелиен от лявата й страна, покрай третия братовчед, за чието име така и не е сигурна. Той обаче може да я хване. Представя си как го удря в носа с основата на дланта.

— Баща ми смяташе, че Девата е оцеляла и се е представяла за Жан дез Армоаз, жената рицар, която се била за папата. Само че така и не можа да обясни как е оцеляла, поради простата причина че няма начин да се е получило.

— Сигурна ли си? Дори монахините в неприлично скъпото манастирско училище на Лиз са й казвали, че е имало размяна в последния момент: упоена вещица е изгоряла и така е спасила собствената си душа, докато Девата е била измъкната по таен тунел, за който са знаели единствено истинските французи. Не съм сигурен, че тя вярва в това, нали, Лиз?

Лиз се извръща настрани; достойнството не й позволява да отговори на въпроса.

— Това е история за ученици — отвръща Пико, — никой не вярва в нея. Девата се е изправила на ешафода и е говорила тридесет минути пред осемстотин английски войници и френските свещеници, които са я осъдили. Когато приключила, всички плачели и пламъците лумнали. Разпитвали са я в продължение на пет месеца; познавали са я. Няма съмнение, че е била тя.

— Въпреки това… Трябва да погледнеш скелета, Инес. Когато се срещнеш с баща си, ще трябва да му кажеш, че е бил прав.

Иска й се да се сопне: „Аз не съм татко“, но Люк също е живял шест години в сянката на манията на Шарл Пико; знае какво му е коствало, какво е означавало и сега не се смее.

Макар да не иска, тя свежда поглед и наистина, под сините въжета вижда пожълтели кости, фемур, може би или пък хумерус.

Твърде късно. Тя се навежда, за да погледне, но Люк се показва от другата страна на периферното й зрение, стиснал в ръка памучен тампон и кибрит. Върху нея плисва парафин. Запушва гърлото й, замъглява погледа, пречи й да мисли. Не се оставяй на паниката. Не се паникьосвай.

— Патрис ще ни намери. Той разби кодовете от чипа на Иън Холоуей.

— Досега да беше дошъл, ако беше разбрал къде сме. Ти знаеш ли, че той заплаши да… Андре! Ставай!

Андре. Безименният трети братовчед е Андре. Той току-що се просна по очи в краката на Люк, което щеше да е забавно или просто досадно, ако не беше фактът, че задната част от черепа му е отнесена от куршум. Никой не е чул изстрела, значи е дошъл от заглушител. Следователно в църквата има такива, които не се интересуват особено от семейство Бресар.

Кървави езерца се насочват към обувките „Гучи“ на Люк. Чиста кост се белее мокра в кашата от коса на мъртвеца. Гледката е парализираща, но Пико има предимство: виждала е подобни неща достатъчно често и се овладява бързо.

— Бягай! — Викът й е към Лиз, която може да е с вързани ръце, но краката й не са. Пико вече се измъква от малкия параклис към нефа, завива на запад и се отправя към входа.

В тъмното следва инстинкта си. Тук има тридесет редици столове, следват още тридесет преди вратата. Тежки готически подпори на сводовете се протягат невидими към небето. Отзад са олтарът, органът, статуята на страдащия Христос. Дори през деня размерът на катедралата е стряскащ. В тъмното, с тъмните витражи и неравномерната лунна светлина, тя има чувството, че се намира на луната. Напредва бавно, опипва пътя си, блъска се в столове, колони, може би и в хора.

Чува гласове и от двете страни: хората на Бресар. Разбира се, че са повече, отколкото е видяла. Някой е преместил дървата в параклиса, докато е била долу, а Люк със сигурност не би свършил тази работа; той не си цапа ръцете. Инстинктивно прикляква. Миг по-късно чува хълцане и усеща свиренето на куршуми над главата си.

Стрелецът е зад нея, от лявата й страна. От дясната й страна прозвучава познат глас:

— Капитан Пико!

Завърта се към него.

Чеб Ясин е коленичил между столовете. Звезди с цветовете на витража хвърлят върху него червени и сини нюанси, в едната си ръка стиска полуавтоматичен пистолет, а в другата — бинокъл за тъмно. Оставя и двете, колкото да я стисне за ръката и да я притегли на безопасно място.

