Стивън Кинг
Търси се (76)

39.

— Бил — казва Джером, — ще те разочаровам, но нашето птиче май е излетяло.

Ходжис се откъсва от мислите си и поглежда през страничното стъкло на мерцедеса, докато Джером шофира през Гъвърнмент Скуеър. На пейките има доста хора — някои четат вестник, други пият кафе, бърборят или хранят гълъбите, — но сред тях няма нито един тийнейджър.

— Не го виждам и на масите пред кафенето от отсрещната страна — докладва Холи. — Може да е влязъл да си купи кафе.

— В момент като този кафето ще е последното, което ще му дойде на ума — отвръща Ходжис и удря с юмрук по бедрото си.

— Автобусите между Саут Сайд и Норт Сайд са през петнайсет минути — обявява Джером. — Ако бях на неговото място, щеше да е истинско мъчение да стоя със скръстени ръце и да чакам някакви хора да дойдат да ме вземат. Ще предпочета да действам сам.

В този момент телефонът на Ходжис иззвънява.

— Мина автобус и реших да не чакам — съобщава Пит. Гласът му сега е по-спокоен. — Ще се видим у нас. Току-що говорих с майка си. Двете с Тина са добре.

Ходжис надушва нещо, което не му харесва.

— Защо го казваш, Питър? Защо да не са добре?

— Защото мъжът с червените устни знае къде живея. Навремето е живял в същата къща. Забравих да ви кажа.

Ходжис се оглежда:

— След колко време ще сме на Сикамор Стрийт, Джером?

— След двайсет минути. Може би по-малко. Ако знаех, че малкият ще вземе автобуса, щях да мина по експресния виадукт.

— Господин Ходжис? — пита хлапакът.

— Да, слушам те.

— Ще е глупаво онзи да отиде у нас. Ако го направи, не може да ме натопи.

„Има логика“ — помисля си Ходжис и пита:

— Предупреди ли двете да се заключат и да не пускат никого?

— Да.

— Описа ли й онзи човек?

— Да.

Ходжис знае, че ако изпрати полицаи, господинът с червените устни ще се изпари като дим и Пит ще трябва да разчита само на криминалистите, за да отърве кожата. Освен това се надява с Холи и с Джером да пристигнат по-бързо от патрулката.

— Да му се обади! — вика Холи. Навежда се към Ходжис и изкрещява в телефона: — Обади му се и му кажи, че си размислил и ще му дадеш тетрадките!

— Пит, чу ли?

— Да, но няма как. Дори не знам дали има мобилен. Обади ми се от книжарницата. Както се досещате, не остана време да обменим информация.

— Не е ли дрислива ситуация? — изсумтява Холи, без да уточнява какво има предвид.

— Добре, позвъни ми се веднага щом се прибереш, за да потвърдиш, че всичко е наред. Ако не се обадиш, ще бъда принуден да алармирам полицията.

— Сигурен съм, че ще ме…

И връзката прекъсва. Ходжис затваря телефона и се привежда:

— Дай газ, Джером.

— Веднага щом мога. — Той посочва шестте платна — по три в двете посоки — и върволицата коли, чиито никелирани части проблясват под слънцето. — Само да минем кръговото и ще полетим като стрела.

„Двайсет минути, а? — мисли си Ходжис. — Каза, че ще стигнем максимум след двайсет минути. Какво ли може да се случи през това време?“

От горчив опит знае отговора: „Прекалено много.“ Понякога е въпрос на живот и смърт. В момента може единствено да се надява, че докато е жив, тези двайсет минути няма да го преследват в кошмарите му.