Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (42)

Четиридесет и втора глава

Дани сюр Марн

29 март, 14:30

— Напред!

Неочакван край на чакането. Копие, меч, лък, брадва застиват. Четиристотин мъже — хората на Девата — са до един въоръжени, на коне, целеустремени, свободни.

За момент Томас също вкусва свободата. Той няма копие, никога не е имал, никога няма да има, но в този момент се доближава максимално до възможността да е рицар. Той е на един кон разстояние зад Девата, когато тя избира мишената си: наперен ездач на породист жребец със синя кадифена наметка и лебедови пера в шапката, който крещи на мъжете от двете му страни, вдига меча и обикаля по посока на часовниковата стрелка, така че няма никакво съмнение, че това е Франкет д’Арас, капитанът на бандитите, когото кралят е дошъл чак тук, за да залови. Само че кралят не го е погнал. А Девата го видя. Д’Арас също няма копие, а стрелците му се борят неумело с тетивите и той е притиснат между потока и живия плет и няма накъде да бяга.

Притежава кураж обаче; през последните три крачки вдига щита си; червени и сребърни квадрати, шахматно разположени, без други знаци. Тя насочва копието си към центъра. Уловен на място, където времето е станало като сироп, Томас вижда как насочва върха, забелязва напрежението, сдържания дъх, който няма да попречи на удара.

Дишането му спира. Конят му се стяга. За него всичко това е ново, но се учи бързо. Двамата ще преминат през удара и няма нито да трепнат, нито да се отклонят.

Копието на Девата е създадено за война. То не се счупва, но противникът се прекатурва през задницата на коня.

Д’Арас не е в пълна броня: горна част, набедреници, щит, ръкавици; тежестта му не е голяма. Може да се вдигне и го прави, но срещу него е Девата на гърба на Ксенофон. Тя няма намерение да го подмине и да се заеме с друг.

Спира коня, вдига предницата, завърта го на задните крака и когато се обръща към него, вече е хвърлила копието на оръженосеца си и е изтеглила меча, новия меч, подарък от Йоланда. Този няма да се счупи.

В другата ръка стиска брадва; няма щит. В този момент врагът й разбира, че с него е свършено. Захвърля и щита си, вдига своя меч, но се оказва бавен и военната песен запява във вените й.

Нейният меч избива неговия и спира на гърлото му. Кожата се разтваря и от раната се процежда тънка струя кръв.

— Предай се. — Ясна, остро изречена дума се понася в полето.

— Ти ли си Девата?

Разбира се, че тя е Девата. Кой друг би яздил със златно наметало върху бронята и фльор дьо лис на щита? Кралят може да си го позволи, но има ли изобщо вероятност кралят да се изправи срещу въоръжен рицар.

— Да — отговаря простичко тя. Изтегля меча назад, колкото да го убие, ако реши да замахне.

— Предавам се. — Той вдига меча си и го задържа върху дланите. — На теб. Единствено на теб.

Така е пленен Франкет д’Арас, бандитът, който тероризираше околността месеци наред. Той не е едър човек и макар да не се е доказал като достоен противник във войната, мечът му е най-добрият на бойното поле. Тя му го взема, пробва баланса, после го пробва в ножницата отстрани и го предпочита пред своя.

Това прилича на знамение. Кралят я е направил рицар, но тя със собствените си действия дава на хората си плячка и чест. От този сблъсък те ще получат откуп и коне, оръжия и брони, на стойност петстотин ливри^[1].

Девата може да поиска откуп за Д’Арас. На него това ще му допадне; говори се, че бил дошъл единствено за да премери сили с Девата на бойното поле и сега може да си плати откупа, и да си върви по пътя.

Тя обаче има друга идея. Обръща се към Луи дьо Кут. Пажът й е пораснал през почти пълната година, в която й служи и не само със смъртта на брат си. Сега вече е млад мъж, не момче.