— Ранена ли сте?

— Не. Как ме открихте?

— Патрис позвъни. — Поглежда, стреля и отново заляга. — След това разговарях със Стария Рене Вивие, който каза, че ако искам да си отмъстя за братовчеда, трябва да последвам Ландис Бресар и той ще ме отведе до пожара. — Вдига оръжието. — Оказа се прав. Внимавайте!

Стиска рамото й и я натиска към пода. Пико зърва два проблясъка, преди да се просне ниско на пода, откъдето няма видимост. Изстрелите свистят. Мъж ругае, но е ругатня на жив човек, не на умиращ.

— Казахте ли на Патрис къде сме?

Той извива очи.

— Това е лично, капитане, и извън закона. Предлагам да излезете и да ни оставите да сложим край веднъж и завинаги на семейната ви драма. Приятелите ви проверяват, поне така знам, в един от складовете на Бресар източно от града.

И тя щеше да търси там, ако подозираше семейство Бресар, но мястото е твърде далече.

— Ландис има поне шест човека. Вие колко сте?

— Достатъчно. — Ясин има блутут слушалка на ухото. Заговаря на напевен език, който Пико не познава. Край параклиса на Девата Люк дава тихи, настойчиви заповеди; гласът му звучи ту по-високо, ту по-ниско. Хората му се разгръщат между столовете. Нов изстрел уцелва стена на юг от скривалището й, но останалите мълчат. Засега пазят мунициите и чакат видимост.

Чеб Ясин също се раздвижва. Вдига Пико и я тласка към пътеката.

— Вън. Ще ви прикриваме.

— Ще доведа помощ.

— Не! — Той я стиска за китката. Пръстите му са като метален обръч. — Семейство Бресар убиха братовчед ми. Палили са пожари от името на моя Бог. Полицията не трябва да се намесва.

Погледът му не обещава милост за нея, ако се намеси в отмъщението му.

— Ами на сутринта? — пита тя.

— Става въпрос за престрелка между враждуващи банди, в която са загинали хора. Всички ще се съгласим, че това е огромно нещастие. Аз съм прекарал нощта в клуб в Тур. Мобилният ми телефон и кредитните карти ще докажат, че това е истина. Вие, струва ми се, сте избягали под прикритието на стрелбата към един след полунощ. Дайте ми час. Никой няма да разбере.

Той греши. Фамилията ще знае. А ако иска да ги унищожи, трябва да разкаже какво се е случило. За целта обаче трябва да се измъкне жива, а нищо още не е сигурно. Три изстрела просъскват един след друг откъм параклиса. Тя чува, че някой пада, и няма представа кой е загинал. Отчаяно й се иска да не е Лиз.

— Вървете! — Ръката на Чеб Ясин я блъска силно в гърба.

Тя се привежда и навела главата си ниско, под нивото на столовете, започва да криволичи към вратата.

Зад нея цари истински пандемониум.

 

 

Знае, че катедралата е голяма, но кошмарът от лунна светлина, която минава през витражите, и стрелба изпълва вселената й и по всичко личи, че желанието на Чеб Ясин ще се изпълни: ще й трябва цял час, докато се добере до вратата.

Прикрива се зад колона. Изстрелите продължават да съскат; по два, по три, след това затишие, докато стрелците се местят.

Поне двама са мъртви и един е ранен, стене ругатни на френски, но няма как да се разбере кой е; когато ги боли, звучат по един и същи начин.

Чува три изстрела и изпълзява иззад колоната. Подът е на черни и бели плочи, затова не вижда кръвта, докато ръката й не попада в нея.

— Мама му стара!

Топла е, но не гореща; лепкава, без да е хлъзгава. Проследява я до колоната, към която се беше отправила, и открива мъртъв алжирец с рана в горната част на корема, достатъчно голяма, за да влязат вътре четири пръста. Значи от семейство Бресар използват куршуми с мек връх. Тъкмо когато си мисли, че не може да ги мрази повече, ново откритие й доказва, че греши.

Опипва тялото. Той има раменен кобур, който е празен. Прокарва ръка по пода. Откъм параклиса долитат още шест изстрела, докато открие берета, предпочитаното оръжие на гангстерите.

