Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (32)

Тридесет и втора глава

Орлеан

Сряда, 26 февруари 2014 г.

11:30

— Началник Дюка! Истина ли е, че в Орлеан! 24/7 е открит отпечатък, който може да ви отведе до хората, които са извършили тази варварщина?

Истина е, че имат отпечатък. Един-единствен, съвършен, абсолютно ясен отпечатък. Вероятността да го свържат с местната база данни и да разполагат с име е деветдесет и осем процента. От пресата знаят за отпечатъка, но не и името. Надушили са нещо и нямат намерение да се откажат.

От хладната лаборатория на Ерик Пико наблюдава на широкоекранен телевизор как репортер от Би Би Си задава въпросите си. Камерата се спира на Дюка, притеснен, потен, застанал на стъпалата, които водят към кабинета му. Отправя усмивка и отговаря на съвършен английски:

— Истината е, че са открити сто и петдесет различни отпечатъка в сградата на Орлеан! 24/7. В полицията проверяват всички от персонала, от чистачите до изпълнителния директор. След като изключим работещите, ще започнем да разглеждаме онези, които са били поради някаква основателна причина там. Едва след като изключим и тях, ще можем да се усъмним, че има отпечатък на някой от извършителите.

— Началник! Истина ли е, че сте открили два трупа, не един и че един от подпалвачите е загинал? — Репортерът е от „Ди Цайт“, но въпросът е зададен на френски. Дюка сигурно може да отговори на немски. Досега, освен на френски и английски, той е говорил на италиански, холандски и скандинавски език, който според Пико е шведски. Няма представа как успява. Силно впечатлена е.

— Всички видяхте линейката. Не мога да коментирам нищо, преди да получа доклада от патологията. — Много умно. Не спомена броя, така че по-късно никой няма да го обвини в лъжа.

— Нали открихте липсващата стажантка от Орлеан! 24/7? Мариан…

— Както вече казах, не мога да коментирам.

Лицето на Дюка е буреносно. Той не може да коментира, но те продължават да задават въпроси, могат да пуснат цялата биография на Мариан по новинарските канали, нейният Пинтерест, Инстаграм, Туитър и Фейсбук, страницата на Фейсбук, направена в нейна памет, а троловете вече дебнат да разширят границите и плетат паяжини от омраза.

Повече от когато и да било досега Пико работи в аквариума. Снимаха как съдебният екип влиза и излиза, а когато откриха отпечатъка от вътрешната страна на вратата, камерите с дълги обективи предадоха факта, преди те да имат време да получат потвърждение от управлението, въпреки че нямат представа на кого е отпечатъкът.

Междувременно тя очаква момента, в който някой ще попита: „Истина ли е, че капитанът ви от полицията е мишена на последните два пожара? Складът на Люк, а сега студиото, в което е давала интервю.“ Още не са напипали тази нишка, но се приближават.

На стълбите пред кабинета на Дюка въпросите продължават:

— Ще повдигнете ли обвинение срещу извършителите?

— Когато капитан Пико ми представи достатъчно доказателства за това.

— Може ли да се надяваме на информация по-късно днес?

— Можете да се надявате, както всички нас, пожарите да спрат и мирът да бъде възстановен. Всички работим с възможно най-бързи темпове, но нищо не е толкова лесно, колкото ни се иска. Сега, бихте ли ме извинили, имам работа.

Дюка обръща широкия си гръб и се шмугва през вратите на кабинета си. Никой не прави опит да го последва. Мъжете и жените от пресата вече не се страхуват от Фамилията или прокурора, тръпнат от страх за себе си. След като едно телевизионно студио може да бъде опожарено, всеки един от тях може да се превърне в следващата мишена. Сега момиче от техните редици е мъртво. Това се споменава във всеки репортаж.

Вратите се затварят. Прехвърлят се към студиото, където е пълно със сериозни хора. Пико натиска с лакът дистанционното, за да спре звука. Без него стаята шуми с далечно ехо, което се носи от бели плочки, неръждаема стомана и смърт.

Днес две обгорели тела лежат на съседни маси.

