Стивън Кинг
Търси се (3)

1978

Морис взе одеяло от най-горната полица на дрешника в спалнята и покри Ротстийн, който се беше килнал на креслото. Мозъкът, измислил Джими Голд, сестра му Ема и неговите родители — себични хора на крачка от алкохолизма, приличащи си като две капки вода с родителите на Морис, засъхваше върху тапетите. Вместо потрес Морис изпита изумление. Очакваше малко кръв и дупка между очите, не и противна каша от смазани хрущяли и кости. Очевидно му липсваше въображение, затова беше обречен да чете и да цени творбите на колосите в съвременната американска литература, но никога да не стане велик писател.

Фреди Доу излезе от кабинета, преметнал през раменете си по един претъпкан сак. Къртис го последва — беше навел глава, ръцете му бяха празни. Изведнъж се затича, шмугна се край Фреди и се втурна в кухнята. Вятърът подхвана вратата към задния двор и я блъсна в стената на къщата. Чуха се звуци от повръщане.

— Прилоша му — отбеляза Фреди, който притежаваше дарбата да констатира очевидното.

— Ти добре ли си? — попита Морис.

— Да. — Онзи излезе през парадния вход, без да погледне назад, само се спря за миг, за да вземе металния лост, облегнат на люлката на верандата. Бяха се подготвили да влязат с взлом, обаче входната врата беше отключена. Вратата на кухнята — също. Изглежда, Ротстийн изцяло беше разчитал на сейфа. Е, на кого липсваше въображение?

Морис отиде в кабинета и разгледа подреденото бюро и пишещата машина, покрита с калъф. После — снимките на стените. На всички бяха двете бивши съпруги на писателя — с рокли и с прически по модата на петдесетте, засмени, млади и красиви. „Колко странно, че Ротстийн е оставил в кабинета си отхвърлените от него жени, за да го гледат, докато пише“ — каза си той, само че нямаше време нито да размишлява по въпроса, нито да прерови чекмеджетата на бюрото, което щеше да му достави голямо удоволствие. Обаче струваше ли си да тършува? Та нали тетрадките вече бяха в ръцете му? Притежаваше плодовете на ума на Ротстийн — всичко, което беше написал, откакто преди осемнайсет престана да издава романи.

При първия курс Фреди беше натъпкал в саковете пликовете с банкноти (естествено, двамата с Къртис се интересуваха само от парите), но в сейфа имаше още много тетрадки. Тетрадки „Молескин“, на каквито е писал Хемингуей и за каквито мечтаеше Морис в изправителното (там мечтаеше и да стане писател). Само че в изправителния дом за малолетни престъпници „Ривървю“ му отпускаха седмично по пет листа вестникарска хартия „Блу Хорс“ — крайно недостатъчна дори само за започването на най-великия роман в историята на американската литература. Безсмислено беше да моли за още. Веднъж предложи на интенданта Елкинс да му направи свирка срещу още дванайсет листа хартия, но онзи го удари с юмрук в лицето. Доста забавно, като се има предвид, че през деветмесечния си престой в изправителния дом Морис беше изнасилван многократно, при това често запушваха устата му с мръсните му гащи.

Не обвиняваше изцяло майка си за изнасилванията, но донякъде и тя беше отговорна. Анита Белами, прочутата историчка, чиято книга за известния индустриалец Хенри Клей Фрик беше номинирана за „Пулицър“. Дотолкова прочута, че да има претенциите и за специалистка по съвременна американска литература. Една вечер след безплоден спор с нея относно трилогията за Джими Голд той се вбеси и излезе с намерението да се напие. Така и направи, въпреки че беше и изглеждаше непълнолетен.

Алкохолът не му понасяше. Като се напиеше, често вършеше щуротии, които после не си спомняше. През онази нощ щуротиите бяха влизане с взлом, вандализъм и сбиване с частния охранител, който се опита да го задържи до пристигането на официалните представители на закона.

Случи се преди шест години, но все едно беше вчера — толкова ярки бяха спомените му. Беше глупава издънка. Едно е да откраднеш кола, да се повозиш с нея из града и да я зарежеш някъде (вероятно след като се изпикаеш върху таблото). Адски е тъпо, но с малко късмет може да ти се размине. Обаче да влезеш с взлом в къща в Шугар Хайтс? Двойна тъпотия. В тази къща нямаше нещо, което да иска да притежава (най-малкото нещо, за което да си спомня после). А когато наистина искаше нещо и предложи да го чукат в устата в замяна на няколко листа евтина хартия, получи юмрук в лицето. Той се засмя, защото тъкмо това би направил Джими Голд (разбира се, преди да улегне и да си продаде душата на Златния телец), и какво последва? Последва още един удар в лицето, този път по-силен. Чу приглушеното хрущене от счупването на носа си и се разплака.