— Изпрати съобщение на херцога на Бургундия. Кажи му, че ще разменя Франкет д’Арас за Жаке Гийом, който водеше бунта в Париж през зимата.

В Париж имаше и такива, които не искаха Девата да се откаже от нападението над града им. Те се обединиха и се опитаха да вдигнат бунт отвътре, но един от тях бе заловен и издаде имената им на палачите на Бедфорд. Бунтът бе смазан още преди да започне, а лидерът пленен. Девата не без основание се смяташе отговорна за неговия живот.

Пажът изпълнява. Хората на Девата чакат в Лани сюр Марн, ядат, пият, разказват си истории. Девата се моли бургундците да се отнесат с пажа й като с вестоносец, не като с предател. Вдига поглед към небето, очаква знак от баща си, но той така и не идва.

На третия ден Дьо Кут се връща слаб, предпазлив, докато Девата разговаря с магистратите от Лани. Сега градът, след като кралят отново е заминал на юг, е предложил легла и храна за всичките й четиристотин войници. Пажът се покланя пред Девата и поставя ръка на сърцето си. Той е добро момче, набожно. Младеж. Млад мъж.

— Милейди, херцогът ме изпраща да ви кажа, че Жаке Гийом е умрял като предател в Париж.

Той преглъща. Очите му се стрелкат наляво и надясно. Спират се на Томас. Какво да кажа? Той кима. Кажи истината. Кажи онова, което ти е поръчано да предадеш.

Момчето си поема дъх. То наистина е добро момче, набожно.

— Трябва да ви предам, че същото чака и вас, когато ви заловят.

Мечът на Д’Арас е на бедрото й. За момент му се струва, че тя ще отиде при него и ще го прободе в яростта си, не заради заплахата, която й е отправена, а заради смъртта на Жаке Гийом.

Томас отпуска ръка върху нейната.

— Милейди, има и други, за които може да бъде разменен. Трябва да попитаме парижани кой от другите е все още жив, за да…

— Не. Милейди, ако решите, нека да го задържим заради хората от Лани сюр Марн. — Главният магистрат на Лани пристъпва напред. Той е як, чернокос баща на шест деца, почита краля и ненавижда бургундците. — Този мъж, Д’Арас, е предател на Франция. Преди да дойдете, той извърши много злини сред нас. Убиваше синовете ни, изнасилваше дъщерите ни, остави жените ни вдовици, децата сирачета. Крадеше конете ни, оръжията ни, храната ни. Милейди, ако ни зачитате, ще ни го предадете, за да покажем, че кралското правосъдие се спазва в Лани също както в Тур и Шинон.

Какво може да направи тя, освен да им го предаде.

Съдът се събира. Вкарват Франкет д’Арас. Без доспехи той прилича на най-обикновен крадец, заловен да краде хляб. Готов е да моли, но има гордост. Освен това е наясно, че няма смисъл.

Хората от Лани го осъждат по тяхна преценка, по свой си начин го сочат за виновен в предателство, кражба и убийство. Девата не участва, не вметва нито едно изречение дори когато го обесват на зазоряване на следващата сутрин.

Те напускат Лани и се насочват на север, към Компиен. Кралят на Франция е наредил на жителите на града да се предадат на врага, на Бедфорд или на васала му, на „нашия братовчед от Бургундия“.

Хората от Компиен са отказали любезно — изключително любезно. Гражданите ще останат французи. Те предпочитат да са поданици на краля, наскоро коронясан пред очите на Господ в катедралата на Реймс, стига това да му е угодно.

Това обаче не му е угодно. Предайте се на Бургундия. Това е нашето желание. Кралят ги заклеймява като предатели, задето му се опълчват. Огромната армия на Бургундия нараства с всеки изминал ден и гражданите събират барут и стрели. Това ще бъде следващият Орлеан и ако Девата иска да спечели богатство и благоволение за наемническата си войска, ако Девата иска да смаже Бедфорд и да направи Франция цяла от ново, тогава Компиен е мястото, към което трябва да се отправи.