Стивън Кинг
Търси се (9)

1979–2014

На 11 януари 1979 Морис Белами беше осъден на доживотен затвор; отначало събитията се развиваха бързо, после — бавно, все по-бавно. Въдворяването му в щатския затвор „Уейнсвил“ приключи до шест вечерта в деня на прочитане на присъдата. Съкилийникът му Рой Олгуд, тикнат зад решетките за убийство, го изнасили за първи път след изключване на осветлението. Изнасилва го в продължение на четирийсет и пет минути.

— Не шавай и гледай да не ме насереш, малкия — прошепна му в началото. — Иначе ще ти отхапя носа. Ще замязаш на свиня, гризана от алигатор.

Морис, когото бяха изнасилвали и друг път, не помръдна, само захапа ръката си, за да не закрещи. Мислеше си за Джими Голд, но не за онзи, дето „уляга“, а за Джими, какъвто беше, преди да си продаде душата за еснафско благополучие. Мислеше си за Харолд Файнман, приятелят на Джими от гимназията (самият Морис нямаше приятели сред съучениците си), и за думите му, че всичко хубаво рано или късно свършва, намекващи за обратното — на всичко лошо рано или късно му идва краят.

Тъкмо това „лошо“ продължи твърде дълго, междувременно Морис непрекъснато си повтаряше мантрата на Джими Голд от „Беглецът“: „Заеби, хич да не ти пука, заеби, хич да не ти пука, заеби, хич да не ти пука…“ Мантрата помогна.

Донякъде.

През следващите седмици Олгуд го изнасилваше всяка нощ ту отзад, ту в устата. Морис предпочиташе да го чукат в задника, защото там няма вкусови рецептори. Така или иначе ако Кора Ан Хупър, жената, която беше нападнал в състояние на безпаметност, знаеше какво му се случва, щеше да си каже, че си е получил заслуженото. Не беше честно — тя беше изнасилена само веднъж, да му се не види!

Към затвора имаше фабрика за джинси и работни облекла. Морис беше изпратен в бояджийския цех. На петия ден един приятел на Олгуд го хвана за китката, заведе го зад казана със синята боя и му заповяда да си свали панталона.

— Стой мирно — каза му, — другото е моя работа. — А като свърши, добави: — Не съм педал, ама и на мен ми се чука. Само да си гъкнал, че съм обратен, и ще ти светя маслото.

— Няма — изпъшка Морис. „Заеби, хич да не ти пука — помисли си. — Хич да не ти пука.“

Един ден в средата на март 1979, когато затворниците бяха на спортната площадка, до Морис се приближи един як, татуиран мъжага, приличащ на рокер от „Ангелите от ада“.

— Моеш ли да пишеш? — попита, говорейки провлечено като южняк. — Чух, че моеш.

— Да. — С крайчеца на окото си Морис зърна Олгуд, който видя кой върви до него и на бърза ръка се отклони към коша за баскетбол в другия край на площадката.

— Аз съм Уорън Дъкуърт, ама ми викат Дък.

— Казвам се Морис Бе…

— Знам кой си. Разпааят, че пишеш хуаво.

— Вярно е — отсече Морис без престорено скромничене. Беше впечатлен от това как Рой Олгуд побърза да се изпари.

— Моеш ли да драанеш едно писъмце на жената, ако ти светна кво да напишеш? Ама да е… някак… тъй, по-засукано.

— Мога и ще го напиша, обаче си имам ядове.

— Знам кви са ти ядовете. Ти драани едно готино писмо на жената, че да спре да мрънка за развод, и не бери грижа за кльощавия ебалник в твоя кафез.

„Аз съм кльощавият ебалник“ — помисли си Морис, обаче мъничко се обнадежди.

— Господине, жена ти ще получи най-прекрасното писмо, което е чела досега — каза.

Втренчи се в мощните бицепси на Дъкуърт и си спомни нещо, което беше гледал по канал за природонаучни филми: птичка, която живее в устата на крокодил и преживява, като кълве от зъбите му останките от храната. Като се замисли човек, тая тарикатка добре си беше уредила живота.

— Ще ми трябва хартия — добави и се сети за изправителния дом, където му отпускаха само по пет мижави листа долнокачествена хартия, осеяна с черни точки, напомнящи предракови бенки.

— Ше я имаш. Коолкото ти душа иска. Ти само напиши онуй писмо, накрая речи, че сяка дума съм я рекъл аз, а ти само си я записал.

— Добре. Според теб какво най-много ще я разчувства?

Дък се замисли и лицето му грейна:

— Че се шиба страхотно?

— Тя си го знае. — Сега пък Морис се замисли. — Споменавала ли е какво би променила, ако може да си направи пластична операция?

Онзи сбърчи вежди:

— Де да знам, да я ебеш… все разпрая, че задникът й е мноо голям. Ама ти да не земеш да го напишеш, че съвсем ще пощурее.

— Ще напиша, че обожаваш да стискаш сочното й дупе.

Дък доволно се ухили:

— Ей, внимаай, че току-виж съм ти скочил.

— Има ли си любима рокля?

— Ъхъ, една такава, зелена, от коприна. Майка й й я подари миналата година, малко преди да ме окошарят. Слага си я, кат ходим на танци. — Огледа се и добави: — Мамка й, ако пак ходи да танцува… обаче сигур ходи. Да, ходи. Не моа даже името да си напиша, ама не съм глупак.

— Искаш ли да напиша колко обичаш да докосваш дупето й, когато тя е със зелената рокля? И че пламваш от страст?

Дък се втренчи в него — погледът му изразяваше нещо, което Морис виждаше за първи път в „Уейнсвил“ — уважение.

— Мааму стара. Харесва ми.

Морис продължаваше да разсъждава: жените не мислят само за секс, в секса няма романтика.

— Какъв цвят й е косата?

— Абе, знам ли къв е сеа? Тя брьонетка, когат не се вапцва.

„Брюнетка! Нищо романтично — каза си Морис, — но може да минем и без цвета на косата.“ Внезапно му хрумна, че разсъждава като рекламен агент, опитващ се да си пробута стоката, и побърза да прогони тази мисъл. Оцеляването преди всичко!

— Ще напиша, че мед ти капе на душата, като видиш как слънцето блести в косата й, особено сутрин.

Дък не продума. Отново беше свъсил бухлатите си вежди и се взираше в Морис.

— Какво? Не ти ли харесва?

Онзи хвана ръката му и Морис ужасено си помисли: „Ей-сега ще я счупи като съчка.“ Макар да беше скован от страх, забеляза, че на кокалчетата на здравеняка е татуирана думата „ГНЯВ“.