Джими Голд никога нямаше да се разплаче.

С трепет се загледа в тетрадките и почти не забеляза Фреди Доу, който се върна с още два сака. Носеше и протрита кожена пътническа чанта.

— Намерих я в килера — обясни. — Заедно с милиард консерви с боб и с риба тон. За какво ли са му притрябвали? Шантав тип. Може да е чакал края на света. Хайде, Мори, стига си зяпал. Да тръгваме. Някой може да е чул изстрела.

— Няма такава опасност. Най-близката къща е на три километра оттук. Не се притеснявай.

— Пандизите са фрашкани с хора, дето не са се притеснявали. Искам веднага да се разкараме.

Морис засъбира тетрадките, но не издържа и прелисти една. Ротстийн наистина беше шантав и като нищо можеше да е натъпкал сейфа с празни тетрадки, надявайки се след време да ги използва за писане на романите си.

Страховете му се оказаха безпочвени.

Най-малкото тази тетрадка беше изписана с дребния акуратен почерк на Ротстийн; всяка страница беше запълнена от горе до долу и от край до край, полетата бяха тънки като конец.

„… не знаеше защо му пука и защо не може да заспи в празния вагон, докато нощният товарен влак препускаше през провинциалното небитие към Канзас Сити и задрямалата страна отвъд; преситената Америка спеше под обичайната завивка на нощта, но мислите на Джими Голд непрестанно се връщаха към…“

Фреди го удари по рамото, и то доста силно:

— Вдигни глава от тая тъпотия, събери си ума и тетрадките. Стига ни един безполезен женчо, дето се опитва да си изповръща червата.

Морис пусна тетрадката в единия сак и без да продума, отново грабна цял наръч — вече тръпнеше от радостно предчувствие. Забрави гадорията под одеялото, забрави Къртис Роджърс, който повръщаше в лехите с рози, или с цинии, или с петунии… или в каквото беше засадено в задния двор. Джими Голд! Пътува на запад с товарен влак! Значи Ротстийн не е приключил с него!

— Саковете вече са пълни — каза на Фреди. — Изнеси ги. Ще сложа останалото в пътната чанта.

— Така ли й викат? Пътна чанта?

— Май да. — Знаеше, че е така. — Тръгвай. Почти приключихме.

Фреди преметна саковете през раменете си, но не излезе веднага, а попита:

— Сигурен ли си за тия неща? Щото Ротстийн каза…

— Ротстийн беше скъперник, трупащ съкровища, и за да ги спаси, беше готов да каже каквото му скимне. Тръгвай.

Фреди се подчини. Морис напъха в пътната чанта последните тетрадки и заднишком излезе от дрешника. Къртис стоеше до бюрото. И той като другите двама беше свалил скиорската маска. Беше блед като платно, йод очите му имаше почти черни сенки.

— Не се налагаше да го убиеш. Не трябваше. Не го бяхме планирали. Защо го гръмна?

„Защото ме накара да се почувствам като глупак. Защото наруга майка ми, а това е само моя работа. Защото ме нарече глупак и трябваше да бъде наказан, задето превърна Джими Голд в рекламен агент. Най-вече защото никой, притежаващ такъв забележителен талант, няма право да го крие от ближните си.“ Само че Къртис нямаше да го разбере.

— Защото сега тетрадките са много по-ценни и ще им вземем повече пари, като ги продадем. — Което щеше да се случи чак след като ги изчетеше от край до край, обаче Къртис нямаше да разбере и тази негова неистова потребност. Фреди — също. Морис заобяснява, опитвайки се да говори спокойно и разумно:

— Натъкнахме се на съкровище — последните работи на Ротстийн. Както се досещаш, той няма да пише повече. Тъкмо затова неиздадените му творби са още по-ценни. Сега вдяна ли?

Къртис (все още блед като платно) се почеса по страната:

— Ами… май… да.

— Най-хубавото е, че не може да ги обяви за фалшификати. Ако беше жив, като нищо щеше да го направи — ей-така, напук. Изучил съм му житието и битието, Къртис, и знам, че е бил злобен гадняр.

— Ами…

Мори се изкушаваше да каже: „Темата е прекалено сложна за малоумник като теб“, обаче се въздържа и му подаде пътната чанта:

— Вземи я. И не сваляй ръкавиците, докато не се качим в колата.

