Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (53)

Петдесет и трета глава

Орлеан

Четвъртък, 27 февруари 2014 г.

16:00

По време на пътуването на Пико покрай Лоара към Блоа като по чудо няма придружители. Кристел Вивие вече не е новина, следователно и Чеб Ясин не е повече новина и Пико трябва да изтърпи славата.

Изключително освобождаващо е, въпреки че я тормози усещането, че ще стане нещо голямо, нещо разрушително, нещо, заради което си е струвало да хакнат сървърите на Кристел Вивие. Нещо някъде ще докаже, че е служило, за да отвлече вниманието на цялата орлеанска полиция.

Тя преповтаря всяко изречение от разговора си с отец Сенк Марс в базиликата, с Трой Кордие в хотел ЖЖР, с Моник Сусонг вчера, със Силви, Гарон, Роло. Нищо не подкопава стените на подсъзнанието й, а чудовището продължава да дебне, но поне не е губила време да мисли за усложненията около влюбването си — ето, каза го — влюбена е в мъж, който живее с родителите си.

В Блоа оставя навигаторът да я преведе през града и нагоре по хълма към замъка. И тук е идвала за последно като ученичка на еднодневна екскурзия, за да види декадентството на френското роялистко минало или трагедията от загубата; самите учители не знаеха кое от двете.

Баща й беше съвсем ясен; тя все още помни как рецитира кървавата литания от огромни средства, похарчени за злато и диаманти, за изгубен живот, за живот без значение, за незначителни принцове, които са объркали историята на Франция заради суетата си; мрачната необходимост от революцията и кървавата баня, в която се е превърнала.

Силви е права. Тук, където къщите са от времето, когато Англия е притежавала тези земи, където пътищата не са строени за автомобили и тя трябва да изостави своя на паркинг и да продължи пеша към къщите, построени върху плетеница от тъмно дърво, с бели стени и покриви с черни плочи… тук собствеността е на семейства с богатство, което може спокойно да се мери с това на Бресар. Никога не си е представяла Патрис в подобна къща.

Тя се надява да се покаже дупка в дългата поредица от великолепни средновековни къщи, да зърне нещо друго, слугинска хижа може би, вкопана на неугледно място специално за дигитални маниаци.

Тя следва пътя към адреса, който Силви й е дала, и къщата е същата като останалите: на три етажа, с два фронтона отпред, бял камък, черни плочи. Боядисаната в черно врата е на самата улица. Кепенците на прозорците са бели. Тя наднича през най-близкия прозорец и вижда притеснително украсен шезлонг в комплект с два предреволюционни стола, обърнати към широкоекранен телевизор. Сърцето й се свива.

Спира пред вратата. Звънците са повече от един — три, монтирани един над друг отстрани на медна табела, на която с типичната за семейство Бресар арогантност са гравирани три имена: П. Лакроа, В. Тавел, С. Сарл.

Куражът е създаден за подобни моменти. Преди да продължи, тя вади ръце от джобовете и натиска звънеца. През черната входна врата не се чува нищо и тя няма представа дали са я чули. Брои бавно до сто и пробва отново, този път натиска звънеца по-дълго. След това отново.

Пет минути по-късно, след като се обляга на звънеца за цели десет секунди и отговор няма, тя пробва следващото име: В. Травел. Този път има отговор.

— Oui — разнася се женски глас. На млада жена е, може би на двадесетина. Звучи приятно, интелигентно, приятелски и това личи от една-единствена дума.

— Полиция. Търся Патрис Лакроа. Няма неприятности, просто имаме нужда от помощта му. — Планира тези думи през петте минути, докато чакаше. Трябва да има причина, поради която Патрис държи работата и дома си толкова отдалечени, а причината може да е, че хората, които живеят лук, дори не знаят с какво се занимава.

— Кой е?

— Полиция. От Орлеан.

— Това вече го казахте. Вие коя сте?

— Пико. Капитан Инес Пико.

Следва кратка пауза, след това се чува бръмчене, което дори тук, където камъните на терасите са на повече от шестстотин години, показва, че се отключва врата.

— Качете се на втория етаж — обяснява женският глас.

Вътре е просторно, мирише приятно на старо. Светлите камъни в коридора са се поизтрили с вековете. Пико се качва по спираловидно стълбище, което се вие нагоре и наляво. Високи прозорци пропускат почти лятното слънце и превръщат в бяло кремавите стени. Всичко е свежо и чисто, и болезнено ярко.