— Туй е цяла пуема! — благоговейно прошепна Дък. — Утре ше я имаш хартията. Има сума ти листя в библютеката.

Вечерта, когато Морис се върна в своя блок, след като шест часа беше боядисвал джинси във фабриката, килията му беше празна. Ролф Венциано от съседната килия го осведоми, че закарали Рой Олгуд в лазарета. На другия ден насилникът се върна — очите му бяха насинени, носът му беше гипсиран. Легна на нара, изгледа съкилийника си, после се обърна с лице към стената.

Уорън Дъкуърт беше първият клиент на Морис. През следващите трийсет и шест години броят им се увеличи многократно.

* * *

Понякога през безсънните нощи, докато лежеше по гръб в килията си (в началото на деветдесетте вече беше в единична, с полица с често препрочитани книги на стената), Морис се утешаваше със спомена как беше открил Джими Голд. Беше като ярка слънчева светлина, проникнала в обърканата, гневна тъма на юношеството му.

През този период родителите му непрекъснато се караха и макар че той вече ги мразеше в червата, майка му беше най-надеждният щит срещу заобикалящия го свят, затова започна да й подражава — възприе ироничната й усмивка, задължително придружавана от надменен, пренебрежителен поглед. В училище му пишеха предимно четворки, получаваше шестици (когато пожелаеше) само по английски език и литература. В резултат в края на всеки срок Анита Белами изпадаше в бяс и гневно размахваше бележника му. Той нямаше приятели, но пък имаше много врагове. Три пъти го спукаха от бой. Двата пъти побойниците бяха негови съученици, които не го дишаха — ей-така, просто им беше антипатичен, — третият бой изяде от якия дванайсетокласник и звезда на футболния отбор Пит Уомак, задето бил оглеждал гаджето му в ученическия стол.

— Какво зяпаш, бе, плъх такъв? — озъби му се Уомак и всички на околните маси притихнаха (както обикновено Морис седеше сам, никой не искаше да му прави компания).

— Нея — посочи Морис. Беше изплашен, но когато умът му беше бистър, страхът донякъде го обуздаваше, само че той открай време не можеше да устои на съблазънта да е център на вниманието.

— Съветвам те да гледаш другаде — спокойно каза Уомак, давайки му възможност да се измъкне. Беше як исполин с тегло, надвишаващо сто и двайсет килограма, а кльощавият сополанко с червените устни сигурно тежеше седемдесет кила с мокри дрехи, и той може би осъзна, че „зрителите“, включително сконфузената му приятелка, ще забележат колко неравностойни противници са двамата.

— Ако не иска да я зяпат, защо се облича така? — Морис смяташе, че й прави комплимент (макар и дебелашки), обаче футболистът беше на друго мнение. Стисна юмруци и се втурна към дребния нахал. Морис успя да го удари само веднъж, но силно, и му насини окото. Разбира се, после Уомак го смля от бой (съвсем заслужено), обаче този удар отвори очите на Морис за нещо много важно: ако се наложи, ще се съпротивлява.

Наказаха ги с временно отстраняване от училище, вечерта майката на Морис му изнесе двайсетминутна лекция за пасивната съпротива, накрая ехидно добави, че „бой в училищната столова“ не е сред извънкласните дейности, които правят добро впечатление на приемните комисии в престижните колежи.

Зад гърба й баща му вдигна за тост чашата си с мартини и му намигна: намек, че макар Джордж Белами да е под чехъл, при определени обстоятелства ще се съпротивлява. Само че бягството си остана любимата резервна тактика на милия татко и когато Морис започна втория си срок като деветокласник в нортфийлдската гимназия, Джорджи Порджи избяга от брака си, отбивайки се пътьом в банката, за да изпразни сметките на семейство Белами. Инвестициите, с които непрекъснато се фукаше, или не съществуваха, или се бяха провалили. За Анита Белами останаха купчината неплатени сметки и непокорният четиринайсетгодишен син.

Всъщност не — след отпътуването на съпруга й в неизвестна посока за госпожа Белами останаха две ценности: поставеният в рамка документ за номинирането й за наградата „Пулицър“ и къщата в най-престижния район на Норт Сайд, в която беше израснал Морис. За щастие имотът не беше ипотекиран, защото Анита твърдо отказа да подпише банковите документи, поднесени от съпруга й, за първи път устоявайки на възторженото му описание на невероятно изгодната сделка. След бягството му продаде къщата и със сина й заживяха на Сикамор Стрийт.

— Несъмнено е падение — призна на Морис през лятото, предшестващо втората му година в гимназията, — но финансовият извор отново ще бликне. Е, поне тук живеят само бели. — Позамисли се и добави: — Не че съм расистка.

— Ама разбира се, че не си, майко — иронично подхвърли той. — Извън всяко съмнение е.

Мразеше да й казва „майко“, но този път не му се сопна, затова през целия ден той беше в отлично настроение. Винаги беше в добро разположение на духа, когато съумееше да я уязви. За съжаление се случваше доста рядко.

В началото на седемдесетте писмените анализи на литературни произведения влизаха в задължителната програма на десетокласниците от нортфийлдската гимназия. Всеки получаваше разпечатан на циклостил списък на одобрените заглавия, за да си избере книга. Според Морис повечето творби бяха глупави и както обикновено той безцеремонно изрази мнението си.

— Еха! — провикна се от най-задния чин, на който винаги седеше. — Четирийсет вкуса американска овесена каша!

Няколко души от класа се изкискаха. Той умееше да ги разсмива и не му пукаше, че не го харесват. Всички без изключение бяха неудачници, обречени на задръстени бракове и на задръстени професии. Щяха да отглеждат задръстени деца и да дундуркат задръстени внуци, после да угаснат в задръстени болници и старчески приюти, отправяйки се в отвъдното с убеждението, че са постигнали американската мечта и че Исус ще ги посрещне пред райските порти заедно с представителка на „Уелкъм Уегън“^[1] За разлика от тях той, Морис, беше обречен на успех, чакаха го велики дела. Само дето не знаеше къде го чакат.

Госпожица Тод — тогава на същата възраст като Морис, когато със съучастниците му проникнаха в къщата на Джон Ротстийн — го помоли да остане след часовете. Съучениците му се изнизаха, а той се разкрачи и се облегна назад, очаквайки учителката да му връчи бележка до родителите, информираща ги за лошото му поведение в клас. Нямаше да му е за първи път, но досега не му се беше случвало в часа по английски и му беше малко кофти. Мярна му се мисъл, сякаш изречена с гласа на баща му: „Твърде много мостове изгаряш след себе си, Мори“, и след миг се изпари.

