Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (58)

Петдесет и осма глава

Шато „Дьо Боврьой“, Руан

Май 1431 г.

Новините пристигат с изгряващото слънце на сутринта на двадесет и четвърти май. Ан блъска с юмруци по гърдите му преди закуска.

— Ще я качат на кладата. Ще я изгорят! Томас, трябва да направиш нещо!

Сега Томас има много общо с мъжете в Париж, които открито са заявили, че процесът е продължил прекалено дълго. Няма представа как Девата запазва силите си толкова дълго. Ако беше той, досега да е изгорял, само и само да се приключи.

— Нищо не може да се направи. Мила, изслушайте ме. — Той стиска размаханите ръце. — Ако имаше нещо, досега да съм го направил. Бедфорд е заплашил Кошон да го отстрани и да започне отново с английски съдии. Не мога да направя абсолютно нищо, освен да присъствам, да бъда неин свидетел.

Тя продължава да хлипа.

— Не мога. Не мога. Предпочитам да изгоря вместо нея. Аз съм в Божиите ръце. Тя не е. Тя се е била. Убивала е хора.

— Убивала е в битка. Господ не забранява това. Освен това се е изповядала. Кълна се, че се е изповядала.

Очите й са зачервени и подпухнали. Отпуска ръцете й и вдига своите.

— Пред истински свещеник ли?

Какво да каже? Някои от нас са на мнение, че това няма значение ли?

Изправя се и намята връхна дреха.

— Чакайте тук. Аз ще отида. — Сега вече Дьо Белвил е тук, също и Юге. Те се приближават до Ан, прегръщат я. Те са семейство, свързани са и се чувстват объркани, тъй като една от тях я няма. Оставя ги сами.

Налага му се да си пробива път през тълпата, за да стигне до пазара, и през всичкото време поглежда към небето, за да види първите валма дим. Все още не. Все още не… Благодаря ви, мадам, благодаря. И на вас благодаря, сир. Добър ден и на вас, сир. Моля за извинение. Моля ви. Благодаря ви.

Най-сетне попада пред разчистено място, където са натрупани наръчи дърва и насмолени пръчки, за да се разпалят и да се разгорят по-бързо, а пък Льопармантие е във вихъра си, мускулите му са намаслени, стиска разпалена борова факла.

На кола обаче няма никой, огънят все още не е разпален. Той се завърта. Вижда на платформата скупчени мъже и там, отделно е вдигната платформа, тя е на нея, но е скрита.

Жан Масиьо, разсилният, държи ръката й. Пред двамата се вижда къс бяла хартия, документ. На него е всичко, което искат тя да каже, сякаш като го подпише, ще заличи пет месеца внимателно изречени слова.

Мила моя, внимавай. Ти не можеш да четеш! Не забравяй, че не можеш да четеш!

Девата заговаря:

— Не мога да чета. Какво пише?

— Няма значение какво пише. Просто подпиши.

Тя обхожда с поглед тълпата, очите й се плъзват покрай него, отново го стрелват, връщат се, продължават да търсят. Той вдига ръка. Ан няма да дойде. Тя се обръща, отпуска глава.

Подписва. Подписът й не е дълъг, просто кръстче или може би кръг в долната част на документа. Не слушай това нареждане. Помни го от Сен Пиер льо Мутие.

Кошон изглежда озадачен. Не е очаквал подобно нещо. Ами сега какво? Не може да я изгори, ако тя се е отрекла от ереста си. Англичаните могат да изгорят него, ако не го стори, но църковното право е повече от ясно. С най-обикновен знак, оставен от писеца върху хартията, тя вече не е еретичка. Тълпата се разпръсва. Стражите я отвеждат обратно в килията й, без да изрекат и дума.

— Ръстбиърд, тя трябва да изгори! Няма да повярвам, че боязливите свещеници след пет месеца — пет — и седем месеца подготовка не могат да обвинят едно момиче в ерес. Разправят, че трябвало да я откарат в метох, че тя трябвало да се покае, да облече расо, да се моли. Като че ли расото и покаянието ще миропомажат Хенри за крал на Франция.

Същата стая, същите трепкащи светлини, същия месест юмрук, влага, студ, неумолим мрак. Томас е уморен от всичко това.

— Ако отиде в някой метох — започва той, — някъде в Англия може би, далеч оттук…

— И ти ли? Тя трябва да изгори, не разбираш ли? Целият християнски свят трябва да види, че тя е еретичка. Едва тогава мижавият й принц ще бъде свален от трона.

— Милорд — покланя се Томас. Няма какво повече да каже, не може да направи нищичко. Няма представа какво ще се случи оттук нататък.

— Твърдят, че съм се съгласила да не се обличам в мъжки дрехи. Настояват, че било на документа, който подписах, въпреки че на него имаше само пет реда, а свитъкът, който ми донесоха с моя знак, е на цяла страница, гъсто изписана.

Отне цял ден, докато му позволят да я посети, и то единствено след като притисна разни хора, които вече не му вярват, да му върнат направени услуги.

Изглежда са приготвили роклята й по-рано, защото сега е облечена в груба синя вълна до глезените, с груби шевове, каквито носят каещите се грешници, и воал от небоядисан лен за косата. Това е максимално близо до вида й в Бургундия, когато майка й я е учила да преде и да тъче.

Тя сяда на леглото. Тя е… обезмъжена е неподходяща дума, но тя е погубена, това е сигурно. Кожата й е синьо-сивкава. Не е спала. Косата й за пръв път не е сресана.

— Кръг ли сложи вместо името си?

— Разбира се. Въпреки това направих каквото поискаха от мен.

— Трябва да те пуснат. Така е по закон.

Тя сочи глезените си.

— Томас, все още съм окована. Все още съм английска затворничка.

Все още е английска затворничка, което ще рече, че я пазят мъже, а според закона трябва да я пазят жени, а пък стражите са нови, изпълнени с нова омраза. Той е забелязал усмивките, хитрото, многозначително намигане. Те ще я обладаят, но той няма представа кога ще се случи, нито къде; вече никой не разговаря с него.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не ми позволяват да ходя на служба, нито да се изповядам. Отказват да махнат оковите. Томас, не мога да живея окована в желязо.

— Знам, ще видя какво мога да направя.

Той е дете, което повтаря думи, чути от възрастните, и с всяко повторение смисълът се губи, но какво друго му остава? Тя е напълно изтощена. Той е изтощен. Всички са изтощени, с изключение на Бедфорд, който е готов да подпали целия Руан, но не и да я пусне.