Докато тича нагоре, Пико се опитва да си представи как Патрис се спуска по гладкия дъбов парапет или фучи със скейтборд по сивото мраморно стълбище; нещо — каквото и да е — което да наруши буржоазната атмосфера на това място.

Тя стига до втория етаж и се оказва на малка площадка, преди стълбището да продължи да се извива нагоре. Вратата е оставена открехната. Тя тъкмо вдига ръка, за да почука, когато една жена отваря и излиза; дребна е, с къса, синьо-черна коса, в бяла ленена риза, точно до над коленете, стегната с колан от телешка кожа. Металносиви очи оглеждат Пико от главата до краката, опипват дънките и маратонките, и коженото яке, което не е достатъчно старо, за да е винтидж, и недостатъчно ново, за да е шик.

Тя протяга ръка.

— Валери Травел. — Усмихва се. — Патрис е говорил за вас.

Акцентът й е канадски, старият френски в Монреал. Затваря вратата с босия си крак и кима нагоре по стълбите.

— Имам резервен ключ. Мисля, че ще ви пусне вътре.

Двете се качват към последната площадка от спираловидното стълбище. Нищо не се променя, но Пико има чувството, че е минала през някаква статична мембрана, че светът е по-опасен от тази страна, отколкото докато беше долу. Слънцето е все още твърде ярко. Тя не си е взела пистолета. За пръв път си казва, че е постъпила неразумно.

Вратата към апартамента на Патрис е съвсем същата като на останалите в къщата: солидна — забележително солидна — дъбова, боядисана в бяло, с медни дръжки. Ключът на Валери я отваря.

— Чакайте. — Пико я спира тъкмо когато натиска вратата, за да я отвори. След като не живее с родителите си, това е последният й момент на невежество. След като не… това може да е още по-притеснително. — Кога го видяхте за последен път? — пита тя.

— Тази сутрин, около девет и половина. Беше идвал да се срещне с вас. Беше… беше много щастлив. Изключително доволен от себе си. Мислеше, че вие сте доволна от него.

Наистина беше доволна. Каза ли му го? Не може да си спомни и се чувства зле. Всичко тук й се струва объркано.

— Каза ли, че ще спи? Каза ли, че не иска да го безпокоят?

— Не. Единственото, което каза, беше: „Животът е прекрасен!“ и изтича горе. Тук.

— Кой друг живее тук?

— Ние със Себастиан.

— Не, тук, при Патрис. В този апартамент.

Валери мръщи чело.

— Никой. Само ние.

Значи той не живее с родителите си. Какво облекчение. Ще се зарадва по-късно.

— На кого е тази къща? — пита Пико. Този апартамент струва повече от годишната му заплата, ако е под наем, и повече от заплатите му за цял живот, ако реши да го купи.

— Наша е. Моя, на Трис и Себ — усмихва се широко Валери. — Мислите, че е невъзможно ли?

От Пико няма да излезе добър играч на покер, защото тъкмо това си мисли. Пита се дали тримата не са братовчеди и не са наследили къщата от бездетен прачичо. Иска й се да беше прочела повече за семейството на Патрис. Спомня си, че баща му е работил във военното кибер разузнаване, нищо повече. Не знае дали има сестра. Нито пък любовница. Майка му, поне така мисли, е починала отдавна.

Валери Тавел отваря вратата на апартамента.

— Заповядайте, влезте.

Вътре е… Първото, което Пико забелязва, е, че вътре цари приятен сумрак в сравнение с ослепителното слънце навън, поне докато очите й не се приспособяват. Тогава започва да й се струва колкото естествено, толкова и странно. Никога досега не е влизала в хол с копринени тапети, нито в коридор с дебели килими, също като в хотелския апартамент на Кристел Вивие. Вместо това попадна в стая, в която стъпките отекват, дълго помещение, от единия до другия край на къщата, която се оказва по-голяма, отколкото си представяше отвън.

Това не е един апартамент в една къща, ами заема цялата редица къщи. Докато брои високите прозорци, тя е сигурна, че стаята се простира в четирите залепени една за друга къщи; всичките вътрешни стени са отстранени, а носещите са подменени от стоманени напречни греди. Така се получава помещение от шестдесет метра дълго на петнадесет широко. Тук спокойно може да кацне самолет, да се скрият хората от половината революционно движение. Вижда се една-единствена самотна врата от лявата страна на входа, която по всяка вероятност води към баня.