Вместо да му напише забележка, госпожица Тод (която не беше красавица, но имаше страхотно тяло) извади от голямата си чанта книга с меки червени корици. Отпред беше нарисувано момче, което се обляга на тухлена стена и пуши цигара, над него беше заглавието — „Беглецът“.

— Не пропускаш възможност да покажеш колко си умен, а? — Тя седна до него. Полата й беше къса, бедрата — дълги, чорапогащникът й — прозрачен.

Морис не продума.

— Подозирах какво ще се случи, затова днес донесох тази книга. Ще ти съобщя една добра и една лоша новина, многознайко. Няма да ти пиша забележка, но ще те лиша от правото да си избереш роман. Ще прочетеш този и никой друг. Не е в списъка на книгите, одобрени от учителския съвет, и може да загазя, задето съм ти го дала, обаче разчитам на доброто у теб, което, убедена съм, съществува, колкото и да е минимално.

Морис погледна книгата, после се загледа в бедрата на госпожицата, без да прикрива интереса си.

Тя забеляза, че я зяпа, и се усмихна. За миг Морис си представи съвместното им бъдеще, прекарвано предимно в леглото. Беше чувал, че се е случвало. „Привлекателна учителка търси тийнейджър за извънкласни занимания по сексуално образование.“

Балонът на фантазиите му просъществува около две секунди. Госпожицата го спука, продължавайки да се усмихва:

— С Джими Голд ще си паснете. Той е саркастичен, изпълнен с омраза към себе си келеш. Също като теб. — Стана от чина и полата й се смъкна до обичайното ниво — пет сантиметра над коленете. — Успех с домашното. И следващия път, когато зяпаш под полата на някоя жена, спомни си думите на Марк Твен: „Всеки сиромах безделник може да гледа, гледането е без пари.“

Морис наведе глава и се измъкна от класната стая; беше се изчервил като домат, защото за първи път го бяха сложили на мястото му… не, не го бяха сложили, а го бяха забили като с чук. Щом слезе от автобуса на ъгъла на „Сикамор“ и „Елм“, му се прииска да запрати в канавката червената книга, но все пак не я хвърли. Не защото се страхуваше от забележка или от временно отстраняване от занятията — нахаканата Тод не можеше да му направи мръсно, понеже романчето не беше в списъка на одобрените. Задържа книгата заради момчето на корицата. То гледаше през облак от цигарен дим, изражението му беше едновременно отегчено и безочливо.

„Той е саркастичен, изпълнен с омраза към себе си келеш. Също като теб.“

Майка му не беше у дома, щеше да се прибере чак в десет. Преподаваше на курс за възрастни в „Сити Колидж“, за да припечели допълнително. Морис знаеше, че тя ненавижда тази работа — смяташе, че е под достойнството й, — и това го радваше. „Да го духаш, майко“ — помисли си.

Фризерът беше претъпкан със замразени храни; той взе първата опаковка, която му попадна под ръка, пъхна я в микровълновата фурна и си каза, че ще почете, докато вечерята се стопли. После щеше да отиде в стаята си, да измъкне изпод леглото някой от оставените от баща му броеве на „Плейбой“ („Моето наследство от дъртия“ — казваше си понякога) и да полъска бастуна.

Забрави да нагласи таймера на фурната и вдигна глава от книгата чак след час и половина, когато усети противната миризма на изгоряло говеждо. Беше прочел първите сто страници и вече не се намираше в гадния, евтин апартамент в квартала с улици, наречени на дървета, а заедно с Джими Голд бродеше из Ню Йорк. Като насън отиде в кухнята, сложи си специални ръкавици, извади от фурната овъгленото парче месо, хвърли го в коша за смет и пак грабна „Беглецът“. „Непременно ще я прочета отново — каза си. Лицето му гореше, сякаш беше вдигнал температура. — Следващия път обаче ще подчертавам с маркер. Толкова много неща си струва да запомня. Толкова много.“

Сред най-вълнуващите открития в живота на читателите е фактът, че са читатели, което означава не само да умееш да четеш, но и да обичаш книгите. Да си влюбен в тях страстно и безнадеждно. Никога не забравяш първата, вдъхнала това чувство, а всяка следваща страница е ново откровение, което разпалва въодушевлението и те предизвиква да възкликнеш: „Да! Вярно е! Да! И аз го видях! — И, разбира се, още нещо: — И аз мисля така! И АЗ ЧУВСТВАМ същото!“

Морис написа цели десет страници върху „Беглецът“. След ден-два госпожица Тод му върна домашното — оценката й беше 6+, добавила беше и лаконичното „Знаех, че ще ти хареса.“

Искаше му се да й каже, че не е харесване, а любов. Искрена. А искрената любов е вечно жива.

„Беглецът отива на война“ по нищо не отстъпваше на „Беглецът“, само дето Джими вече не беше чужденец в Ню Йорк, а в Европа: сражаваше се на фронта в Германия, виждаше как умират приятелите му, накрая, вцепенен от ужас, нямо се взираше през бодливата тел, ограждаща един концлагер. „Скелетоподобните същества отвъд оградата бяха доказателство за онова, което Джими подозираше от доста време — пишеше Ротстийн. — Че тази война е една голяма грешка.“

Използвайки шаблони, Морис преписа с готически шрифт този цитат и с кабарчета прикрепи листа хартия на вратата на стаята си — същата стая, която след много години щеше да е обитавана от момче на име Пит Саубърс.

Анита Белами видя надписа, иронично се подсмихна, но не го коментира. Не и веднага. Спорът им за трилогията за Джими Голд се разрази две години по-късно, след като и тя изчете романите. Скараха се жестоко, Морис се напи, проникна с взлом в една къща и оказа съпротива на полицията, в резултат го изпратиха за девет месеца в изправителния дом за малолетни „Ривървю“.

Само че тези събития бяха предшествани от „Беглецът уляга“ — книга, която го потресе от дън-душа. Джими се ожени за симпатично момиче. Джими започна работа в рекламна агенция. Джими започна да напълнява. Жена му забременя с първото от трите им деца и семейството се премести в предградията. Джими се сприятели със съседите и със съпругата му започнаха да ги канят на барбекю. Той печеше пържоли и наденици, препасал престилка с надпис „ГОТВАЧЪТ ВИНАГИ ИМА ПРАВО“. Започна да изневерява на жена си и тя му изневеряваше. Пиеше алка зелцер против киселини и някакви таблетки „Милтаун“ против махмурлук. И най-важното — Джими се продаде за пари!

