Стивън Кинг
Търси се (95)

Дрън

Ходжис каза на Пит, че има още една задача, обаче не беше точно така. Ако беше обяснил, че го чака работа по един случай, пак нямаше да е точно, но щеше да е по-близо до истината.

Малко преди да тръгне за срещата с момчето, му телефонира Беки Хелмингтън, сестра в клиниката по мозъчна травматология. Ежемесечно й дава скромна сума, за да го държи в течение за състоянието на Брейди Хартсфийлд — пациента, когото той нарича „моя човек“. Тя го информира и за всичко необичайно, случващо се в отделението, разказва му какви слухове се разпространяват сред персонала. Рационалният му ум настоява, че тези слухове са безпочвени и че всяко странно явление има своето логично обяснение, но в дълбините на съзнанието му се простира океан (той смята, че с всеки човек е така), в който плуват странни същества.

— Как е синът ти, Беки? — попита той сестрата. — Надявам се, че скоро не е падал от дървета.

— Не, не, Роби е добре. За друго ви търся. Четохте ли днешния вестник, господин Ходжис?

— Още не съм го извадил от найлоновата опаковка. — В тази нова ера, когато можеш да прочетеш в интернет всичко, което те интересува, вестникът често остава в найлоновия плик и стои до креслото като изоставено дете.

— Прегледайте местните новини на втора страница. И ми се обадете.

След пет минути той й позвъни:

— Господи!

— И аз реагирах така. Беше добро момиче.

— На работа ли си?

— Не, гостувам на сестра си в другия край на щата. Ще прекараме заедно уикенда. — Замълча за миг и изтърси: — Откровено казано, мисля да се преместя в интензивното в главния корпус. Освободи се място, а и ми писна от доктор Бабино. Понякога невролозите са по-луди от пациентите си. — Беки отново замълча, после добави: — Щях да кажа, че ми е писнало и от Хартсфийлд, но няма да е съвсем вярно. Всъщност ме е страх от него. По същия начин като малка се страхувах от къщата, за която се говореше, че е обитавана от духове.

— Сериозно?

— Да. Знаех, че там няма привидения, обаче си казвах: „Ами ако има?“

* * *

Ходжис пристига в болницата малко след два часа. В този предпразничен следобед клиниката по мозъчна травматология е необичайно пуста — най-малкото необичайно за през деня.

Дежурната сестра — на баджа й пише „Норма Уилмър“ — му дава пропуск за посетител. Докато го закачва на ризата си, Ходжис подхвърля:

— Чух, че вчера в отделението се е разиграла трагедия.

— Нямам право да коментирам! — сопва се сестра Уилмър.

— Бяхте ли на работа по това време?

— Не! — Тя се обръща към мониторите.

Няма значение — Ходжис ще научи повече от Беки, след като тя разпита информаторите си. Ако наистина се премести (според него това е най-ясният знак, че нещо необичано се случва в отделението), той ще си намери друга помощничка. Някои медицински сестри са страстни пушачки, макар да знаят колко вреден е този навик, и ще се зарадват на възможността да припечелят допълнително.

Той бавно върви към стая 217, давайки си сметка, че сърцето му бие по-силно и по-бързо от обичайното. Поредният признак, че започва да приема насериозно клюките и слуховете. А и съобщението в сутрешния вестник го извади от равновесие.

По коридора среща Ал Библиотеката, който бута количката с книги, и го поздравява:

— Здрасти, Ал. Как си?

Отначало онзи не отговаря, сякаш не го и забелязва. Сенките под очите му сякаш са още по-тъмни, а косата му, обикновено сресана прилежно, е разрошена. Баджът му е обърнат наопаки. Ходжис за пореден път се пита дали Ал не започва да губи разума си.

— Всичко наред ли е? — пита го.

— Да — равнодушно промърморва Ал. — Всичко е по-лошо от невидимото за очите, нали?

Докато Бил Ходжис се чуди как да отговори на тази несвързана реплика, онзи го подминава. Бил озадачено го проследява с поглед и продължава към стая 217.