— Да беше ни попитал, Мори. Ние сме ти партньори. — Къртис понечи да излезе, но спря и се обърна: — Ще те питам нещо.

— Казвай.

— Знаеш ли дали в Ню Хемпшир дават смъртни присъди?

* * *

Пътувайки по второстепенни шосета, прекосиха напомнящия тесен комин щат Ню Хемпшир и влязоха във Върмонт. Фреди шофираше стария шевролет „Бискейн“, който не се набиваше на очи. Морис седеше до него, разгърнал беше на скута си пътния атлас „Ранд Макнали“ и от време на време включваше лампичката в купето, за да се увери, че не са се отклонили от предварително набелязания маршрут. Не се налагаше да напомня на съучастника си да не превишава разрешената скорост. Това не беше първото родео на Фреди Доу.

Къртис се беше проснал на задната седалка и скоро захърка. „Щастливец — помисли си Морис. — Изглежда, заедно с храната е повърнал и отвращението си.“ Самият той още дълго нямаше да спи спокойно нощем. Пред очите му непрекъснато изникваше една и съща картина: мозъкът, стичащ се по тапетите. В съзнанието му не се беше запечатало убийството, а разплисканият по стената талант. Един живот, посветен на усъвършенстване на този талант, беше приключил за по-малко от секунда. Мозъкът, в който бяха възникнали толкова много сюжети и образи, се беше превърнал в пихтия, напомняща овесена каша. Колко нелепо!

— Сигурен ли си, че ще можем да продадем тетрадките на дядката? — Фреди, отново подхвана темата, която го вълнуваше. — За много мангизи, нали така каза?

— Да.

— Без да ни спипат, нали?

— Точно така.

Фреди Доу се умълча и Морис реши, че повече няма да го разпитва. Лъжеше се. Онзи отново заговори. Изрече само три думи, и то с равен, безучастен глас:

— Много се съмнявам.

След време, когато отново попадне зад решетките (този път в истински затвор, а не в институция за малолетни престъпници), Морис често ще си мисли: „Тъкмо тогава реших да ги убия.“

Обаче през някои нощи, когато не може да заспи и когато анусът му е хлъзгав и пари след поредното от десетките изнасилвания с помощта на сапун в общата баня, той ще признае пред себе си, че се залъгва. Двамата бяха глупаци и закоравели престъпници. От първия миг знаеше, че ще ги очисти. Скоро или след време (вероятно скоро) щяха да арестуват един от тях за друго нарушение и той надали щеше да устои на изкушението да разкаже на полицията за случилото се през онази нощ в замяна на по-лека присъда или на снемане на обвинението.

„Знаех, че ще се отърва от тях — ще си мисли през нощите в килията, когато преситената Америка спи под обичайната завивка на нощта. — Беше неизбежно.“

* * *

В северната част на щата Ню Йорк още не се беше съмнало, но първият утринен светлик очертаваше тъмния хоризонт зад тях; завиха на запад по шосе 92, прокарано почти успоредно на магистрала I-90 до Илинойс, откъдето тръгваше на юг и стигаше до индустриалния град Рокфорд. В този ранен час шосето беше пусто, въпреки че от магистралата вляво долиташе грохотът на преминаващите тежкотоварни камиони.

Подминаха табела с надпис „ЗОНА ЗА ПОЧИВКА 3 КМ“ и Морис си спомни нещо от „Макбет“: „Ако нещо трябва да се свърши, добре ще е да се извърши бърже.“ Може да не беше точният цитат, но много подхождаше за сегашното положение.

— Спри на паркинга — каза на Фреди. — Искам да пусна една вода.

— Сигурно има и автомати със закуски — обади се Къртис от задната седалка. Още беше пребледнял от повръщането, косата му беше щръкнала. — Умирам за соленки с фъстъчено масло.

Морис си даваше сметка, че ще се наложи да се откаже от плана си, ако на паркинга има други коли. След изграждането на магистралата транзитният трафик се беше изнесъл на нея, но с настъпването на деня по шосето щяха да се движат доста превозни средства, пътуващи от едно смотано селище към друго.

Засега зоната за отдих беше празна — навярно заради табелата с надпис „НОЩНИЯТ ПРЕСТОЙ НА КЕМПЕРИ ЗАБРАНЕН“. Фреди паркира и тримата слязоха от колата. На клоните чуруликаха птички — навярно обсъждаха изминалата нощ и плановете си за деня. Няколко листа (в тази част на земното кълбо дърветата тъкмо бяха започнали да се обагрят с есенни краски), полетяха надолу и се разпиляха из паркинга.