Ерик е застанал между тях, чист в бледосините си дрехи за кабинета. На екрани и от двете страни са включени рентгенови снимки.

— Трябва ни идентификация в най-скоро време. Дюка няма да успее да задържи акулите още дълго.

— На крачка сме. — Ерик сваля хирургическата маска. Тя виси от ушите му и се поклаща като хамак под брадичката. Изглежда уморен.

От лявата страна е положена бяла жена на около двадесет и пет години.

— Трябва да проверя зъбните отпечатъци, за да съм сигурен, но мога да се обзаложа на деветдесет процента, че това е Мариан Рош, липсващата стажантка. Ако ми дадеш още час, преди да изпратиш човек при родителите й, ще имам и доказателство. Умряла е, докато се е опитвала да отвори вратата. Може да се каже, че е загинала бързо, след поглъщане на дим. Родителите й ще имат нужда да го чуят.

Родителите й, разбира се, вече са съсипани. Името й беше съобщено от храбрия, но облян в сълзи Анри Обел, вече облечен в черно, защото скърби. Родителите са поставени под полицейска охрана в малък, специално избран, изключително дискретен хотел. Засега никой не ги притеснява. Трудно е човек да си представи, че ще продължи така.

Ерик се обръща към дясната маса:

— Този е вдишал голямо количество дим, но не е умрял от него. Първо го е убило нещо друго, чак след това е попаднал в сърцето на огъня. Това е сериозно поражение. Ако започнем с основната морфология, имаме…

— История за бодибилдинг още от млади години.

Ерик се кани да се развихри. Набива спирачки и я поглежда.

— Откъде знаеш?

Тя се усмихва.

— Баща ми беше на мнение, че образованието ми няма да е завършено, ако не мога да определя разликата между обучен рицар и селянин, който е ринал оборски тор. Ако не друго, то поне познавам признаците за натоварване преди спирането на растежа.

— Така. — Ерик отстъпва крачка назад. — Да виждаш тук нещо друго?

— Нищо важно. Не виждам какво го е убило.

— Нито пък аз, а с това се занимавах през изминалите два часа. Пуснал съм токсикологични тестове, но останалото зависи от аутопсията.

— Спирам да се перча, така че да ми кажеш какво си открил.

— Двадесетинагодишен младеж, метър шестдесет и пет, слаб, шестдесет и един килограма от северноафрикански произход.

— Мама му стара. — Отпечатъкът беше от един от братовчедите на Чеб Ясин. Тук се доближават твърде много, за да се чувстват комфортно. — Сигурен ли си за расата?

— Погледни сама. — Ерик се обръща към снимките на стената и обяснява: — Черепът, погледнат странично: виж размера на супраорбиталния ръб, кокалеста глабела, разширен, квадратен мастоиден процес и така нататък до безкрай. Що се отнася до пола, съмнение няма: този е мъж. Двадесетинагодишен, защото растежът на фемура е приключил, което означава, че е над двадесет, но стреловидният шев на черепа все още не се е затворил, което означава, че е под двадесет и шест. С расата е по-сложно, но зигоматичната дъга е по средата между бял и негроиден, а това се забелязва единствено при общностите в Северна Африка. Трябва да открием роднина за ДНК сравнение. Дотогава стреляме на тъмно.

— Значи има вероятност да е алжирец.

— Алжирец, мароканец, тунизиец… Какъвто и да е, се е озовал в сърцето на огъня, в най-горещата част, защото е много по-зле обгорял от Иън Холоуей. Ако искаш предположението ми на кого е случайният отпечатък, почти съм готов да се обзаложа, че е негов. Дали той го е оставил е друг въпрос.

Така е. Телефонът й звънва: Дюка. Тя натиска с лакът зоната, която го включва.

— Началник, ти ме излъга. Камерите те обичат.

Дюка сумти.

— Вече имате ли идентификация?

— Момичето е Мариан Рош. Чакаме зъбните отпечатъци, но височината съвпада, възрастта — също, мястото — също. Другият… Ерик казва, че е от Северна Африка.