* * *

Брейди седи на обичайното си място до прозореца и е с обичайните си дрехи — джинси и карирана риза. Някой го е подстригал, но си е оставил ръцете. Хартсфийлд едва ли го е грижа за лошата подстрижка. Скоро не му се очертава да сваля мацки в дискотека.

— Брейди? Отдавна не сме се виждали, както казал на морето един матрос, оставен задълго на брега.

Хартсфийлд безмълвно гледа през прозореца, а в главата на Ходжис обичайните мъчителни въпроси се хващат за ръце и подхващат танц. Вижда ли Брейди нещо в далечината? Знае ли, че има посетител, и ако знае, разбира ли, че е Ходжис? Способен ли е да разсъждава? Понякога мозъкът му работи колкото той да произнесе няколко елементарни изречения и в залата за физиотерапия да извърви двайсетина метра по „Булеварда на мъченията“, както го наричат пациентите, но дали е свидетелство за умственото му състояние? И рибите плуват в аквариума, обаче това не означава, че са способни да мислят.

„Всичко е по-лошо от невидимото за очите“ — му минава през ума.

Каквото и да означава.

Взема рамкираната снимка, на която Брейди и майка му са прегърнати и широко усмихнати. Този изверг е обичал само милата си маминка — ако изобщо е способен да обича. Ходжис следи дали Брейди ще реагира, като види, че посетителят държи снимката на Дебора Ан. Няма реакция.

— Маминка изглежда секси, Брейди. Секси беше, нали? Беше ли палава мръсница?

Няма отговор.

— Питам, защото като преглеждахме компютъра ти, попаднахме на нейни снимки по бельо. Сещаш се, корсети, сутиени, бикини, еротични халатчета… Тогава ми се стори доста секси. И колегите бяха на същото мнение, като им показах снимките — излъгва, стараейки се да говори с типичната мъжкарска арогантност, но Брейди пак не реагира.

— Чукаше ли я, драги? Сто на сто ти се е искало, признай си.

Трепване на веждата ли забеляза? И леко мръдване на устната? Може би, а може би си е въобразил заради желанието си Брейди да го чуе. Този извратен убиец повече от всеки друг заслужава да му се натрие сол в раните.

— А може би си я убил и след това си я изчукал. Тогава няма нужда от досадни нежности, нали?

Никаква реакция.

Ходжис сяда на посетителския стол и оставя снимката обратно на масата до един от електронните четци, които Ал раздава на пациентите. Скръства ръце и се втренчва в Брейди, за когото лекарите бяха казали, че ще остане в кома до смъртта си, но като чудо беше излязъл от нея.

С известни поражения, разбира се.

— Преструваш ли се, Брейди? — Винаги задава този въпрос и нито веднъж не чува отговор. Същото се случва и днес. — Снощи една сестра от отделението се е самоубила. В една от баните на етажа. Познаваше ли я? Засега не съобщават името й, обаче във вестника пише, че е починала от загуба на кръв. Предполагам, че си е прерязала вените, но не съм сигурен. Ако си научил за нея, сигурно ти е станало много приятно. Открай време самоубийствата те радват, нали? — Изчаква малко, привежда се, взира се в безизразното лице на Брейди и продължава: — Само че не разбирам как го е направила. Огледалата в тези помещения не са от стъкло, а от полиран метал. Да речем, че е използвала огледалцето от пудриерата си, но то е твърде малко, за да си пререже вените с него. Все едно да участваш в престрелка, въоръжен само с нож. — Обляга се на стола. — Хм, може да е имала нож в чантата си. От онези швейцарски ножчета, нали се сещаш? Ти имал ли си такова?

Брейди не реагира.

Или пък…? Ходжис е завладян от натрапчивото усещане, че въпреки празния си поглед Хартсфийлд го наблюдава.

— Брейди, някои от сестрите смятат, че можеш да спираш и да пускаш водата в банята, без да помръднеш от стола. Смятат, че го правиш, за да ги плашиш. Вярно ли е?

