Стивън Кинг
Търси се (35)

26.

Бавно шофира по улиците с имена на дървета в Нортфийлд, които кръстосваше като млад… всъщност не прекарваше много време на улицата, защото предпочиташе да чете книга. Още е рамо, затова паркира за малко на Елм Стрийт. Изважда от жабката вехта, мърлява пътна карта и се преструва, че я разглежда. След около двайсет минути се премества на Мейпъл Стрийт и прави същото. След това отива до местния минимаркет „Зоуни“, откъдето като малък си купуваше шоколадчета. И цигари за баща си. Тогава пакетът струваше четирийсет цента и беше обичайно децата да купуват цигари за бащите си. Взема си плодов шейк с лед и го пие бавно. После се премества на Палм Стрийт, отново изважда картата и се преструва, че търси нещо. Сенките се удължават, но прекалено бавно!

„Да бях си взел книга — помисля си, обаче бързо се поправя: — Не, шофьор с пътна карта няма да направи впечатление, но мъж в раздрънкан пикап, който чете книга, ще изглежда като потенциален педофил.“

Разумно ли разсъждава, или го гони параноя? Вече не може да ги различи. Знае само, че най-сетне тетрадките са близо и пиукат като сонарна сонда.

Полека-лека светлината на дългия юнски ден започва да прелива в сумрак. Децата, които играят по тротоарите и по моравите, се прибират вкъщи да гледат телевизия, да се забавляват с видеоигри или да прекарат една образователна вечер, като пишат на приятелчетата си съобщения, пълни с правописни грешки и с идиотски емотикони.

Убедил се (макар и не съвсем), че Макфарлънд не е наблизо, Морис включва двигателя на пикапа и бавно кара към крайната си дестинация: Младежкия център на Бърч Стрийт, където ходеше, когато библиотеката на Гарнър Стрийт беше затворена. Тъй като беше хилав книжен плъх с неприятния навик да говори нетактично, рядко го избираха за участие в спортни състезания, а ако това се случеше по изключение, винаги го освиркваха и му крещяха: „Ей, левак, ама че си схванат!“ Заради червените устни му лепнаха прякора „Червилото“. В Младежкия център най-често се затваряше в някоя стая и четеше или редеше пъзел. Сега заради орязания общински бюджет градската управа е затворила Центъра и старата тухлена сграда е обявена за продан.

Четири-пет момчета хвърлят няколко последни коша на буренясалото баскетболно игрище зад сградата. Дворът е неосветен, в тъмното вече не се вижда и хлапаците си тръгват, като си подвикват, дриблират с топката и си я подават един на друг. Щом се скриват от погледа му, Морис пали колата и завива в алеята, успоредна на сградата. Не включва фаровете и си мисли, че малкият черен пикап е идеален за целите му. Паркира го така, че да е залепен до задната стена на постройката, близо до табела с избледнял надпис: „САМО ЗА СЛУЖЕБНИ КОЛИ“. Изключва мотора, слиза и вдишва юнския въздух, ухаещ на трева и на детелина. Чува песента на щурците и бръмченето на колите по околовръстното шосе, но е сам-самичък сред наскоро падналия мрак.

„Благодаря, господин Макфарлънд. Благогъзя ти.“

Взема от пикапа инструментите и саковете и тръгва към буренясалия празен парцел зад бейзболното игрище, на което в юношеството си беше изпуснал толкова много лесни топки. Изведнъж му хрумва нещо и се връща. Опира длан на тухлената стена, все още топла от горещото слънце, прикляка и отскубва плевелите пред едно от прозорчетата на мазето (на които не е закован шперплат), за да надникне вътре. На светлината на пълната, току-що изгряла оранжева луна различава сгънати столове, масички и купища кашони.

Смяташе да скрие тетрадките в гардероба си в „Резиденция «Дървеница»“, но сега си дава сметка, че е рисковано. Господин Макфарлънд може да претърси стаята му по всяко време — такива са правилата. Младежкият център е много по-близко до заровения сандък, а мазето, пълно с всевъзможни вехтории, е идеалното скривалище. Ще складира тук тетрадките и периодично ще взема по няколко, за да ги чете в стаята си. Кльощав е и ще успее да се промъкне през прозорчето, макар и малко трудно. От вътрешната му страна се вижда заключалка, но едва ли ще е трудно да я разбие и да го отвори. Една отвертка сигурно ще свърши работа. Не се сети да вземе отвертка, но във „Всичко за дома и градината“ има колкото щеш. А и в „Зоуни“ зърна малък набор инструменти.

Привежда се към мръсния прозорец и внимателно го оглежда за датчици на охранителна система (в щатския затвор научаваш много полезни подробности за проникването с взлом), обаче не вижда. Да не би системата да е с контактни точки? Те не се виждат, а понякога не се задейства аларма.

Оглежда прозорчето още няколко секунди, после неохотно се изправя. Надали такава стара сграда е оборудвана с алармена система — несъмнено ценните вещи отдавна са преместени на друго място, — но все пак не смее да рискува.

По-добре да се придържа към първоначалния си план.

Грабва инструментите и саковете и отново тръгва към празния парцел, като заобикаля бейзболното игрище. Там ще е като на ярко осветена сцена, но щом навлезе в храсталака, пълната луна ще му съдейства.

Пакетчето от чипс, което миналия път му помогна, вече го няма и той трудно намира пътеката. Лута се из храстите зад бейзболното игрище (където в детството си беше унижаван неколкократно), накрая я открива и тръгва по нея. Скоро чува тихото ромолене на потока и едва се сдържа да не се затича.

„Криза е — мисли си, — мнозина останаха без покрив. Възможно е наоколо да спят бездомници. Ако някой ме види…“

Ако някой го види, ще използва брадвата. Без колебание. Господин Макфарлънд може да го смята за твърде стар, за да е вълк, обаче не знае, че „неговият човек“ вече е очистил трима души, а шофирането не е единственото, което не се забравя като карането на колело.