Подовете в главната стая са обикновено дюшеме, изциклено, лакът е матов, а стените са в същия кремав цвят като долу, но са покрити с постери на скейтбордисти, сноубордисти, бейзджъмпинг^[1], маунтин байкинг, спортно катерене, капоейра, бушидо, крав мага, уинг чун… всичко младежко, бързо и опасно е тук и ако изисква ловкост и умения, мускули и маркови спортни дрешки, още по-добре.

Тук има повече светлина, отколкото й се стори в началото, тя се процежда през муселина на прозорците, който смекчава силното слънце и така е по-лесно да се работи на компютър, поне така й се струва. Или пък да се играе.

Основната част от стаята е превърната в скейтбординг трак, с вградени скейт танци. Преди да стигне до нея, Пико минава покрай двойно легло на далечната стена. Не е нищо особено; просто матрак, върху който е метната черна памучна кувертюра. Хубава изработка.

От лявата страна се намира кухнята, под един от първите прозорци. Тук няма следи от закуска, от недоядена храна, неизмити чаши кафе. Не е и помисляла, че Патрис е претенциозен чистник, но като се връща назад, не може да си спомни случай, когато не си е измил чашата или е оставил бюрото си неподредено.

Продължава напред, подминава скейт шанцата и стига до колекция от компютърни джаджи, които биха накарали Ерик Масон да заплаче от завист.

Шест суперширокоекранни HD екрана са монтирани на полукръгло бюро, разположено около гладиатор, свързан с какви ли не платки, вентилатори и топло отвеждащи радиатори, които изглеждат домашно производство и много мощни. Огромни колони са поставени между екраните, а зад тях се мъдри лазерен принтер. Три айпада и „Самсунг Галакси“ са поставени на квадратна подложка на една маса сред реликви от отминала епоха: „Епъл Лайза“, „Атари“ „Амстрад“, „Би Би Си Майкро“… стари имена от век, когато компютрите са били нещо ново и паметта се е измервала в килобайти, а записите са се правели на касети.

Всеки екран има стикер на рамката, на който пише „Джи Ти Ес Текнолъджи“. Има и листа със същото лого, което е виждала веднъж на тениска.

Пико сочи:

— Какво е това?

Валери се колебае:

— Ще има ли неприятности Патрис, ако работи на повече от едно място?

— Гарантирам, че Патрис няма да има неприятности. Кажете ми какво е това?

— Ние сме директори на технологична консултантска фирма. Фирмата притежава сградата.

— Цялата ли? — Пико не може да повярва. — До самия край ли?

— Беше на много изгодна цена.

Ако е под десет милиона, ще бъде истинско чудо.

— С какво точно се занимавате?

— Тестваме дигиталната сигурност на хората, намираме слабите места, откриваме начини да ги оправим, преди хакерите да се вмъкнат. Не се притеснявайте — Патрис прекарва по-голямата част от времето си над полицейската работа. Не съм го виждала да му отнеме повече от половин час да кракне нещо, което ни е изпратено.

— Чакайте да видя дали съм разбрала правилно. Вие тримата изкарвате милиони евро за половин час работа, така ли?

Валери се усмихва срамежливо.

— Опитът си има цена. Все едно да разбиваш автомобили: каквото и да правят производителите, винаги има някой, някъде, който е една стъпка пред тях. Трябват ви хора, които могат да отворят всеки автомобил така, все едно имат ключ.

Гарон може да го прави. Едно време това впечатляваше Пико неимоверно много.

— За кого работите? — пита тя.

— За всеки с достатъчно пари. Преди пет години, когато започнахме, повечето ни клиенти бяха от Щатите. Сега повечето са в Китай, някои са в Индия, Бразилия, Африка, Южна Америка. Тъкмо започваме да получаваме поръчки от Южна Корея; интернет става много важен, откакто момчето на север започна да екзекутира роднините си.

— Мислех, че източноазиатските страни са имат свои технически гении.

— Те имат страхотни умни глави, но все още не са най-добрите.

— За разлика от вас ли?

— Поне така мислят клиентите ни. Някой ден няма да е така. Тогава ще оправим сградата, ще я върнем в стария й вид и ще я продадем.

