Стивън Кинг
Търси се (74)

37.

Пит дълбоко си поема въздух и затваря мобилния си телефон. Всичко в главата му кръжи като въртележка в кошмарен лунапарк и е сигурен, че е бръщолевил като идиот по време на разговора с господин Ходжис. Или като убиец, който се страхува да не го разкрият и пробутва фантасмагории. Забрави да спомене, че човекът с червените устни някога е живял в къщата, която сега обитават семейство Саубърс. А трябваше, защото е важно. Пита се дали да не позвъни отново, но решава, че е излишно, тъй като така или иначе тримата ще го вземат много скоро.

„Извергът няма да отиде у нас — успокоява се мислено. — В този вид не може да се разхожда по улиците. Трябва да се крие.“

„Но все пак е възможно. Ако реши, че съм го излъгал и тетрадките са вкъщи, ще отиде като нищо. Защото е луд. Абсолютен ненормалник.“

Отново се опитва да се свърже с Тина, но чува съобщението й: „Здрасти. Тийнс съм. Съжалявам, че те изпуснах. Казвай какво има.“ Бииип.

Е, добре.

Тогава ще се обади на майка си.

Но преди да набере номера, вижда, че пристига автобус с табела „НОРТ САЙД“, сякаш изпратен от Всевишния. Изведнъж решава да не чака Ходжис. По-бързо ще се прибере с автобуса, а той наистина много бърза. Ще се качи и тогава ще съобщи на Ходжис, че го чака в дома си, но първо ще се обади на майка си и ще я предупреди да заключи всички врати.

Автобусът е почти празен, но все пак Пит сяда най-отзад. Така и не набира номера на майка си, защото телефонът иззвънява в ръката му. На екранчето пише „Мама“. Той дълбоко си поема въздух и натиска бутона за приемане на разговора. Тя заговаря веднага, без да изчака да й каже здрасти.

— Къде си, Питър? — Питър, а не Пит. Лошо начало. — Трябваше да си тук преди час.

— Идвам — казва той. — В автобуса съм.

— Не лъжи, ако обичаш. Автобусът пристигна и замина. Видях го.

— Не съм в училищния, а в градския за Норт Сайд. Трябваше да… — Какво? „Да свърша една работа“? Звучи толкова абсурдно, че го напушва смях. Само че не е никак смешно. Напротив. — Трябваше да свърша нещо. Тина там ли е? Нали не е отишла у Елън или другаде?

— Отзад в двора е, чете.

Автобусът минава през участък, който е в ремонт, и се тътри убийствено бавно.

— Мамо, чуй ме…

— Не, ти ме чуй! Ти ли пращаше пликовете с парите?

Пит стиска клепачи.

— Ти ли беше? Кажи просто да или не. После ще обсъждаме подробностите.

Той отвръща, без да отвори очи:

— Да, аз. Но…

— Откъде ги взе?

— Дълга история. Остави парите, мамо, в момента са без значение. Един човек…

— Как така „без значение“? Бяха над двайсет хиляди долара!

На езика му е да я пита „Чак сега ли го разбра?“ но се възпира.

Автобусът продължава да се тътри през участъка в ремонт. По лицето на Пит се стича пот. Вижда петното кръв на панталона си — вече не е червено, а тъмнокафяво, но пак крещящо като вик: „Виновен си! Виновен си, виновен!“

— Мамо, затвори си устата и слушай внимателно.

Линда онемява, понеже е потресена. Не й е говорил толкова грубо от времето на детинските си изблици на гняв.

— Един човек може да дойде вкъщи. Опасен е. — Не обяснява колко е опасен, защото иска да е бдителна, а не да изпадне в истерия. — Не вярвам да се случи, но е възможно. Затова повикай Тина и се заключете. След няколко минути съм при вас. Ще дойдат и други хора. Хора, които ще помогнат.

„Надявам се — си казва. — Господи, силно се надявам!“