Марис четеше и се чувстваше все по-объркан и гневен. Навярно така се почувствала майка му, откривайки, че съпругът, когото уж държи под чехъл, е източвал семейните банкови сметки, докато покорно е изпълнявал нарежданията й, без нито веднъж да я зашлеви, та да заличи от лицето й — самодоволното лице на твърде „културна“ жена — проклетата иронична усмивка.

Беше се надявал Джими да се осъзнае. Да си спомни кой е — най-малкото кой е бил — и да зареже безсмисления, празен живот. Само че „Беглецът уляга“ завършваше с празненството на Голд по случай най-успешната му рекламна кампания — за някакъв тъп перилен препарат, представете си! — на финала на което той възкликваше: „Ще паднете, като разберете каква ще е следващата!“

В изправителния дом два пъти седмично Морис се срещаше с психотерапевт, чисто име беше Къртис Ларсън, но всички му викаха Кърт Смърт. Кърт Смърт неизменно завършваше сеанса с въпроса: „По чия вина си тук?“

Повечето младежи, дори най-тъпите, знаеха какво трябва да отговорят. Морис също знаеше, обаче всеки път казваше:

— По вина на майка ми!

По време на последния сеанс малко преди освобождаването на Морис Кърт Смърт скръсти ръце на бюрото си и безмълвно се втренчи в младежа. Морис знаеше, че онзи го чака да сведе поглед. Не го направи.

— В психиатрията съществува термин за твоето поведение — избягване на вината — накрая каза Къртис Ларсън. — Ще се върнеш ли тук, ако продължиш да прехвърляш вината другиму? Надали. След няколко месеца ще навършиш осемнайсет, затова при следващото ти развихряне — а следващо безспорно ще има, — ще те съдят като пълнолетен. Питам те за последен път: кой е виновен, че си тук?

— Майка ми — без колебание отговори Морис. Не защото избягваше да си признае вината, а понеже това беше самата истина.

В периода между петнайсетата и седемнайсетата си годишнина той прочете още безброй пъти първите два романа от трилогията за Джими Голд — подчертаваше цели пасажи и пишеше в белите полета бележки, изразяващи мнението му. Само веднъж препрочете „Беглецът уляга“ и почти се насили да я довърши. Щом вземеше книгата, сякаш в корема му натежаваше оловна топка, защото знаеше какво ще се случи. Омразата му към създателя на Джими Голд все повече се усилваше. Кой е дал право на Ротстийн да съсипе главния си герой? Защо поне не му позволи да загине, обгърнат от ореола на славата, а го остави жив, за да прави компромиси, да мошеничества на дребно и да си въобразява, че е бунтар, защото чука шавливата съседка, продаваща козметичните продукти на „Амуей“?

Мислеше да пише на Ротстийн и да го помоли — не, да го принуди да даде обяснение, обаче в статията в „Тайм“ се споменаваше, че мръсникът не чете писмата от почитателите си, камо ли да им отговаря.

След много години Хипи Рики щеше да каже на Пит Саубърс, че повечето младежи и девойки, запалили се по книгите на определен автор — Вонегът, Хесе, Бротиган, Толкин, — рано или късно си намират нови кумири. Вероятно същото щеше да се случи и с Морис, ако не беше скандалът с гадината, решена да му съсипе живота, понеже вече не можеше да си го върне на онзи, който беше съсипал нейния живот. Анита Белами с тъпата номинация за „Пулицър“, поставена в рамка, с тъпата изрусена, тупирана и обилно напръскана с лак коса и с проклетата иронична усмивка!

През 1973, по време на февруарската ваканция, тя прочете за един ден трите романа за Джими Голд. А те принадлежаха само на него, на Морис, и тя без разрешение ги беше взела от полицата в неговата стая. Прибирайки се у дома, той влезе в дневната и първото, което видя, бяха книгите на масичката; върху „Беглецът отива на война“ имаше кръгла влажна следа — явно там беше стояла чаша с вино. Той не можа да продума — нещо, което му се беше случвало само няколко пъти през краткия му живот.

За разлика от него Анита беше много словоохотлива:

— Повече от година говориш за тези книги и ми стана интересно защо толкова ги хвалиш. — Отпи от виното и добави: — Тази седмица съм в отпуска, та реших да ги прегледам. Смятах, че ще ми е необходимо повече време, обаче ги прочетох за един ден. Не са кой знае колко големи, нали?

— Ти… — Той се задави. — Влизала си ми в стаята!

— Не възразяваш, когато влизам да ти сменя спалното бельо или да ти подредя изпраните и изгладени дрехи. О, да, сетих се — сигурно си си мислил, че за теб се грижи вълшебна фея!

— Книгите са мои! Бяха на моята специална полица! Не биваше да ги вземаш!

— С удоволствие ще ги върна на мястото им. Не бой се, не съм пипала списанията под леглото ти. Наясно съм, че момчетата трябва да… се развличат.

Морис тръгна към масичката, пристъпвайки на вдървените си крака, сякаш изведнъж превърнали се в кокили, и протегна към книгите ръцете си, внезапно превърнали се в куки. Погледна влажното петно на задната корица на „Беглецът отива на война“ и си помисли: „Поне да беше съсипала с тъпата си чаша «Беглецът уляга».“

— Признавам, че тези книжки представляват любопитно четиво — отново подхвана Анита Белами, говорейки поучително, сякаш четеше лекция. — Най-малкото защото показват израстването на неособено талантлив писател. Разбира се, първите две са доста скучни, както например романът „Том Сойер“ е по-скучен от „Хъкълбери Фин“, но последната — макар да не е равностойна на „Хъкълбери Фин“ — говори за творческа зрялост.

— Последната е пълен боклук! — кресна Морис.

— Не повишавай тон, ако обичаш. Можеш да се аргументираш и без истерични крясъци. — Устните й се разтегнаха в ироничната усмивка, която той ненавиждаше. — С теб обсъждаме литературните качества на…

— Нищо не обсъждаме! — прекъсна я той.

— Обаче се налага. — Анита отново се усмихна. — Все пак прекарах един ден — няма да кажа, че загубих един ден, — опитвайки се да проумея какво се случва с моя егоистичен син, който се смята за интелектуалец, а в училище му пишат само четворки.

Зачака отговора му, но Морис не продума. Навсякъде го дебнеха капани. Стига да пожелаеше (както в момента), Анита Белами можеше да го обори по всички параграфи.

— Направи ми впечатление, че първите две книги почти се разпадат — явно са препрочитани много пъти, — а подчертаните абзаци и бележките в полетата свидетелстват за наченки — не казвам на „разцвет“, защото засега това определение ще е неуместно — на гъвкав аналитичен ум. Третата книга обаче е почти нова и няма нито един подчертан пасаж. Не ти се нрави съдбата на Джими, нали? Престанал си да го харесваш, след като успоредно със самия автор се е превърнал в зрял човек.