— Ами отпечатъкът?

— Отговаря на Тахар Амруш, един от многобройните братовчеди на Чеб Ясин и най-малкия от осем братя. Може да е оставен нарочно, но ако е от мъртвеца, тогава няма съмнение, че е присъствал, когато пожарът е бил подпален. Трябва обаче да не забравяме, че Иън Холоуей е присъствал, когато е избухнал пожарът в хотел „Каркасон“, но никой не мисли, че той го е подпалил.

— Това е то да си бял и да си завършил медицина. Да не кажеш на приятелчетата си от медиите, че съм го казал? Това тяло има ли разбит череп като на Иън Холоуей?

— Ерик не откри подобно нещо. Бил е жив, когато пожарът е пламнал. Може да не е бил жив.

Тя чува как Дюка барабани с химикалка по бюрото.

— Не ми приличате на жена, която е на път да направи голям пробив, капитан Пико.

— Защото не съм. Най-добрата ни следа беше Чеб Ясин и цяла нощ го наблюдаваха. Имаме запис от Гарон, който е обозначен като време от девет и тридесет почти до полунощ, след което той си ляга и спи, без да издаде звук. Двамата с братовчед му се уговарят за сделка с кокаин за следващата седмица. Предадох материала на Реми от „Наркотици“. Освен това говореха за пожарите и за „Националния фронт“ и колко бързо трябва да се изнесат от Орлеан, ако Кристел Вивие бъде избрана и Трой Кордие поеме кормилото. Обсъждаха дългосрочни планове за изпращане на АК-47 от Румъния до друг клон на семейството в Сирия. Бяха спокойни, открити, замислени. Не ми направиха впечатление на хора, които планират шестия от серия пожари няколко часа след като се разделят. Не са знаели, че един от техните ще умре. Готова съм да заложа работата си. Тези мъже са същите като семейство Бресар: семейството е всичко за тях. Не биха жертвали един от своите.

— Е, и…

— Чакам Ерик да ми даде причина за смъртта за неизвестния от снощи, но според мен той е жертва, не извършител. Ако е предизвикал пожара, Чеб Ясин не е знаел, че е там.

— Амруш е дребна риба в аквариум с акули. Може да е решил, че е крайно време да се отдели.

— Не мисля. Ти ще си готов ли да станеш самостоятелен, ако големият братовчед ти предлага лесни пари, свободно използване на курви, когато алтернативата е да те вържат за стол и шестнадесетмилиметрова бормашина да ти пробие капачките на коленете? Аз не бих го направила. Чеб е все още най-добрата връзка. В момента е единствената. Трябва да го понатисна. Ако някой го топи, той може и да знае кой е и защо го прави. Трябва да го натисна, пък да видим какво ще направи.

— Ако имаш нужда да продължа разрешението за подслушване за повече от двадесет и четири часа, кажи ми.

Пико мига. Откакто работят заедно, никога не е имало случай Дюка да продължи разрешение за подслушване; а тя бе готова да моли.

— Ще бъде от голяма полза, благодаря ти.

— Чудесно. — Той говори бързо, остро и искрено. — Не прави нищо прибързано.

 

 

— Моите съболезнования за загубата ви.

Следобедът на горещ ден. Пико е сама, няма ги нито Гарон, нито Роло — нито антуража от пресата — докато стои в антрето на Чеб Ясин.

Онова, което видя досега от резиденцията му, е хибрид от съвременна Франция и древен Алжир. Ламперията е от светло дърво, с изчистени, почти скандинавски линии; светлото кожено канапе е ненатрапчиво, личи, че е скъпо, купено от „Мезон Лафайет“; подът е полиран паркет: всяко нещо тук спокойно може да бъде пренесено в един от многобройните домове на семейство Бресар и няма да стои никак зле.

Не са съвсем на място тежките копринени възглавници в синьо и златно с едно-единствено копче в средата, килимите, които висят по стените, широката арка, украсена с арабски букви в златно или синьо.

