Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (60)

Шестдесета глава

Руан

Май 1431 г.

— Томас! Събуди се! За Бога, Томас, събуди се!

Той е изтощен, намира се на място, където сънищата и събуждането се преплитат и двете носят еднакво смазващи кошмари.

Тежестта не позволява на клепачите му да се отворят. Стара спечена кръв ги държи затворени, костен туткал от мъртъвци. С усилие ги отваря и се връща към будно състояние.

— Милейди? — Девата се е изправила над него, разтърсва го за рамото, плаче. Зад нея са застанали Дьо Белвил и Юге, свещеникът, със зачервени очи, объркани. Щом ги вижда, се събужда по-бързо, отколкото предполага, че е възможно.

Насилва се да я погледне. Светлината блести, идва от юг; утрото е отминало отдавна, дошло е пладне. Той винаги се буди на зазоряване, с изключение на днес. Опитва се да я задържи на фокус, не успява.

— Как така излезе?

— Не съм — долита яден отговор. — Искам да кажа, че тя не е.

Едва сега вижда, по-точно чува. Чува гласа на Ан, по-висок, носи се като звън, не като барабанни удари. Във всички други отношения са почти еднакви; изминалите пет месеца са заличили разликата помежду им. Сега и двете са слаби, и двете са изпити, и двете имат сенки под очите и ягодов белег зад ушите. И двете са облечени в сини вълнени рокли с воали като на жените на търговците.

Той се надига, опипва за долните дрехи, за робата си; нощите са все още задушни и той спи гол. Ан трепва, но не излиза; Юге извръща поглед, а след него и Дьо Белвил.

Той става. Сънят го тегли надолу, притиска раменете му. Слънчевата светлина пронизва главата му.

— Взели са й роклята, воала.

— Кой? Как така са ги „взели“?

— Англичаните. По нареждане на Бедфорд. Спи по долна риза, оставили са дрехата да виси на една греда. Сложили са бучиниш и мак в ястието й и са й взели дрехите, докато е спала.

— Защо? — Бучиниш и мак са половината съставки от питието, което й приготвяше, докато беше болна. Устата му едва се движи, но той познава този вкус. Снощи яде заедно с Уилям Хайтън супа от боб и гърди от гълъб, задушени в сливи, вино и много подправки. Значи и Хайтън е срещу него. Няма да остане сам. Ако са го упоили, значи знаят, че не подкрепя Бедфорд, а тогава защо е още жив? Какво очакват от него? Може би да изтръгне последна изповед от нея.

— Защо са й взели дрехите?

— Оставили са й жакета и чорапогащника. Това са дрехите, които се е заклела повече да не облича. Ако ги облече, това противоречи на подписания документ.

— Свети Боже! — Той отпуска глава в ръцете си. — Това е връщане към порока.

— Именно.

— Така ще могат да я изгорят. — Не само че ще могат, ами трябва да го направят; еретиците, върнали се към порока си, не могат да бъдат оставени живи, иначе църквата ще се разпадне. Ако един еретик оживее, какво ще спре другите? — Не е нужно да облича дрехите, които са й оставили; говоря за жакета и чорапогащника.

— Вече ги е сложила. Нужникът е в дълъг коридор. Знаеш, че тя е горда. Няма да отиде гола.

Той вече е облечен и готов.

— Отивам при нея.

Юге стиска ръката му.

— Томас, прекалено късно е. Тя се е събудила в зори. Опитахме се да те събудим и не успяхме, затова отидохме сами. Не успяхме да се доберем до нея, но англичаните празнуват. Можеш да ги чуеш по улиците.

— Къде е Кошон? Виждал ли го е някой?

— Сега Кошон е при нея — отвръща Дьо Белвил. — Той знае, че тя не е еретичка; той се проклина, че я е наричал така, но не смее да се опълчи на Бедфорд. Той я е довел до това.

Юге крачи; вече го няма спокойният свещеник.

— Ще я изгорят утре. Ще й позволят да присъства на службата, да приеме причастие, да се изповяда. След това ще й обръснат главата, за да е готова за кола. По-точно казано, ние ще бъдем готови.

— Не разбирам.

Личи, че на Юге му прилошава. Томас е виждал подобно изражение по лицата на мъже, на които им предстои да влязат в битка, да се изправят срещу топове и стрелци и знаят, че ще загинат. Той си е мислел, че е спасен от подобен ужас. Сега стомахът му се преобръща и той усеща горчилката в гърлото си. Погледът му се мести трескаво от един към друг, ала всички извръщат очи.

— Кажете ми — моли отчаяно.

— Небесният баща на Девата й е казал, че ще бъде спасена. Тя обаче не е единствената, която чува съветите на божествените гласове, а гласовете на Ан са й казали… нещо различно.

— Чувам онова, което Господ ми казва. — Ан говори най-уверено. И така, тя чува плана си, изречен първо със собствения й глас. Когато той възроптава, чува същото и от Юге, последен се намесва Жан дьо Белвил.

При всяко повторение той казва: „Не! Не можете да го направите. Ние не можем. Тя няма да го допусне, Девата няма да позволи. Не става.“

— Казахме точно това — обяснява Юге. — През цялата нощ го повтаряхме, но трябва да изслушаш Ан. Виж как полага ръка върху Светото писание и се кълне, че чува истински глас господен и този на краля да говорят в съгласие. Ти можеш ли да й кажеш, че това е грешно?