— Той се продаде! — Морис сви юмруци. Лицето му гореше, слепоочията му пулсираха както в деня, когато Уомак му се нахвърли в училищния стол пред очите на всички. Тогава обаче успя да нанесе силен удар на противника — ех, как му се искаше да стори същото и сега! Изпитваше необходимост да го направи. — Ротстийн допусна Джими да се продаде. Ако не го проумяваш, значи си кръгла глупачка!

— Грешиш, драги. — Анита вече не се усмихваше. Приведе се и без да откъсва поглед от сина си, остави чашата на масичката. — Тъкмо в това се корени заблудата ти. Опитният романист не води героите си, а ги следва. Опитният романист не измисля събитията, а наблюдава случващото се и после го записва. Той си дава сметка, че е само секретар, а не Господ Бог.

— Джими не беше такъв! Проклетият Ротстийн го промени. Превърна го в посмешище. Превърна го в… обикновен човек! — кресна Морис; ядоса се, че не съумява да обори майка си и задето се хвана на въдицата й, и се хвърли да защитава нещо, което беше очевидно за всеки, надарен с капка разум и с чувства.

— Морис — кротко промълви тя. — Навремето мечтаех да съм като Джими Голд (само че „женската“ му версия), както сега ти мечтаеш да си като него. Да се превъплътиш в Джими или в човек, подобен на него, защото той е обитаемият остров, на който повечето тийнейджъри изчакват настъпването на зрелостта. Сега най-важното е да разбереш — както е разбрал Ротстийн, макар и едва след написването на третата книга, — че повечето от нас се превръщат в най-обикновени хора. Както се случи и с мен. — Тя се огледа. — Иначе защо щяхме да живеем на Сикамор Стрийт?

— Защото си тъпа и позволи на баща ми да ни обере до шушка!

Анита потрепери (Морис със задоволство отбеляза, че ударът му е бил доста силен и е попаднал право в целта), но след миг устните й се извиха — като късче хартия, горящо в пепелник — в познатата и противна иронична усмивка.

— Не отричам, че до известна степен си прав, въпреки че е доста нелюбезно да прехвърляш върху мен цялата вина. Обаче задавал ли си си въпроса защо баща ти ни обра до шушка?

Той не отговори.

— Защото не пожела да порасне. Скъпият ти татко беше шишкав Питър Пан, който намери някаква госпожица, наполовина по-млада от него, да му се прави на Тинкър Бел в леглото.

— Върни книгите ми на полицата или ги изхвърли — процеди Морис и се ужаси — гласът не беше неговият, а на баща му. — Все ми е едно. Махам се от тук и повече няма да се върна.

— О, ще се върнеш — възрази майка му и беше права, само че това се случи почти след година и тогава тя не го позна. Сякаш някога го беше познавала… — Съветвам те още няколко пъти да прочетеш третата книга. — Наложи й се да повиши глас, защото той вече тичаше към външната врата, почти заслепен от гняв. — Бъди по-милостив! Джон Ротстийн е проявил съчувствие и тъкмо заради това последната книга е най-добрата от поредицата!

Вратата се тресна.

Морис наведе глава, забърза по алеята и щом излезе на улицата, се затича. През три пресечки имаше малък търговски център и в един от магазините се продаваше алкохол. Той седна на стойката за велосипеди пред „Всичко за вашето хоби“ и зачака. Първите двама му отказаха (единият — с толкова гадна усмивка, че на Морис го засърбяха ръцете да му я изтрие от лицето), но третият — накуцваш тип с вехти дрехи — се съгласи да му купи малка бутилка уиски от два долара или голяма — за пет. Морис избра голямата и я надигна, щом стигна до потока, течащ през незастроения парцел между „Сикамор“ и „Бърч“. Слънцето вече залязваше. После… той не помнеше какво се е случило после: как е откраднал кола и как е шофирал до Шугар Хайтс, обаче наистина се беше „вихрил“ там, както се изрази Кърт Смърт.

„По чия вина си тук?“

До известна степен вина имаше и куцият бродяга, който купи на непълнолетен бутилка уиски, но главната виновница беше Анита Белами и в цялата гадна история имаше нещо положително: когато му прочетоха присъдата, от противната усмивка на майка му не остана и следа. Най-после я беше изтрил от лицето й.

В затворническия карцер, където попадаше минимум един път в месеца, Морис се просваше на нара, слагаше ръце на тила си и си мислеше за четвъртия роман за Джими Голд, питайки се дали в него се случва нещо, което да заличи гадното впечатление от „Беглецът уляга“. Възможно ли е Джими да си е възвърнал мечтите и надеждите, предишния си плам? Ех, ако тетрадките бяха останали у него още два дни… даже само един, щеше да разбере. Само дето се съмняваше, че дори Джон Ротстийн може да придаде правдоподобност на ситуация, при която героят му си възвръща идеалите. От собствените си наблюдения (най-показателният пример бяха родителите му) знаеше, че угасне ли огънят, повече не се разпалва. От друга страна, някои хора се променяха. Спомни си как навремето подхвърли тази възможност на Анди Халидей, докато разговаряха по време на обедната почивка в „Щастливата чаша“ срещу книжарницата на Грисъм, където работеше Анди; малко преди това Морис беше напуснал „Сити Колидж“, решавайки, че онова, което му пробутват там като виеше образование, е абсолютно безсмислено.

— Никсън се промени — каза тогава на Халидей. — Дъртакът, който мрази комунистите, сложи началото на търговските връзки с Китай. А Линдън Джонсън прокара в Конгреса законопроекта за гражданските права. Щом стара расистка хиена като него се „пребоядиса“, значи всичко е възможно.

— Политици! — Анди подсмръкна, сякаш беше усетил неприятна миризма. Беше кльощав, късо подстриган младеж само с няколко години по-голям от Морис. — Те се променят само заради авантата, а не в името на някакви идеали. Обикновените хора са лишени от тази възможност. Ако се бунтуват срещу системата, ги наказват, после те стават големи послушковци: да, сър, слушам, сър, тъй вярно, сър. Виж какво се случи с протестиращите срещу войната във Виетнам: сега повечето принадлежат към средната класа — затлъстели, доволни от живота, гласуващи за републиканците. Онези, които не се огънаха, са зад решетките. Или в нелегалност като Катрин Ан Пауър.

— Как смееш да твърдиш, че Джими е обикновен? — възкликна Морис.