Във въздуха ухае на подправки и тютюн, носи се лек мирис на чушки. Пико отпива сладък, горещ чай от чаша. Чеб Ясин седи срещу нея, отпуснал бедра, подпрял се с една ръка на светлото дърво. Зад него арката с надписите води към кухня и други стаи, които тя не може да види. Жените са там, невидими и притихнали.

Ясин е с дънки на „Ралф Лорън“ и морскосин суичър с качулка, каквито се носеха миналата година в Палм д’Ор. Златните му бижута са ограничени до дебела верига на китката. Гладко обръснат е, с момчешко, открито лице и съвършени зъби. Устните му са чувствени, плътни; на някой от кавказкия тип щяха да са доказателство, че си е сложил силикон и се е подложил на скъпа операция. Веждите му са хоризонтални. От него се излъчва добре заучена любезност, крехка като фин порцелан.

— С жици ли сте?

— Разбира се. Колегите ми записват всичко, което казваме. Така е по-сигурно и за двамата.

Леко кимване; той познава закона и онова, което има значение в съда.

— Мъртвият. Сигурни ли сте, че е Тахар?

— Не сме сигурни. Имаме нужда да вземем ДНК от най-близките роднини, за да сме сигурни, но мислим, че е много вероятно. Мога да ви покажа снимки, но може и да не искате да ги видите.

Той свива рамене и протяга ръка. Тя подава четири снимки с почернялото тяло, което Ерик Масон е принтирал. Тя не му каза, че ще идва тук; щеше да реагира по същия начин като Гарон и щеше да й бъде по-трудно да се справи.

Зениците на Чеб Ясин се разширяват, докато оглежда остатъците от братовчед си; това е единствената реакция, но тя е искрена и когато той вдига отново поглед, тя заговаря:

— Моите съболезнования. Знаехте ли, че е изчезнал?

— Майка му позвъни тази сутрин. Изпратил съм трима да го търсят. — Умишлено бавно, той вади айфон от джоба си. — Ако позволите.

Тя кима. Той натиска едно-единствено копче. Не споменава име, не се представя, единствено казва на френски с акцент:

— Прекратете търсенето. Не, в пожара… Да, тук, сега. Не, няма нужда.

Той свива извинително рамене:

— Искат да дойдат и да ме защитят от вас. Аз съм в безопасност. Така им казах. Сега ми кажете защо сте тук. Можехте да изпратите някой друг.

Ползите от това да си медийна знаменитост са малко, но вниманието, което Чеб Ясин проявява към положението й, е една от тях. Тя подбира думите си внимателно:

— Изглежда има хора, които искат да повярвам, че сте и водач на „Джаиш ал Ислам“ и главен подпалвач. В момента не съм склонна да повярвам нито на едното, нито на другото.

Той вади тънка, черна пурета, моли за разрешение с извити вежди и пали, след като тя кима.

— Ако „Джаиш ал Ислам“ съществува, ако аз го водех, щях ли да ви кажа?

— Не и с думи.

Той извива вежда. Мълчанието се проточва.

— И какво ви казах без думи?

— Че не знаехте, че братовчед ви е мъртъв. Който и да е предизвикал пожара, е знаел, че той е там, следователно вие не сте подпалвачът, нито пък сте го поръчали и не сте поръчали някой да остави тялото на Тахар на онова място. Освен това не мисля, че сте толкова глупав, че да позволите на някого да остави съвършени отпечатъци на входната врата на горяща сграда. Нито пък че сте толкова глупав, че да използвате автомобил, регистриран на името на някой от семейството ви, за да подпали предишния пожар, където шест охранителни камери работят над вратата на въпросната сграда. Не и след като онзи, който е предизвикал предишните пожари, е знаел за камерите и как и кога заснемат. Беше ни позволено да видим хондата. Едва ли позволението идва от вас.

Той не е свикнал някой да разгадава поведението му, нито пък да говори толкова открито с него. Поглежда към прозореца, сякаш очаква Гарон и Роло да седят отпред. Тъй като не са там, той се обляга на стената, пъха ръце в джобовете и мълчи цяла вечност.

— Той как е загинал?

