Стивън Кинг
Търси се (59)

22.

Том Саубърс наистина е на виокс, откакто най-сетне се отказа от оксиконтина, но има достатъчно вкъщи. Сгънатото листче, което Пит изважда от задния си джоб и преглежда бързо, преди да влезе в аптека „Сити“, е съобщение от заместник-директора, напомнящ на горнокурсниците, че свободният ден в края на годината е мит и че отсъствията ще бъдат внимателно разглеждани от ръководството.

Пит не размахва листчето — Бил Ходжис може да е пенсионер, но няма вид да е изкукал. Не, хвърля му само бегъл поглед уж за да се увери, че е това, което му трябва, влиза в аптеката и забързано се приближава до гишето за рецепти в дъното. Аптекарят, господин Пелки, приятелски го поздравява:

— Здрасти, Пит, какво ти трябва?

— Нищо, господин Пелки, здрави сме вкъщи, но едни момчета ме преследват, искат да им дам отговорите на теста по история. Ще ми помогнете ли да се отърва от тях?

Господин Пелки сбърчва вежди и тръгва към вратата. Пит е толкова добро момче, винаги е усмихнат, въпреки че семейството им преживя трудни дни.

— Само ми ги покажи! Ще им кажа да се пръждосат.

— Не, недейте, аз ще се оправя с тях, но утре. Нека се поуспокоят. Само ми разрешете да изляза през задната врата…

Господин Пелки затворнически му намига, все едно казва, че и той някога е бил хлапе.

— Разбира се. Ела с мен.

Пит върви след него сред рафтове, претъпкани с бурканчета с балсами и кутии с таблетки. Влизат в малък кабинет и се приближават до задната врата, над която с големи букви е написано: „ВНИМАНИЕ, ЗАДЕЙСТВА СЕ АЛАРМА“. Господин Пелки набира кода, прикривайки клавиатурата със свободната си ръка. Разнася се бръмчене.

— Хайде, бягай — казва.

Пит благодари, излиза на товаро-разтоварната платформа и скача на напуканата циментова алея, по която излиза на Фредерик Огрийт. Оглежда се за колата на пенсионирания детектив и като се уверява, че я няма, се затичва. След двайсет минути е на обръщалото на Мейн Стрийт и макар че и там не забелязва синя тойота „Приус“, прави няколко обхода за заблуда. Тъкмо излиза на Лейсмейкър Лейн, телефонът му отново започва да вибрира. Този път е съобщение от сестра му: „Тина: Разговаря ли с господин Ходжис? Дано да сте се видели. Мама знае. НЕ ОТ МЕН, не съм й казала нищо! Моля те, не ми се сърди. ☹“

„Сякаш бих могъл да й се разсърдя“ — казва си Пит. Ако имаха по-малка разлика във възрастта, може би между тях щеше да има ревност, както често става между братя и сестри, но в техния случай не е така. Понякога й се ядосва, но никога не й е бил истински сърдит, дори когато тя се държи като разглезено дете.

Значи истината за парите е излязла наяве. Е, добре, за тях ще си признае, обаче не и за тетрадките. Не е нужно да оповестява, че се е опитал да продаде най-личното притежание на един убит човек, за да може Тина да се запише в училище с индивидуални душкабинки. И да се откъсне от тъпоглавата Елън.

Знае, че шансовете му да излезе чист от тази каша, клонят към нула, но в един момент това стана от второстепенно значение — може би докато следеше как стрелките на часовника неумолимо се приближават към три часа. Сега му се иска само да изпрати тетрадките — и особено двата неиздадени романа от поредицата за Джими Голд — на Нюйоркския университет. Или може би на списание „Ню Йоркър“, където през петдесетте Ротстийн е публикувал разказите си. Андрю Халидей да го духа. Ще му го начука здраво. Няма да му позволи да продаде нито един от ръкописите на Ротстийн на някой смахнат богат колекционер, който да ги държи в тайно хранилище с климатик редом с безценната Библия от петнайсети век и с платна на Реноар и Пикасо.

Като по-малък Пит виждаше в тетрадките само заровено съкровище. Беше негово, защото той го беше намерил. Сега обаче е по-мъдър, и то не само защото се влюби в духовитата, хаплива, понякога безумно вълнуваща проза на Джон Ротстийн. Тетрадките не са негови и никога не са били. Не са принадлежали и само на Ротстийн, каквото и да си е мислел по време на отшелничеството си във фермата в Ню Хемпшир. Тези творби заслужават да бъдат четени от всички. Някой може да твърди, че през онзи зимен ден свлачището е оголило сандъка по една чиста случайност, но Пит е на друго мнение. Убеден е, че като кръвта на Авел тетрадките са викали изпод земята. Може да го нарекат дрислив, лигав идеалист, обаче не му пука. Понякога животът не е гаден.

Наближава книжарницата на Лейсмейкър Лейн. Зърва табелата със старинни ръкописни букви. Същият шрифт може да се види на входа на английски пъб, само че вместо „Редки издания — Андрю Халидей“ ще пише „Морният орач“ или нещо подобно. В този момент и последните съмнения на Пит се разсейват като дим.

„Джон Ротстийн не ти е сексиграчка за рождения ти ден, господин Халидей. Не е бил и няма да бъде. Няма да получиш нито една тетрадка. Ядец, малкия, както би казал Джими Голд. Ако се обадиш на ченгетата, ще им разкажа всичко. Да видим на кого ще повярват след онази твоя далавера с книгата на Джеймс Ейджи.“

Невидим, но много тежък товар пада от плещите му. Нещо в сърцето му си идва на мястото — за първи път от много дълго време. Тръгва към книжарницата с бърза крачка, без да осъзнава, че е свил ръце в юмруци.