Пико си представя как е изглеждала; огромната работа, която е нужна, за да стане както преди.

— Всички етажи ли са като този?

— Двамата със Себ делим долния етаж; там няма скейт шанца, но вече не са четири апартамента: обичаме открито пространство. На партера каним клиенти. Той не е променен много. — Валери се е преместила към компютъра. Побутва мишката на бюрото и шестте монитора оживяват. На първите пет екранът се скролва толкова бързо, че Пико не успява да прочете нищо. На шестия стои имейл.

Валери го оглежда.

— Можете ли да четете на английски?

— Да. Защо?

— Може би това ще ви заинтересува. Настанете се на неговия стол. Ето.

Пико не сяда. След секунда обаче се отпуска.

От: Шарл Пико [email protected]

До: Иън Холоуей [email protected]

Тема: Девата

Дата: 15 октомври 2013 г.

Скъпи Иън,

Във връзка с кореспонденцията ни от 5 октомври, моля те да ме извиниш, че ти отговарям със закъснение (ако имаш възможност, съветвам те да избегнеш химиотерапията: смъртта е по-добра възможност, а тя спохожда всички). Държа да подчертая, че съм изключително впечатлен от работата ти дотук и заключенията, до които си стигнал, и се гордея, че имам участие, макар и съвсем незначително. Накратко, и двамата сме на мнение, че не е възможно Девата да е била такава, каквато я представя историята: тя е била обучен рицар, не селянче с видения.

Освен това сме единодушни, че Маргьорит дьо Валоа е най-очевидният претендент, че Шарл VI, наричан Безумеца, е и неин баща и на рицаря, който я е обучил. В свят, където е било ерес едно момиче да се облича в жакет и чорапогащник, никой, освен краля не е имал власт над църквата да въоръжи невръстно момиченце и да го научи да язди. Шарл е бил маниак: знае се, че е ходил инкогнито по турнири и нищо чудно да е водил дъщеря си като оръженосец. Имал е и средства, и мотив и никой друг, честно казано, не е бил достатъчно луд, че да опита. Освен това той е бил заобиколен от мъже, които са били готови да му угаждат във всичко, колкото и откачено да е било то, стига да не управлява наистина Франция, а да даде тази възможност на друг.

Така или иначе, имало е девица: когато Пиер Кошон изпраща хората си в Лотарингия да дискредитират нейната история, те не откриват нищо, което човек не би чул с радост за сестра си. Следователно, направена е размяна, преди Девата да пристигне в Шинон в края на зимата. Двамата с теб сме единодушни по този въпрос. Маргьорит дьо Валоа заминава от двора през 1422 г., когато баща й умира, и друго момиче се връща пет години по-късно, през 1429 г, закриляно от Йоланда Арагонска, по-късно признато от новия крал за законна дъщеря на стария.

Така че очевидният въпрос е не коя е била Девата, а коя е новата Маргьорит дьо Валоа, жената, която се омъжва за Жан дьо Белвил и доживява преклонна възраст? Откъде се е взела и къде е отишла? На този въпрос може и да имам отговор или поне на първата му част.

Вярвам, че Луи XI, син на мизерника Шарл VII, е знаел истината и костите на Луи са в базиликата „Нотр Дам“ в Клери Сент Андре. Благодарение на връзките на семейството получих достъп до сведения, които малцина други са виждали. Ако те са точни, тогава костите на Маргьорит дьо Валоа са при неговите: отдадена е безмълвна чест на онази, която е била в действителност, нещо, за което никога не се е споменавало гласно, но което е било от огромно значение за предан крал, който искал да почете истината.

Ключът е в тези останки. Ако теорията ми е вярна, тогава ДНК тест с Луи XI ще докаже, че между тях няма родствена връзка. (Луи е бил син на Шарл VII, за когото се е вярвало, че е незаконен син, но ако истинският му баща е бил брат на краля, тогава би трябвало да има семейна връзка, която да покаже, че двамата са кръвни роднини — или пък не, ако тя е била друга).

Няма да доживея да видя това, но съм убеден, че ти ще доживееш. Върви, имаш благословията ми и искрено се надявам да постигнеш успех: нацията ни заслужава да научи истината, но преди всичко дължим честност на жената, която се е била за свободата ни и е била принудена да лъже, за да опази репутацията си.

ШРП

— Капитане? Капитан Пико? Добре ли сте?