Анди снизходително го изгледа:

— Я се стегни. Цялата му история е епично бягство от изключителността. Целта на американската култура е да създава норми, драги, което означава необикновените хора да бъдат мачкани и поставяни под един знаменател с другите, както се случва с Джими. Накрая той постъпва в рекламна агенция, представяш ли си? А има ли по-обикновена професия от тази в нашата преебана страна? Тъкмо това е главната идея на Ротстийн. — Той поклати глава. — Ако търсиш оптимизъм, купи си любовно романче от поредиците на „Арлекин“.

Морис си помисли, че Халидей спори само защото му доставя удоволствие. Зад грозните му очила с рогови рамки проблясваше погледът на фанатик, но още тогава младият Белами разбра, че приятелят му е страстен любител на книгите, обаче като предмети за продан, а не заради историите, описани в тях.

Веднъж-два пъти седмично обядваха заедно, обикновено в „Щастливата чаша“, понякога на скамейките на Гъвърнмент Скуеър срещу книжарницата на Грисъм. Веднъж Анди цитира упорития слух, че Джон Ротстийн е продължил да пише, но според завещанието му всички ръкописи трябвало да бъдат изгорени след смъртта му.

— Не! — възкликна Морис, все едно го бяха проболи с нож. — Невъзможно е, нали?

Халидей сви рамене:

— Ако дъртият е пожелал така, всичко, написано от него, ще се превърне в пепел.

— Измисляш си.

— Признавам, че историята със завещанието може да е измислена, обаче книжарите твърдят, че Ротстийн не е преставал да пише.

— Книжарите… — Морис недоверчиво свъси вежди.

— Не ни подценявай, драги. Имаме си собствени източници. Онзи може да се прави на отшелник, обаче жената, която се грижи за домакинството му, трябва да пазарува, нали? И не само продукти. През месец или през месец и половина тя отива в книжарница „Уайт Ривър“ в Берлин — най-близкия до фермата град — за да вземе книгите, които Ротстийн е поръчал по телефона. Та тя казала на хората от персонала, че той пише всеки ден от шест сутринта до два следобед. По време на бостънския панаир на книгата собственикът на книжарницата споделил с колеги и слухът се разпространил.

— Егати! — благоговейно възкликна Морис. Разговорът се проведе през юни 1976. Последният разказ на Ротстийн „Съвършеният бананов пай“ беше публикуван през 1960. Ако казаното от Халидей отговаряше на истината, излизаше, че цели шестнайсет години Джон Ротстийн не е преставал да твори. Дори да е писал по осемстотин думи на ден, това правеше… не можеше да го пресметне на ум, но беше много.

— Да, егати — кимна Анди.

— Онзи сигурно е смахнат, ако наистина е пожелал след смъртта му да изгорят всичките му ръкописи.

— На повечето писатели им хлопа дъската — ухили се Халидей, сякаш беше казал нещо духовито. Може би беше вярно. Най-малкото според него. — Ето какво мисля — някой трябва да организира спасителна операция. Например ти, приятелю. Все пак си най-верният му почитател, нали така?

— Вече не съм. Не и след като съсипа Джими Голд.

— Споко, бе. Не можеш да обвиниш твореца, че е последвал музата си.

— Мога, разбира се.

— Тогава открадни ръкописите — предложи Анди, без да престава да се усмихва. — Всъщност няма да е кражба, а протест от името на всички книгомани. Донеси ми ги, аз ще ги задържа за малко, после ще ги продам. Може и за един милион, стига да не представляват малоумни старчески бръщолевения. Ще делим поравно, петдесет на петдесет.

— Ще ни пипнат.

— Надали — отговори Халидей. — Има начини да го избегнем.

— Колко ще чакаме, преди да ги предложиш за продан?

— Няколко години. — Анди махна с ръка, сякаш говореше за няколко часа. — Може би пет.

След един месец Морис реши, че повече не издържа в къщата на Сикамор Стрийт, пък и мисълта за ръкописите на Ротстийн не му даваше покой. Сложи най-необходимото в багажника на раздрънканото си волво и отпраши за Бостън, където се хвана на работа в строителна фирма, изграждаща жилищни блокове в предградията. Отначало тежкият физически труд едва не го уби, после обаче позаякна (разбира се, никога нямаше да е мускулест като Дък Дъкуърт) и нещата потръгнаха, дори се сприятели с двама души — Фреди Доу и Къртис Роджърс.

Веднъж телефонира на Анди:

— Наистина ли можеш да продадеш неиздаван ръкопис на Ротстийн?

— Разбира се. Не веднага, както ти споменах, но какво от това? Ние сме млади, а той не е. Времето работи за нас.

„Да, тъкмо ще имам време да прочета всичко, написано от Ротстийн след «Съвършеният бананов пай». — Печалбата от половин милион не беше толкова важна. — Не съм продажник — казваше си Морис. — Парите не ме интересуват, не ми пука за тях. Стига ми да имам достатъчно, за да преживявам — нещо като рента, — и ще съм щастлив и доволен. Аз съм учен“.

През уикендите започна да пътува с колата до Талбот Корнърс в Ню Хемпшир. През 1977 вече вземаше със себе си Къртис и Фреди. Постепенно в главата му започна да се оформя план, който сигурно щеше да успее, защото беше елементарен, класическото „удряй и граби“.

* * *

Векове наред философите спорят за смисъла на живота, но рядко стигат до един и същ извод. В затвора Морис посвети доста време за проучване на този въпрос, обаче неговите изследвания бяха с практическа цел. Интересуваше го мнението на юристите и по-точно — какво разбират под до живот. Онова, което установи, беше шизофренно. В някои щати значението беше буквално. Осъденият нямаше право на предсрочно освобождаване и оставаше в затвора до края на живота си. В други имаше право да подаде молба за пробация след две години, а в някои — след пет, седем, десет или петнайсет. В Невада разрешаваха (или не разрешаваха) предсрочно освобождаване въз основа на сложна точкова система.

През 2001 американските престъпници с доживотни присъди прекарваха в затвора средно трийсет години и четири месеца.

В щата, в който се намираше „Уейнсвил“, законодателите бяха създали своя тайна система, основаваща се на демографските данни. През 1979, когато присъдата на Морис влезе в сила, средната продължителност на живота при мъжете в Америка беше седемдесет години. По това време Морис беше на двайсет и три, следователно щеше да заплати изцяло дълга си към обществото след четирийсет и седем години.

Освен ако не го освободяха предсрочно.

За първи път получи това право през 1990. Кора Ан Хупър се яви на изслушването. Носеше елегантен син костюм, прошарената й коса беше прибрана на стегнат кок. Влезе в залата, седна и сложи на коленете си голямата си черна чанта. Разказа на петчленната комисия как Морис Белами я сграбчил, когато минавала край бара на „Шутър“, и й просъскал, че иска да я изчука. Как я удрял и й счупил носа, щом успяла да натисне бутона на специалното устройство за сигнализиране на полицията, което носела в чантата си. Разказа още, че вонял на алкохол и че като й свалял бельото, издраскал с нокти корема й.

