Манда Скот
Момичето, което влезе в огъня (49)

Четиридесет и девета глава

Кале

Юли 1430 г.

Поредният изгрев, поредната конюшня. Конярчетата са изпъдени, докато ринат боксовете. Конските екскременти, урината и прясно окосената трева стигат човешки бой. Бедфорд влиза, минава покрай купа, нащрек, оживен, готов за нови победи.

— Томас, станал си още по-слаб от последния път, когато разговаряхме. Не ми казвай, че си се затръшкал за малката военнолюбка.

— Онази, чието падение предизвиках ли? — Той се е упражнявал, защото животът му зависи от това да бъде по-добър, отколкото когато срещна Стефан в уличката в Реймс. По лицето му се изписва изражение на задоволство и неприязън. — В Лент ядох развалена риба и все още дрискам вода. Не съм се затръшкал за никого.

— Чух, че си се зарекъл да намериш и убиеш Рено дьо Шартр, след като я е предал при Компиен.

— А доколкото знам, все още е жив.

— Така е. Същото му казах и аз: ако Тод Ръстбиърд искаше да си мъртъв… Така. Той би трябвало да знае. Знае, разбира се. Затова се страхува от теб.

Така и трябва.

Сега Томас мисли по-ясно, не е дрипав както преди. Ще дойде време, когато Рено дьо Шартр ще умре бавно и мъчително в клетка, докато плъхове изяждат очите му, серат в устата му, танцуват по тестисите му. Моментът обаче все още не е дошъл. Не и докато Девата е жива и Томас има нужда да е близо до нея.

— Чух, че била в Боревоар с дамите от Люксембург. Това безопасно ли е? — пита той.

— Колкото и ако беше в Лондон. Французите не могат да стигнат там. Няма достатъчно голяма армия, която да се приближи повече от ден път. Дори Жан д’Алансон. Той много се надува за незначителен благородник без пари. Само защото се е оженил за братовчедката на краля, не му дава право да изпраща писма с изисквания… за това и онова…

Сигурно е искал англичаните и френските им марионетки да се съобразяват с църковните закони.

Въоръжен със знанията на Юге за църковните закони, притиснат от Йоланда, ако Д’Алансон е написал едно писмо, то сигурно се равнява на сто; френският крал може и да го е заточил в Нормандия, но не може да го спре да пише в помощ на жената, на чиято страна се е бил.

Писмата, разбира се, не променят света. Ако кралят е написал писмо или може би папата, би било друго, но кралят не би сторил подобно нещо, а папата умира и никой не се помръдва, за да спаси момиче, наречено еретичка от най-влиятелните мъже в християнския свят.

Томас се обляга на стената на един от боксовете и се насилва да погледне Бедфорд, притиска върховете на пръстите си, също като свещеник.

— Три жени живеят в Боревоар, всичките са свързани с херцога на Люксембург. Леля му, съпругата му и доведената му дъщеря; и трите се казват Жана. Доколкото разбрах, са обикнали подопечната си. Наистина ли мислите, че е безопасно да я оставите там?

— Чуваш неща, за които останалите мъже нямат понятие.

Той свива рамене. Нали затова му се плаща… и той е платил.

След като и двете страни му плащат, напоследък той разполага с предостатъчно средства, за да се оттегли. Само че няма никакво намерение да се оттегля.

— Какво би направил на мое място? — пита Бедфорд.

— Изпрати шпионин.

— Теб ли?

— Кой друг?

— Сега как ще се доближиш до нея? Тя си мисли, че си французин, а е пленена от англичаните. Да не би да си въобразяваш, че стражите ще те пуснат?

— Ще й кажа, че съм се внедрил сред англичаните, както съм го правил и в миналото. Че вие ме мислите за ваш човек и сте ме изпратили да я разпитам, докато истината е, че съм предан единствено на нея.

— Това ли е истината сега, Ръстбиърд? — Сивосинкавите очи търсят неговите. — Ти не си същият човек както когато замина.

— Все същият съм си. Девата е останала без приятели в замъка на врага. Ще ми се довери. Мога да измъкна от нея каквото пожелаете. Просто ми кажете какво да бъде.

Той е твърде отчаян. Усеща, че чувството се процежда от костите му. Бедфорд може и да е страхливец на бойното поле, но чете хората по-добре от всички други.

Този път има късмет. В този момент Бедфорд не го наблюдава, а сивата кобила, която Томас язди в момента. Тя е подарък от Йоланда Арагонска, не е добра като червеникавокафявата, която Девата му подари, въпреки това е от породата на покойния крал. Бедфорд има непреодолима слабост към конете и веднага познава качественото животно, когато го види.

Бедфорд влиза в бокса и прокарва длан по гърба на кобилата, мачка мястото пред холката, което я кара да се протегне, да оголи горните зъби и да отпусне задница. Говори замислено:

— Искам признание. Искам да приеме всички обвинения, които повдигне Кошон. Искам да подпише за собственото си изправяне на кладата.

— Тогава ме изпратете в Боревоар. Ще намеря начин да вляза.

— Тод, тя е мръсница, която е нахлузила доспехи. Тя е потъпкала всички правила, написани от Господ, но не е луда. Наистина ли мислиш… — Пред вратата се чуват стъпки. Главите и на човека, и на кобилата се врътват. Животното отпуска глава върху рамото на Бедфорд. Предател.

Ездач препуска покрай мъжете, чието задължение е да не го пропускат. Той е млад, слаб, поклаща се с ритъма на коня, от който е скочил. В конюшнята може да мирише, но въздухът носи сладост в сравнение с онова, което внася той: воня и горещ хаос.