Валери е застанала до нея и й пречи да вижда екрана. Тя се насилва да отвърна поглед, да се обърне към стаята, към другите екрани, към купчината кенове, да се задържи тук, да не позволи на съзнанието си да отлети другаде, на мястото, където той е писал този имейл.

— Искате ли да ви направя кафе? Бира? Може и да имаме водка някъде.

— Не, благодаря ви, добре съм. — Ще се постарае да се оправи.

— Знаехте ли, че баща ви е си е кореспондирал с Иън Холоуей?

— Не и до тази седмица. — Тя се надига, изправя се, заобикаля, връща се отново при бюрото и сяда отново.

— Дадох лаптопа му, което очевидно се оказва грешка, въпреки че аз… Какво е това?

Тя прокарва пръсти по ръба на бюрото. Под десния ръб се чува шумоленето на яркожълт лист: бележка е лепната отдолу. Тя я дръпва и я обръща.

 

 

Трудът на баща ти е ключът към последния файл. Имейлът е първата част. Втората е снимката. Декодирам в момента. Екран 4.

 

 

Почеркът е на Патрис, написал е бележката много набързо.

— „Баща ти“ — подчертава Валери. — Не „бащата на капитана“, нито „бащата на Пико“. Тази бележка е писана за вас. Той е знаел, че ще дойдете. Или поне се е надявал.

— Той е знаел. — Дай ми шест часа. Очите й са сухи, горят. Дланите лепнат. — Какво има на четвърти екран?

Трябват й няколко секунди, за да открие: на най-далечния екран от лявата страна се появява друга снимка.

Черепът е вече на място: позеленял от плесен, зъбите на място. Пико познава този, има снимката на телефона си, но тази снимка е правена от по-далече и скелетът е цял. Не е точно цял, поне все още не. Образът се оформя мъчително бавно, пиксел след пиксел. Първите три прешлена са тук, артритът личи и отговаря на жена, която е носила шлем, но същите следи могат и да са останали от падане от кон, висока сграда — или от носене на корони, каквито са били на мода в двора през средата на петнадесети век във Франция.

— Дори баща ми да е бил наполовина прав, това е Маргьорит дьо Валоа, незаконна дъщеря на краля на Франция.

— Баща ви е бил убеден, че тя е била Девата.

— Така беше. Но той грешеше.

— Защо тогава умря Иън Холоуей?

— Нямам представа. А и в момента е по-важно да открия Патрис. — Пико обръща гръб на мониторите и се насилва да мисли. — Имал ли е посетители през последните часове? Възможно ли е някой да го е повикал навън?

Валери разперва ръце.

— Не знам. Не бях тук. Няколко минути след като той влезе, съсед на мама позвъни да ми каже, че тя е болна, мама е болна, не съседът. Тя живее в другия край на Тур. Трафикът беше ужасен. Отне ми петдесет минути, докато стигна.

— Как беше майка ви?

— Раздираше се от кашлица, но тя е пушачка от шестдесет и две години, така че това не е нищо ново. Въпреки това звъннах на лекаря и се наложи да чакам, докато дойде, а след това да направи пълен преглед и да ни изчете лекция за вредата от тютюнопушенето и ползата от никотиновите лепенки. Прибрах се преди двадесетина минути. Трис го нямаше, но аз реших, че е при вас, затова не съм се притеснявала.

— А сега вече сте притеснена. Къде е Себ?

— Нали ви казах? В Южна Корея с хора, които сключват сделки. Той води преговорите. Няма начин да изпратите човек с яркосиня коса в Корея, а повечето хора там не разговарят с жени.

— Това ще се промени… Съседът на майка ви, преди обаждал ли се е?

— Той не е точно съсед. Просто случаен тип, който се е настани в съседния хотел. Чул я да кашля през стената.

— Той ли ви го каза?

Валери пребледнява.

— Искате да проверя в хотела ли?

— Все още ли е там?

— Най-вероятно не е; позвъни от колата си. А аз не го попитах за името. — Тя вдига ръка към устата. — По дяволите!

Пико преценява километрите до Орлеан, за да вземе пистолета си. Твърде далече е. Обляга се на стената и търси утеха в самотата.

— Да се върнем към началото. Патрис се прибира и се качва горе. Беше ли тук, когато излязохте?

— Така мисля. Щях да го чуя, ако беше слязъл отново.