— Продължаваше да ме души и да ми причинява болка с члена си, когато инспектор Елентън пристигна и ме спаси — каза, после допълни, че през 1980 направила опит за самоубийство и още редовно посещавала психиатър. Състоянието й леко се подобрило, когато приела Исус Христос за свой спасител, обаче още сънувала кошмари.

— Не, така и не се омъжих — обясни на комисията, — защото при мисълта за секс ме обзема панически страх.

Отказаха на Морис да го освободят предсрочно. Вечерта надзирателят му подаде през решетките лист зелена хартия, на който бяха изложени аргументите за отказа. Списъкът беше дълъг, но причината, поставена на първо място, очевидно се беше оказала решаваща за комисията: „Потърпевшата заявява, че още страда.“

Гадина!

Хупър се яви пред комисията и през 1995, и пет години по-късно. През деветдесет и пета беше със същия син костюм, а през две хилядната (дотогава беше наддала минимум двайсет килограма) костюмът й беше кафяв. През 2005 беше в сиво, на мощните й гърди висеше голямо бяло разпятие. При всяко явяване слагаше на скута си черна чанта, която или беше същата, или копие на предишните. Най-вероятно държеше вътре устройството за сигнализиране на полицията, може би и лютив спрей за самозащита. Не я задължаваха да свидетелства пред комисията, явяваше се по собствено желание.

Винаги разказваше версията си.

Комисията винаги отхвърляше молбата на Морис за предсрочно освобождаване. На зеления лист хартия винаги пишеше: „Потърпевшата заявява, че още страда.“

„Заеби, хич да не ти пука — повтаряше си Морис. — Хич да не ти пука.“

Хубава мантра, но… ах, колко съжаляваше, че не е пречукал тлъстата мръсница!

* * *

Приблизително по времето на третия отказ Морис вече си беше създал голяма клиентела сред желаещите да използват уменията му; в малкия свят на „Уейнсвил“ той беше автор на бестселъри. Пишеше любовни послания до съпруги и приятелки. Пишеше писма до децата на осъдените: трогателни шедьоври, които потвърждаваха съществуването на Дядо Коледа. По молба на затворници с изтичащи присъди пишеше заявления за постъпване на работа. Съчиняваше теми за други осъдени, каращи онлайн курсове, или явяващи се на тест за получаване на гимназиална диплома. Нямаше юридическо образование, но от време пишеше от името на затворници, излагайки пред адвокати фактите по всеки случай и основанията за обжалване. Мнозина юристи бяха впечатлени от писмата му и (имайки предвид тлъстите хонорари, които се печелят при успешно обжалване на несправедлива присъда) идваха на изслушванията. След като ДНК започна да играе важна роля при вземане на решенията, той често пишеше на Бари Шек и на Питър Нюфелд, създателите на „Проект «Невинност»“. Едно от писмата доведе до освобождаването на автомеханик на име Чарлс Робърсън — крадец на дребно, — който беше в „Уейнсвил“ вече двайсет и седем години. Робърсън спечели свободата си, Морис спечели само вечната му признателност… не, всъщност не беше капо — стана още по-популярен сред „колегите“ си, което хич не беше малко. Отдавна бяха престанали да го изнасилват. През 2004 съчини писмо, което (след четири чернови) се превърна в истински шедьовър, адресиран до Кора Ан Хупър. Той признаваше, че се разкайва и че мисълта за онова, което й е причинил, тегне като непосилно бреме върху плещите му; обещаваше ако го освободят предсрочно, до края на земните си дни да изкупва единствената си жестока постъпка, която е извършил в състояние на безпаметност, причинено от изпития алкохол.

„Тук, в затвора, четири пъти седмично посещавам сбирките на Анонимните алкохолици и вече съм настойник на половин дузина алкохолици и наркомани, които са на път да се отърват от вредния навик. След като изляза от затвора, ще продължа да помагам на горките изгубени души в приюта «Сейнт Патрик» в Норт Сайд. Претърпях духовно пробуждане, госпожице Хупър, и прегърнах Исус. Ще разберете колко е важно, защото знам, че вие също сте приели Христос за ваш спасител. «И прости нам дълговете ни — казал е Той, — както и ние прощаваме на нашите длъжници» Ще ми простите ли прегрешението спрямо вас? Вече не съм човекът, който през онази нощ ви причини толкова страдания. Душата ми се прероди. Моля ви, моля ви, отговорете на писмото ми.“

След десет дни получи отговора й. Нямаше обратен адрес, но отзад с печатни букви беше написано „К. А. Хупър“. Не му се наложи да отваря плика: кретен от администрацията, назначен да проверява пощата на затворниците, вече го беше скъсал. Вътре имаше само един лист хартия. В горния десен ъгъл и в долния ляв бяха нарисувани пухкави котенца, играещи със сиви кълбета прежда. Нямаше обръщение. В средата на листа (отново с печатни букви) беше написано: „Дано изгниеш там!“

Мръсницата се яви на изслушването му и следващата година; сега носеше медицински чорапогащник, подутите й глезени преливаха като превтасало тесто върху обувките й с нисък ток. Приличаше на затлъстяла, отмъстителна лястовичка, която се завръща в затворническата версия на Сан Хуан Капистрано.^[2] Отново разказа версията си и комисията отново отказа предсрочното освобождаване. Тъй като Морис беше образцов затворник, на зеления лист хартия беше написана само една причина за отказа: „Потърпевшата заявява, че още страда.“

Морис си каза: „Заеби, хич да не ти пука“ и се върна в килията си. Е, не беше разкошен апартамент, а малка клетка, но пък беше пълна с книги. Книгите бяха спасение, бягство от действителността. Книгите бяха свобода. Той се просна на леглото (сега имаше легло, а не нар) и си представи колко хубаво ще е да прекара петнайсет минути насаме с Кора Ан Хупър и с електрическа бормашина.

Вече работеше в библиотеката — забележителна промяна с положителен знак. Надзирателите не се интересуваха за какво харчи мизерната си заплата и не му попречиха да се абонира за информационния бюлетин на американските библиографи, който му осигури много безплатни каталози на антиквари, търгуващи с редки издания. Книгите на Ротстийн често се предлагаха за продажба и цената им непрекъснато се увеличаваше. Морис започна да им стиска палци, както другите затворници стискаха палци на любимите си отбори. След смъртта на повечето писатели творбите им поевтиняваха, но романите на неколцина щастливци започваха да се продават по-скъпо. Ротстийн беше сред късметлиите. От време на време някой антиквар предлагаше книга на прочутия отшелник с автограф. В коледния каталог на Бауман за 2007 екземпляр от „Беглецът“ с посвещение за Харпър Ли се продаваше за 17 000 долара.