Обляга се на касата на вратата. В присъствието на Бедфорд не успява да остане прав, а Бедфорд не нарежда да го нашибат с камшици. Минал е малко повече от час след изгрева. За да пристигне в подобно състояние, значи е яздил през цялата нощ, а търпение и разбиране се проявява единствено към мъже, които са изтърпели подобно нещо.

Бедфорд щрака с пръсти. Конярчетата, които не са били далече, се втурват напред, за да се погрижат за коня, да му свалят седлото и да го завият, да го потопят в студена вода, за да опазят сухожилията му, да намерят храна и слама. Момче с бяло руса коса се втурва с кана вино и черпак.

Бедфорд премерва и лично подава черпака на вестоносеца.

— Милорд… — Той е добър, добре обучен; говори, преди да отпие. — Девата на Франция. Качила се е на покрива на замъка Боревоар. Опитала се е да избяга. Паднала е.

Мили Боже. Той е виждал Боревоар. До рова има двадесет метра. О, Боже! О, Боже, Господи. Господи…

— Мътните да я вземат дано! — Бедфорд удря стената е юмрук. Кобилата отскача назад. — Няма начин да избяга от мен. Няма да го допусна. — Врътва се, овладява се, потиска избухването си все едно притиска главата на своенравен кон. — Мъртва ли е?

Вестоносецът е затворил очи, сякаш току-що се е озовал в рая и му се иска да остане там. От това далечно място отговаря:

— Казват, че не, милорд, не. Счупила си е ребрата и не може да диша добре, но е жива.

Томас е чел за вулкани, за бавното клокочене, преди планината да избухне, да избълва огън, скали и дим. Никой не оживява, никой, който е бил някъде наблизо. Той мисли, че ще бъде разумно да се отдалечи от Бедфорд, да измисли друг начин, по който да се добере до Девата. Може да промени цвета на кожата си, да си сложи перука, да промени акцента си. Италиански. Това става. Томазо ди Карзоли, лечител на принцеса; преди е бил такъв, в Полша. Брада. Ще си пусне къса, остра брадичка, както е модата в Италия, ще я боядиса в черно. Ще…

Бедфорд го стиска за ръката.

Той се обръща бавно. Съвсем не е сигурен дали онова, което изпитва сърцето, не личи в очите.

— Милорд?

Бедфорд е поаленял, дори на брадичката кожата му е бледа, както и на слепоочията.

— Върви при нея. Изцери я. Отведи я в Руан. Доведи я жива. Да е достатъчно добре, за да може да бъде съдена. Направи каквото е необходимо, за да се оправи. Ако трябва да убиеш Рено дьо Шартр за целта, пет пари не давам. Погрижи се обаче тя да оживее, докато я изгорим, иначе ще изгоря теб на нейно място.

 

 

Девет дена по-късно той е до леглото й. Тя е с превръзки на гърдите и челото. Буди се бавно, объркана е.

— Томас? Как те пуснаха.

— По заповед на Бедфорд.

По лицето й преминава облак. Тя изглежда спи, но той знае, че е будна. Не знае обаче колко я боли, но вижда, че е бледа. Пулсът й, когато го усеща, прескача. Според него болката е ужасна.

— Какво си направила?

— Бягах. Това е мой дълг.

— Как избяга? Да не би да си решила да полетиш?

— Спусках се по стената. Бях на половината път. — Усмивката й грейва за кратко, също като слънце. — Слизането е винаги по-трудно, отколкото изкачването. Жан дьо Белвил ме научи, че е така. Въпреки това…

— Ти реши, че ще успееш. — Тя е луда. Той обожава лудостта й.

— Трябваше. Той ще ги унищожи.

— Кой ще унищожи кого?

— Бургундеца ще унищожи Компиен. По заповед на Бедфорд той ще нахлуе в града и ще изколи всички: мъже, жени и деца. Ще ги избие до един, а онези, които не успее, ще изгори.

Готов е да каже, че вината не е нейна, но може би е изцяло нейна. Вместо това казва друго:

— Компиен се държи. Губернаторът няма да ги пусне. Стените са дебели, а това е просто един град. След време англичаните ще се откажат.

— Бедфорд няма да се откаже. — Зад полуспуснати клепачи погледът й е притеснително остър. — Дамите тук се опитаха да откупят свободата ми.

— Знам.

— Кралят може да плати за мен, Шарл. Той държи Талбът, Съфок, Скейлс. Може да ги размени всичките за мен.

— Знам.

— Не иска обаче да го стори.

— Милейди, дори да искаше…

— А той не иска.

— Дори да искаше, Бедфорд нямаше да му позволи. Той иска да бъдете осъдена като еретичка, за да докаже, че Шарл не е на трона по Божията воля.

— Глупак.

Това може да се отнася за него, за Бедфорд или за Шарл; или пък за тримата.

— Много се извинявам.

— Вината не е твоя. Уби ли Рено дьо Шартр?

— Все още не.

— Той се е провалил.

Тя заспива.

На следващия ден отказва да го види, също и на по-следващия. През август обаче може да сяда, разговаря с него, прави планове за защитата си, за приоритетите си, как да остане жива, а ако не това, как да не посрами краля си и да не стовари върху плещите му товара на ереста. Едва през декември лекарите се произнасят, че е достатъчно добре, за да предприеме пътуване.

На Божията служба тя е в Руан, град напълно във властта на англичаните, държат я в неотопляема килия в кула, окована във вериги.