Къртис отиде да разгледа асортимента на автоматите за храни и напитки, двамата му спътници тръгнаха към мъжката тоалетна. Морис не беше нервен. Може би имаше някаква истина в поговорката, че след първия път вече е по-лесно.

Задържа вратата отворена, пропусна пред себе си Фреди и със свободната си ръка извади пистолета от джоба на якето си. Онзи му благодари, без да се обърне. Морис изчака вратата да се затвори, вдигна оръжието, приближи дулото до тила на съучастника си и дръпна спусъка. Звукът от изстрела глухо отекна в облицованото с фаянсови плочки помещение, но той знаеше, че който и да го чуе отдалеч, ще си помисли, че на магистралата гърми ауспухът на мотоциклет. Къртис обаче беше наблизо и…

Напразно се тревожеше. Онзи още стоеше в нишата с автоматите под дървен навес с нескопосан надпис „КРАЙПЪТЕН ОАЗИС“ и държеше пакет соленки с фъстъчено масло.

— Чу ли някакъв гърмеж? — обърна се към Морис. Видя пистолета и с искрено учудване добави: — Това пък за какво ти е?

— За да те гръмна. — Морис го простреля в гърдите.

Къртис падна, но — какъв ужас! — не умря, дори не изглеждаше тежко ранен. Загърчи се на асфалта, а едно падащо листо се завъртя пред лицето му. Около него бавно се образува локва кръв. Без да изпуска пакета със соленките, той вдигна глава и кичури мазна черна коса увиснаха пред очите му. Зад дърветата край шосе 92 избръмча камион, пътуващ на изток.

Морис не искаше да стреля втори път — тук, на открито, нямаше начин да се сбърка звукът с гърмеж от ауспуха на мотоциклет, пък и всеки момент някоя кола можеше да влезе в паркинга.

— Ако нещо трябва да се свърши, добре ще е да се извърши бърже — каза и се отпусна на коляно.

— Гръмна ме — избърбори Къртис. Едва дишаше и изглеждаше изумен. — Мамка му, ти ме гръмна, Мори.

Морис се вбеси (открай време ненавиждаше да му казват Мори, но дори учителите, които би трябвало да са наясно с този факт, използваха омразния му прякор), хвана оръжието за цевта и с ръкохватката заналага Къртис по главата. Нанесе му три силни удара, но почти без резултат. В края на краищата това беше само трийсет и осемкалибров пистолет — прекалено лек, за да предизвика фатално счупване на черепа. От главата на Къртис закапа кръв и се стече по брадясалите му страни. Той изпъшка, впери в Морис сините си очи, изпълнени с отчаяние, и се помъчи да вдигне ръка, за да се защити:

— Недей, Мори! Престани, боли ме!

Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

Морис пъхна пистолета обратно в джоба си. Ръкохватката беше хлъзгава от кръвта и от полепналите косми. Той тръгна към шевролета и машинално избърса в якето дланта си. Отвори предната лява врата, видя, че ключът не е на таблото, и отново изпсува. Тихичко, сякаш казваше молитва.

По шосе 92 минаха няколко коли, после — кафяв ван на куриерската компания „Ю Пи ЕС“.

Морис изтича обратно до мъжката тоалетна, отвори вратата, коленичи и затършува из джобовете на Фреди. Ключовете бяха в левия преден джоб на панталона. Той се изправи и забърза обратно към нишата с автоматите; беше сигурен, че на паркинга вече е спряла кола, движението ставаше все по-натоварено, някой мъж или жена щеше да се отбие, за да използва тоалетната, подтикван от пълния си пикочен мехур след сутрешното кафе, и щеше да му се наложи да убие и него (или и нея), както и следващия. В съзнанието му изплува образ — свързани помежду си хартиени фигурки.

Обаче още нямаше никого.

Седна зад волана на шевролета, купен законно, но с откраднати мейнски регистрационни номера. Къртис Роджърс бавно пълзеше по циментираната алея към тоалетната — помагаше си с ръце и с крака, оставяйки подпре си диря от кръв, напомняща криволичещата диря от слуз, оставяна от охлюв. Морис не можеше да прочете мислите му, но беше убеден, че онзи се мъчи да стигне до телефонния автомат на стената между мъжката и дамската тоалетна.

„Другояче го бях намислил“ — каза си и включи двигателя. Импулсивната му постъпка беше адски глупава и навярно щеше да му струва скъпо. Спомни си какво му беше казал Ротстийн малко преди да умре: „Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота?“

— Знам, че не съм се продал — промълви. — Ето какво знам.

Включи на скорост и бавно потегли към човека, който пълзеше като змиорка по циментираната алея. Искаше да се махне оттук, мозъкът му заповядваше да се махне, само че трябваше да действа предпазливо и без излишни рискове.