— Патологът ни не е сигурен. Няма поражения по черепа. Мисли, че в сърцето му е бил забит стилет.

— Защо мисли така?

Последната забележка на Ерик, преди да си тръгне, бе изречена доста неубедително. „Защото е безкрайно трудно да се открие постмортем. Плътта се стяга около раната и ако тялото е достатъчно обгоряло…“ Пико разперва ръце.

— Извършва хистология на левия вентрикуларен миокард, но… — Как да го каже? — Огънят е бил горещ. Може и никога да не разберем със сигурност.

— Значи мисли така, защото не е открил нищо друго ли?

— Горе-долу. — Това е мило. Всъщност Ерик мисли, че е бил упоен, но не и в безсъзнание. Това също е предчувствие, което ще докаже трудно, а тя не вижда причина това да стане обществено достояние. Тези неща ще бъдат покрити. Тя отпива от чая, оставя го да помисли и чака.

— Кой прави всичко това? — пита накрая той.

— Ако знаех, нямаше да съм тук. Имате ли врагове? — Тъп въпрос; заслужава изпепеляващия му поглед. — Имате ли врагове, които биха искали да подпалят шест пожара в Орлеан специално, за да ви натопят за хаоса, който се създава при максимална гласност?

Той се усмихва змийски.

— Всичките ми врагове използват зиг-зауери и стрелят, за да оставят рани, не да убиват.

„Зиг“ е любимото полицейско оръжие; Пико се е учила да се цели в дясното рамо, освен при крайна необходимост. Това не е сериозен отговор.

Тя чака.

Той отстъпва:

— Ако някой е искал да ми навреди, тялото на Тахар щеше да бъде оставено на прага ми и щеше да е повече от ясно как е умрял.

— Не със стилет, така ли?

— Нямаше да са толкова милостиви. — Той се замисля над нещо, премисля и продължава да мисли, а сетне, колебливо, сякаш се опитва да прецени как ще звучи, заговаря: — Има едни сомалийци от Марсилия. Смятат да установят нова база тук. Ако някой се опитва да ме сплаши, то това са те. Не мисля обаче, че ще изгорят половин Орлеан за целта, но… — Той гаси пуретата. — Ще поразпитам. — Очите му обещават разни неща във връзка с естеството на тези въпроси, които той не би изрекъл, когато тя е с микрофон. По един или друг начин той ще получи отговорите и те ще бъдат истината. — Има ли номер, на който мога да се свържа с вас?

Тя му дава номера, който използват Патрис, Гарон и Ерик Масон. Никой друг го няма.

На вратата протягат ръце. Той стиска нейната.

— Ще кажете ли на пресата за Тахар?

— Не и докато не се наложи. По някое време трябва да им дадем име, но няма да споменем връзка с вас. Ще ми се да мисля, че няма да направят връзката, но не обещавам.

Връща се при автомобила и Гарон, който е в ужасно настроение, но се чувства неестествено лека, сякаш е направила пробив, докато в действителност тя не е напреднала от началото на пожарите.

Гарон не е където го остави. Няма го и Роло. Патрис спира точно когато тя започва да набира номер на мобилния си телефон. Отваря вратата и натиска газта. Тя се качва.

— Този трябва да го вържем яко. Къде са другите?

— Силви е в наблюдателницата и държи под око Чеб Ясин. Не можахме да проследим номера, на който звъня, разговорът беше твърде бърз, но имаме разговора. Ако той мръдне някъде, ще разберем.

— Къде са Роло и Гарон?

— Следят Моник Сусонг. Преди десет минути й позвъни отец Сенк Марс, асистентът на епископа, и я покани да се срещнат в базиликата „Клери Сент Андре“. Следят я; заминаха преди тридесетина минути. Ако си тръгнем сега, ще ги настигнем. — Той я поглежда. — Мислехме, че ще искаш…

— О, искам. Много даже. Благодаря. — Пико изпраща въздушна целувка към небето. Може пък да има Господ. — Ако някой знае защо Иън Холоуей е умрял, то това е Моник Сусонг. Време е да я приберем, а заедно с нея и свещеника.