Морис следеше и новините в местния вестник, а с напредъка на технологиите през двайсет и първи век започна да следи и градските информационни сайтове. Парцелът между „Сикамор“ и „Бърч“ още пустееше заради безкрайните съдебни спорове, което беше чудесно. Рано или късно той щеше да излезе от затвора и сандъкът, обвит от дебелите корени на дървото, надвиснало над потока, щеше да е там. Чакаше го. Фактът, че цената на ръкописите сигурно беше станала астрономическа, все по-малко го вълнуваше.

На младини сигурно щеше да се блазни от всичко, за което мечтаят мъжете, когато краката им са здрави, а пишките — твърди: пътешествия и жени, коли и жени, разкошни къщи като онези в Шугър Хайтс и жени. Сега дори не сънуваше подобни глупости, а последната жена, с която беше правил секс, беше причината за оставането му зад решетките. Съдбата се беше изгаврила с него, обаче не му пукаше. Желанието за материални придобивки и похотта умират, ставаш муден, зрението ти отслабва, вече не можеш да вдигаш самолета, обаче литературата е вечна — предстоеше му пътуване в непознат свят, видян само от създателя му. Ако не го зърне преди седемдесетата си годишна, значи такава е била волята на съдбата… В сандъка имаше и пликове с пари. Не представляваха несметно богатство, обаче бяха достатъчни за охолен живот — бели пари за черни дни.

„Има за какво да живея — мислеше си. — Колко мъже могат да кажат същото, особено когато кожата им се сбръчка и увисне, а оная им работа се надървя само като им се пикае?“

Няколко пъти писа на Анди Халидей, който беше осъществил амбицията си да притежава собствена книжарница — Морис беше научил този факт от бюлетина на американските библиографи. Научил беше и че старият му приятел най-малко веднъж е сгазил лука, опитвайки се да продаде откраднат екземпляр от най-прочутата книга на Джеймс Ейджи, обаче се беше измъкнал сух от водата. За съжаление. С безкрайно удоволствие щеше да посрещне в „Уейнсвил“ този вонящ на одеколон педал! Много от тукашните обитатели охотно щяха да му причинят болка заради Мори Белами. Ех, мечти… Дори да докажеха вината на дебелия Халидей, той най-вероятно щеше да се отърве само с глоба. В най-лошия случай щяха да го експедират в кънтриклуба на западната граница на щата, където изпращаха мошениците с бели якички.

Анди не отговори на нито едно писмо.

През 2010 „личната“ му лястовичка отново се върна в Канистрано — този път беше с черен костюм, все едно се беше облякла за собственото си погребение. „Което ще е в скоро време — ехидно си помисли Морис, — ако свинята не отслабне.“ Сега бузите й бяха провиснали като месести торби, очичките й бяха като стафиди, боднати в бухнало тесто, кожата й беше жълтеникава. Беше заменила черната чанта със синя, но показанията й пред комисията бяха същите. Кошмарни сънища! Безкрайни посещения при психотерапевт! Живот, съсипан от звяра, който я беше насилил през онази нощ! И тъй нататък, и тъй нататък. На Морис му идваше да й кресне: „Не го ли забрави вече това изнасилване? Все на него ли ще циклиш? Не искаш ли да започнеш нов живот?“

Докато вървеше обратно към килията, непрекъснато си повтаряше: „Заеби, хич да не ти пука! Заеби, хич да не ти пука!“

През тази година навърши петдесет и пет.

* * *

През един мартенски ден на 2014 служител от охраната дойде в библиотеката, където Морис седеше зад голямото бюро и за трети път четеше „Американски пасторал“ (според него най-хубавата книга на Филип Рот). Надзирателят му съобщи, че го викат в дирекцията.

— Защо? — попита Морис и стана. Обикновено посещенията в дирекцията не вещаеха нищо добро. Най-често там чакаха ченгета, които искаха да изпортиш някого и ти отправяха грозни заплахи, ако откажеш.

— Комисията по пробациите — лаконично отговори онзи.

— Не може да бъде. Има някаква грешка. Следващото ми изслушване е догодина.

— Правя каквото ми наредят — намръщи се надзирателят. — Ако не искаш да береш ядове с мен, намери някой да те замести и бъди така добър да си вдигнеш задника.

Комисията за предсрочните освобождавания (сега състояща се от трима мъже и три жени), се беше събрала в залата за конференции. Юрисконсулът Филип Даунс, който допълваше бройката за щастлива седмица, прочете писмо от Кора Ан Хупър. Морис беше поразен. Мръсницата беше болна от рак. Новината беше чудесна, но следващата беше изумителна. Гадината съобщаваше, че оттегля възраженията си за предсрочното освобождаване на Морис Белами, и добавяше, че съжалява, задето не го е направила по-рано. Следващото писмо, което Даунс прочете, беше от Центъра за култура и изкуства, наричан от местните ЦКИ. Години наред там приемаха мнозина бивши затворници и бяха готови да назначат и Морис Белами на половин работен ден като компютърен оператор, ако през месец май той бъде освободен предсрочно от „Уейнсвил“.

— Предвид примерното ви поведение през изминалите трийсет и пет години и писмото на госпожица Хупър — каза Даунс — прецених, че е редно вашият случай да бъде разгледан с една година по-рано от определената дата. Госпожицата ни съобщава, че не й остава много време, и съм уверен, че иска да приключи тази история. — Обърна се към комисията и попита: — Какво решавате, дами и господа?

Морис вече знаеше какво ще е решението на дамите и господата, иначе нямаше да го повикат тук. Шестимата единодушно гласуваха за предсрочното му освобождаване.

— Доволен ли сте, господин Белами? — попита Даунс.

Морис, който обикновено не взимаше уста на заем, сякаш си беше глътнал езика, но и не се налагаше да отговори. Той се разрида.

Два месеца по-късно след консултациите, задължителни за всички затворници, подлежащи на освобождаване, и малко преди деня, в който трябваше да започне работа в ЦКИ, той излезе от „Уейнсвил“ и се върна в света на свободните хора. В джоба му бяха парите, спечелени за трийсет и пет години работа в бояджийския цех, цеха за мебели и в библиотеката — общо две хиляди и седемстотин долара, плюс няколко цента.

Още малко търпение и тетрадките на Ротстийн щяха да са негови.