Къртис се огледа, очите му, надничащи иззад гъсталака от мръсни кичури, бяха ококорени от страх. С усилие вдигна ръка — спри! — след секунда Морис виждаше само предния капак на шевролета. Шофираше внимателно и бавно. Колата премина през бордюра и предницата подскочи, освежителят за въздух с боров аромат, закачен на огледалцето за обратно виждане, се залюля.

Не се случи нищо… пак нищо… после шевролетът отново подскочи. Чу се приглушен пукот, все едно малка тиква беше експлодирала в микровълнова фурна.

Морис завъртя волана наляво и колата подскочи за трети път, връщайки се на паркинга. Той погледна в огледалцето и видя, че главата на Къртис я няма.

Не, всъщност си беше на мястото, но беше размазана на цимента. „В тази каша никога не е имало талант, който сега е погубен“ — помисли си Морис.

Потегли към изхода и като се увери, че на шосето няма други превозни средства, натисна газта. Наложително беше да спре някъде и да огледа предницата на автомобила и най-вече гумата, премазала главата на Къртис, но първо искаше да се отдалечи с трийсетина километра от паркинга. Минимум с трийсетина.

— Виждам в бъдещето си автомивка — каза. Стори му се забавно, прекомерно забавно (ето още една дума която нито Фреди, нито Къртис щяха да разберат) и той гръмко се засмя. Шофираше, стриктно спазвайки ограничението за скоростта. Често поглеждаше километража и макар да се движеше с деветдесет километра в час, му се струваше, че всяко превъртане на брояча отнема минимум пет минути. Беше сигурен, че на излизане от паркинга след шевролета е оставала червена диря, но кръвта отдавна беше престанала да се стича от колата. Въпреки това беше време отново да завие и да пътува по второкласни, дори по третокласни шосета. Ако следваше гласа на разума, трябваше да спре и да изхвърли в гората тетрадките и парите. Само че нямаше да го направи. За нищо на света.

„Шансовете ми са петдесет на петдесет — казваше си. — Може би дори по-добри. В крайна сметка никой не видя колата. Нито в Ню Хемпшир, нито на зоната за отдих.“

Отдалеч видя някакъв изоставен ресторант, спря на паркинга встрани от сградата и огледа предницата и предната дясна гума на шевролета. В общи линии нямаше поражения, само на бронята имаше малко кръв. Отскубна малко плевели и я избърса. Отново седна зад волана и потегли на запад. Очакванията му да се натъкне на блокади на шосето не се оправдаха.

Прекоси границата с Пенсилвания и в Гаунда намери автомивка, работеща с монети. Четките се завъртяха, мощните водни струи обляха колата и тя излезе от мивката блестяща от чистота — отгоре и отдолу.

Морис продължи на запад към мръсно градче, наричано от жителите си „Бисерът на Големите езера“. Известно време щеше да се крие в миша дупка, освен това искаше да се види със стар приятел. „Домът е там, където ако влезеш, ще те приютят“ — така пишеше в евангелието от Робърт Фрост и беше съвсем вярно, особено когато в този дом нямаше кой да се заяжда със завърналия се блуден син. Скъпото татенце беше духнало преди години, скъпата маминка беше поканена в Принстън за есенния семестър, за да чете лекции за крупните капиталисти от Позлатената ера, наричани барони крадци, и къщата на Сикамор Стрийт щеше да е само на негово разположение. Въпросната къща беше доста скромна за прочута университетска преподавателка (камо ли за писателка, номинирана за „Пулицър“), но вината изцяло беше на скъпото татенце. На Морис му харесваше да живее там; не той, а скъпата му маминка негодуваше.

По радиото не съобщаваха за убийството на писателя, който според водещата статия в „Тайм“ „подканваше децата от петдесетте (наричани «немите години») да се събудят и да надигнат глас“. Радиомълчанието беше добра новина, но не и неочаквана; според източника на Морис в изправителния дом жената, грижеща се за домакинството на Ротстийн, идвала само един път седмично, а общият работник посещавал уединената къща само когато го повикали. Със съучастниците му се бяха съобразили с тази информация, когато избираха времето за нападението, следователно можеше да се надява, че ще открият трупа чак след шест дни.

Следобед, докато пътуваше по третокласните шосета в Охайо, той подмина крайпътен вехтошарски магазин и направи обратен завой. Поогледа изложените стоки и купи пътнически сандък. Беше вехт, но добре запазен. Морис реши, че струва много повече от двайсетте долара, които плати за него.