— Значи все още е бил тук, когато сте излезли. Кое време беше?

— Към десет без петнадесет. Върнах се малко преди четири.

Шест часа. Тя се старае да не се хваща за часовете.

— Моторът му тук ли е още?

— Не съм поглеждала, но стои в гараж в края на улицата, завързан с три вериги, а над него има две уебкамери, едната скрита, другата се вижда и работи нонстоп. Човек трябва да е луд, ако иска да го краде.

— Не съм сигурна, че става въпрос за здрав разум. Може ли да проверите камерите?

Докато Валери изчиства шестте екрана и проверява, Пико обикаля бързо огромната стая.

Проверява зад затворената врата в далечния край и попада в баня с масажен душ и тоалетна. Празно е. Чайникът е сух. Хладилникът е зареден. Леглото е студено и оправено.

Във вградения гардероб има отделение с дънки и второ с черни тениски. На най-горната пише СМОТАНЯЦИ €€ 406 2×2 ЗАВИНАГИ. Тя веднага си го представя в нея. С огромно усилие потиска надигащата се паника.

Обиколката я отвежда към мястото, на което Валери проверява камерите на гаража.

— Нещо?

— Нищо. Моторът е вътре. Никой не се е приближавал.

Бюрото на Патрис е отрупано, но подредено. Единственото не както трябва, е забележителна триизмерна пирамида от кенове на „Ред Бул“, издигната в единия край; те са поне сто, подредени с математическа точност. Три са паднали от върха.

— Откога я прави? — пита Пико.

— От началото на месеца. — Валери й отправя напрегнатата, срамежлива усмивка на сестра с малко ексцентричен, но любим брат. Сърцето на Пико се свива. — Отнася ги в центъра по рециклиране в последния ден от месеца и започва отново. Решил е някой ден да стигне до тавана за тридесет и един дена.

— Когато е при нас, е много педантичен. Не би позволил нещо да падне от върха.

Валери кима бавно.

— И тук е така. Направо полудява, ако нещо не е наред. Всъщност това е физически невъзможно. Това чудо е с много яка структура.

Тя е права. Пико посяга към трите кена и ги слага на местата им. Трябва да ги перне със сила, за да ги накара да се преместят, но физическа борба би съборила цялата конструкция.

Също като листчето под бюрото, и тук стига до заключението, че тези са били съборени нарочно и Патрис се е опитвал да съобщи нещо. Бях принуден да напусна. Не можех да оставя друга бележка, но ви оставям това и се надявам да успеете да го прочетете.

Пико затваря очи. Сърцето й тежи като камък, потъва. Обръща се към Валери:

— Имате ли безопасно място, на което да отидете? Не в дома на майка си, там знаят адреса. На анонимно място. Може би в хотел. Само да не е тук.

— В Блоа има малък хотел, в който настаняваме клиентите.

— Не, става въпрос за място, което не е свързано с вас по никакъв начин. Малко място, настрани от всичко. Идете в Париж или в Шинон. Не оставайте в Блоа, Орлеан или Тур. Ако можете, плащайте в брой и използвайте различно име. Покрийте се. — Пико бърза. Открива използван плик и пише на него номера на телефон с карта, който използва за спешни случаи. — Не използвайте собствения си телефон. Вървете в някоя будка и си купете телефон с предплатена карта и ми пуснете на есемес номера. Никъде не бива да оставяте следи. Дръжте се далече от познати.

— Ще намерите ли Трис?

— Ще използвам всички ресурси, с които разполагам. Можем…

Телефонът й звънва.

— Отец Сенк Марс, в момента нямам възможност…

— Напротив, имате. Господинът, който е насочил пистолет в главата ми, ме уведоми, че държи приятеля ви. Ако искате да го видите жив, правете каквото ви казва.

— Хванали са Патрис, така ли? — Облекчението се свлича в слънчевия сплит. Поне има някаква сигурност. А тя е обучавана много дни, седмици как да реагира в заложническа криза. Накарай ги да говорят. Самата ти говори бавно. Дръж ги на линия колкото е възможно по-дълго.

Дава знак на Валери да мълчи и на гърба на плика надрасква: „Можете ли да проследите разговора?“ Надеждата е напразна. На Патрис му трябват двадесет и осем секунди, за да изгради линкове, които да направят проследяването възможно и да е готов, когато се звънне. Днес, тук, ще отнеме повече време.