Вече въоръжена, тя се чувства цяла отново. Самочувствието я тласка настрани от колоната, обратно сред лабиринта от столове, докато пълзи към вратата. Мъжете зад нея стрелят и умират, подвикват си на френски и на чужд език. В това отношение представителите на семейство Бресар губят: не разбират противника, докато всичко, което те казват, се чува и разбира.

Дори така, не френските гласове й се струват по-малко отпреди. Ако трябваше да залага на Чеб Ясин срещу Ландис Бресар, няма представа кого ще избере, знае единствено кой предпочита да спечели. Продължаваща пълзи. Остават още три колони, тя обмисля рисковете и възможностите да изтича, когато по време на следващия залп чува женски глас да стене от болка.

— Лиз! — Тя може и да е от семейство Бресар, но е единствената приятелка в това неприятелско място и направи всичко по силите си, за да й помогне. Пико проверява беретата и се насочва към звука.

Връща се към параклиса и опасността, напредва по-бързо, отколкото одеве, въпреки това е бавна. Прикрива се от колона към колона, от стол до колона, стъпва върху хора и се оказва, че жертвите и от двете страни са почти еднакъв брой, докато не се добира до нефа, където намира купчина от четирима алжирци, до един мъртви, привлечени на едно място и хванати в засада. Може би Ландис знае алжирски или поне някой от хората му.

— Мамка му.

Пико се свива в една сянка. Лиз може да е къде ли не, а тя не смее да рискува и да я повика. Може да е мъртва или кръвта й да изтича на плочите. Моля те, само не това.

Протяга ръка, освобождава предпазителя, поставя пръст на спусъка — колко ли лек е той? — тя напредва към параклиса на Девата, където някой диша, разкъсван от болка, и й се струва, че е жена.

Огънят лумва, когато е на десетина метра. С всяка глътка въздух усеща горчивия мирис на стрелба, на кръв, на страх и ярост. Последните няколко седмици обаче са я направили чувствителна към различните нюанси на дима и тя усеща мириса, долавя острата гореща сладост, преди да види пламъците.

— Лиз?

Някой се движи, тя чува ругатня.

— Инес! Дръпни се! — шепне Лиз, разкъсвана от болка.

Не е сама. Чеб Ясин съска от по-далече, от лявата й страна.

— Семейство Бресар палят кладата, която са направили. Ще си имат мъченица, дори да не сте вие. Тръгвайте веднага, капитане. Ние сме тук по своя воля. Тази битка не е ваша.

Нейна е, и то не само заради Лиз. Това е неин дълг. Дали заради пистолета, който стиска, или заради близостта на смъртта, или тежестта от разкритието на плановете на Фамилията, но тя знае колко голяма грешка е допуснала, като е подкрепила Люк, затова трябва да го спре.

Продължава напред. Три метра… два и сега вижда параклиса на Девата, взира се през последната редица столове. Огънят на Люк не е хубав: кръг от пламъци танцува по кладата, събират се, растат, но все още не са се разгорели. Димът се вие; бледи сенки трептят в мрака.

Лиз Бресар се е подпряла наблизо сред синя светлина. Кръвта се стича по лявата й ръка от рамото до лакътя. Лицето й е разкривено от болка. Кабелът е махнат. Копринени въжета стягат китките и глезените й, краищата им са пуснати като стари спагети върху черепа, който Иън Холоуей е снимал.

Тъй като въжетата са преместени, Пико вижда останалата част от скелета: случайна колекция от крак и ръка, прешлени и отделни ребра.

Като вярна дъщеря на баща си, тъй като манията му е оставила ясен отпечатък върху живота й и той не й е позволил да порасне невежа, останките на Маргьорит дьо Валоа доказват близката й родствена връзка с Луи XI и са отворена книга.

С един поглед Пико преценява пол и възраст, детайли от стари наранявания и следи от войната: артрит на тазовата става, счупена ключица, стара рана на фемура. Плътността на костите обаче е забележителна. Виждала е щангисти с по-тънки кости.

Значи е жена. Яка. Ъглите на бедрата и артрита разкриват, че е била ездачка от дете. Това е жена, която е носила голяма тежест от съвсем млада. Жена със счупени ребра и наранявания по бедрото и ключицата, зараснали дълго преди да почине.

Жена… тази жена?

Как?