Стивън Кинг
Търси се (89)

52.

Пит е в сервизното помещение. Вратата едва-едва е открехната, но през тесния процеп се вижда как човекът с червените устни минава отвън е червено-черен пистолет в едната ръка и с мобилния телефон на Тина — в другата. Стъпките му отекват в празните помещения на първия етаж. Пит чува как онзи трополи — туп-туп-туп — към залата, известна като „съботното царство на филмите“, и се втурва надолу към мазето. Пътьом хвърля обувките — иска ръцете му да са свободни. Иска гаднярът с червените устни да разбере къде е отишъл. Може би това ще го забави малко.

Тина се ококорва, като вижда брат си:

— Пит! Изведи ме оттук!

Той се приближава до нея и разглежда съединените кабели — бял и оранжев, — с които ръцете й са завързани една за друга и за котела. Обзема го отчаяние. Разхлабва един от оранжевите възли и ръцете й леко се отпускат, напрежението в раменете й намалява. Захваща се с втория и в този момент мобилният му телефон започва да вибрира. Вълкът не е намерил тетрадките в залата на втория етаж и го търси. Вместо да отговори на повикването, Пит се втурва към кашона под прозореца. Отстрани вижда своя надпис с печатни букви „КУХНЕНСКИ ПРИНАДЛЕЖНОСТИ“, а отгоре — отпечатъци от подметки. Знае чии са.

— Какво правиш? — извиква Тина. — Развържи ме!

Може би ще съумее я развърже, но по-важно е да я изведе навън, а надали ще успее, преди онзи да се върне: глезенът й е подут до неузнаваемост.

Човекът с червените устни се отказва да говори по телефона и изкрещява — по-точно изревава — от горния етаж:

— Къде си, шибано курвенско копеле?!

„Две прасенца в мазето и големият лош вълк над нас — помисля си Пит. — А си нямаме дори къщичка от слама, камо ли от тухли.“

Издърпва в средата на помещението кашона, на който убиецът беше стъпвал, и го отваря, надавайки ухо към трополенето на крака в кухнята над мазето — стъпват толкова тежко, че провисналата изолация между гредите се полюшва. Ужасеното лице на Тина е застинало като маска. Пит обръща кашона и изсипва куп тетрадки „Молескин“.

— Пит! Какво правиш? Онзи идва!

„Сякаш не знам“ — казва си той и отваря втория кашон. Докато изсипва съдържанието му върху купчината на пода, стъпките отгоре секват. Убиецът е видял обувките. Отваря вратата към мазето. Нащрек е. Обмисля ситуацията.

— Питър? На сестра си ли гостуваш?

— Да — отвръща Питър. — Гостувам й с пистолет в ръка.

— Знаеш ли какво? — пита вълкът. — Не ти вярвам.

Пит развива капачката на флакона и излива бензина върху камарата от разкази, стихотворения и гневни пиянски излияния, често свършващи по средата на думата. Там са и двата неиздадени романа — продължения на трилогията за сбъркан американец на име Джими Голд, който през шейсетте години се лута, бунтува се и търси нещо, заради което (според неговите думи) си струва да се избута този гаден живот. Пит бръква в джоба си за запалката, но тя се изплъзва между пръстите му. Божичко, вече вижда на стълбището сянката на убиеца. И на пистолета.

Завързаната Тина се е ококорила от страх, носът й и устните й са разкървавени. „Мръсникът я е бил — казва си Пит. — Защо? Защо ще бие невинно момиче, което още е почти дете?“ Всъщност знае отговора. Тина е временен заместител на онзи, когото човекът с червените устни иска да пребие.

— Съветвам те да ми повярваш — провиква се. — Пистолетът ми е четирийсет и пети калибър, много по-голям от твоя. Взех го от чекмеджето на баща си. И още един съвет — ако имаш поне малко ум в главата, веднага ще си обереш крушите.

„Моля те, боже, моля те, накарай го да се махне…“

Но при последните думи гласът на Пит се разтреперва и се превръща в неуверения фалцет на тринайсетгодишното момче, което преди няколко години намери тетрадките. Убиецът злорадо се изкисва и тръгва надолу по стълбището, Пит хваща запалката — този път здраво — и когато онзи застава на вратата на мазето, с палец отваря капачката. Завърта колелцето и внезапно се сеща, че не провери дали запалката е пълна — пропуск, заради който с Тина може да се простят с живота. Обаче искрата произвежда силен жълт пламък.

Той застава така, че запалката да е над купчината тетрадки:

— Прав си, нямам пистолет. Но намерих ето това в чекмеджето.