Пико започва да говори със свещеника:

— Трябва да поговоря с Патрис. Как да разбера, че е жив?

Следва мълчание, някой покрива телефона, за да не се чува, най-сетне отново чува гласа на отец Сенк Марс:

— Много се извинявам, но се налага да приемете думата ми. Кълна се, че го виждах жив.

— Опишете ми го. — Всяка дума е преценена, бавно изречена, изпълнена с увереност. Пръстите на Валери барабанят по клавишите толкова бързо, че е невъзможно да бъдат проследени. Може и да пише по-бързо от Патрис, което е невероятна гледка. Най-десният монитор от шестте се превръща в карта на долината на Лоара. Над нея плъзва червеникава мъгла, която става по-наситена близо до Мьон сюр Лоар, доближава Клери Сент Андре.

Отец Сенк Марс също не говори бързо. Вероятно е наясно с правилата на играта и е на нейна страна.

— Има наситеносиня коса и блестяща усмивка. Носът му е възголемичък за симетрията на останалата част от лицето, но е определено привлекателен, жизнен като всеки младеж. С черна тениска е, на която има синя котка, а отдолу се чете, че компютърните игри са съсипали живота й, затова е чудесно, че й остават още осем.

— Не разчитайте на тези допълнителни осем живота, капитан Пико. Мъжете, които го държат, поне така ми се струва, подпалват разни неща и ще го използват за подпалка, ако се почувстват дори малко застрашени. Може дори да запалят църквата, което поне според мен няма да е кой знае каква катастрофа за тях. Казват ми да се махна. Вие трябва да излезете от сградата, в която се намирате. Качете се в колата си. На предната седалка е оставен нов телефон. Оставете старите — и двата — до водосточната тръба навън. Сбогом.

— Не! Не затваряйте… Мама му стара! — Обръща се към Валери: — Успяхме ли?

— Трябваха ни около осем секунди. Те много добре знаят какво правят.

Картата е все още истинско разочарование в червено. Той може да е в радиус от петнадесет километра от базиликата „Клери Сент Андре“.

— Така. Предполагаме, че наблюдават къщата. Трябва да направя, каквото казаха. Можете ли да се обадите по телефона, без да ви проследят?

— Разбира се.

— Обадете се на този телефон. — Тя пише мобилния на Гарон върху плика, а след това и на Дюка. — Кажете и на двамата какво се е случило. Абсолютно всичко. Кажете им, че „Джаиш ал Ислам“, които и да са те в действителност, са заловили Патрис и знаем, че ще го убият, ако обстоятелствата го налагат. Трябва да измъкнат Патрис жив. Аз ще се погрижа за себе си. Разбрахте ли?

— Те няма да ме чуят. — Валери говори така, сякаш ги познава. Може би просто познава техния тип хора.

— Дано го направят. Кажете им, че аз съм го поискала. След това се покривате и не разговаряте с абсолютно никого, разбрахте ли?

— Добре. — Следва кратко мълчание, изпълнено с неудобство. — Искате ли да вземете пистолета на Трис? — пита Валери.

— Патрис има пистолет?

— Бяха му дали в деня, когато постъпи на работа. Никога не го е вадил от чекмеджето. Чакайте.

Валери прекосява стаята. Под леглото, скрито от кувертюрата, се вижда дълго чекмедже. Тя го вади и измъква стандартен зиг-зауер.

Пико го поема. Хубав е, но е твърде лек.

— Къде са мунициите?

— Не са ли вътре?

— Дано не са. Няма да са там, ако Патрис е приел сериозно изискванията.

Тя го отваря. Не са вътре. Не са и в чекмеджето. Не са и в съседните.

— Трябва да са някъде тук. — Валери се завърта трескаво, започва да рови в шкафовете в кухнята.

Няма време.

— И това ще свърши работа — казва Пико. — Те не знаят, че е празен. — Пъхва го в колана на дънките. Тръгва след Валери надолу по стълбите и предпочита да не мисли над обстоятелствата, при които ще стане очевидно, че не може да стреля.

На вратата двете се прегръщат.

— Успех — подхвърля Валери. — Доведете го у дома.

Сърцето й е изгубено. Тя помни болката от времето, когато почина баща й; отчаянието и самотата. Патрис все още не е мъртъв: тази мисъл я крепи.

— Ще го върна.