Няма реакция, обаче чувството, че е наблюдаван, се засилва. Брейди наистина си падаше по самоубийствата. Те бяха неговият специалитет. Опитваше се да подтикне Ходжис към самоубийство, преди Холи да му пръсне бушоните с Бияча. Не успя със стария детектив, но с Оливия Трилони се получи. Оливия беше собственицата на мерцедеса, с който утре племенницата й Холи Гибни възнамерява да пътува до Синсинати.

— Ако можеш, направи го. Хайде, покажи уменията си. Изфукай се.

Нищо.

Някои от сестрите мислят, че от ударите по главата в зала „Минго“, която Хартсфийлд се опита да взриви, жичките в мозъка му са се преплели и че той е получил някакви… свръхестествени способности. Доктор Бабино отхвърля твърденията им като абсурдна измишльотина от типа на градските легенди. Ходжис е съгласен с него, но обаче усещането, че е наблюдаван, не го напуска.

Както и чувството, че дълбоко в себе си Брейди Хартсфийлд му се надсмива.

Взема електронния четец, който този път е яркосин. При предишното му посещение в клиниката Ал му каза, че Брейди обича да гледа демоверсиите на компютърните игри „Зяпа ги с часове“ — така му каза.

— Тези машинки ти харесват, а?

Нищо.

— Въпреки че не можеш да ги използваш.

Нищо. Нула.

Ходжис връща четеца до снимката и става:

— Да видим какво ще изровя за самоубилата се сестра. Ако не открия достатъчно, асистентката ми ще потърси още информация. Използваме различни източници. Доволен ли си, че сестрата е мъртва? Зле ли се държеше с теб? Щипеше те за носа, така ли? Или ти дърпаше малкото, безполезно пишле, за да ти отмъсти, задето си прегазил пред Общинския център неин приятел или роднина?

Никаква реакция.

Нищо.

Ни…

Очите на Брейди се завъртат в орбитите. Той поглежда Ходжис, който за миг се вцепенява от безумен и безпричинен ужас. Тези очи са мъртви, но под тях наднича нещо нечовешко. Напомнят му за филма „Екзорсистът“, в който едно момиченце е обладано от демона на злия дух Пазузу. След миг Брейди отново се заглежда в прозореца и Ходжис си заповядва да не се държи като идиот. Според доктор Бабино Хартсфийлд е постигнал максимално за състоянието му подобрение, а то не е голямо. Съзнанието му е класически пример за „чиста дъска“: на нея е написано само онова, което Ходжис изпитва към най-ненавистното същество, изпречило се на пътя му през дългия му стаж в полицията.

„Въобразявам си — казва си. — Искам да е вменяем, за да му причиня болка. Сигурно ще се окаже, че съпругът на тази сестра я е изоставил или пък са щели да я уволнят, задето се друса, или пък и едното, и другото.“

— Не ми отговаряй, щом не си в настроение — казва. — Ще си вдигна чукалата. Ще си бия камшика. Ама на раздяла ще ти кажа като на приятел: подстрижката ти е ужасна.

Никаква реакция.

— Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш грош.

Излиза и внимателно затваря вратата. Ако я тресне и ако Брейди е вменяем, ще се зарадва, че е ядосал омразния ДВО.

Няма да му достави това удоволствие, въпреки че наистина е вбесен.

Брейди изчаква стъпките му да се отдалечат по коридора, и вдига поглед. Синият електронен четец до снимката на майка му внезапно оживява. Зазвучава ведра, закачлива музика, на екрана се стрелкат рибки. След това се появява демо на „Сърдити пилета“, следва „Модно ревю с Барби“, после — „Галактически войни“. Накрая екранът угасва.

В банята водата бликва от крана, после спира.

Брейди се взира снимката, на която с майка му са с допрени страни и широко се усмихват. Взира се в нея. Взира се в нея.

Снимката пада.

Дрън!