Стивън Кинг
Търси се (18)

9.

Саубърс — представящ се като Хокинс — влезе за първи път в книжарницата преди две седмици; под носа му се мъдреха нелепи, рехави тийнейджърски мустачки, вероятно пуснати наскоро за камуфлаж. Беше с кръгли очила с черни рогови рамки, подобни на онези, които Дрю (по онова време Анди) носеше, когато Джими Картър беше президент. В книжарницата рядко влизаха тийнейджъри и това радваше Халидей. Младите момчета все още го привличаха понякога — като например сервитьорът Уилям, — обаче тийнейджърите се отнасяха небрежно с ценните книги, пипаха ги с мръсни ръце, връщаха ги на рафта обърнати наопаки, понякога дори ги изпускаха на пода. Освен това имаха непростимата склонност към кражби.

Този изглеждаше готов да се врътне и да хукне към вратата, ако Дрю извика „бау“. Въпреки че беше доста топло, носеше яке с емблемата на „Сити Колидж“. Халидей, който беше изчел доста романи за Шерлок Холмс, прибави този факт към мустаците и „професорските“ очила, и заключи, че хапльото се опитва да мине за по-възрастен — все едно, че иска да влезе в нощен бар, а не в книжарница за редки издания.

„Искаш да те взема поне за двайсет и една годишен — помисли си Дрю, — обаче се басирам, че нямаш и седемнайсет. Не си дошъл само да позяпаш, нали? Сигурен съм, че си тук с определена цел.“

Хлапакът носеше под мишница голяма книга и светложълт плик. Отначало Дрю си помисли, че ще го помоли да оцени някоя плесенясала вехтория, която е намерил на тавана, но когато господин Мустачко колебливо се приближи, забеляза върху гръбчето на книгата лилав стикер и веднага го позна.

Понечи да каже „Здрасти, синко“, но се въздържа. Нека малкият си мисли, че се е дегизирал сполучливо като по-голям. Няма лошо.

— Добър ден, сър. Мога ли да ви бъда полезен?

Младият господин Мустачко не отговори веднага. Рехавите му тъмнокафяви мустаци, пуснати наскоро, контрастираха с бледността на лицето му. Сигурно се питаше дали да не измънка „Не, благодаря“ и да се изниже. Една дума щеше да е достатъчна да го отпрати, но Дрю страдаше от типичната за повечето антиквари болест: любопитство. Затова удостои момчето с най-благата си усмивка тип „не бих убил даже муха“, скръсти ръце и зачака.

— Ами… — смотолеви най-сетне момчето. — Може би.

Дрю повдигна вежди.

— Вие купувате и продавате редки издания, нали? Така пише в сайта ви.

— Така е. Купувам, ако преценя, че мога да ги продам с печалба. В това е същността на бизнеса.

Момчето събра кураж — Халидей сякаш видя как го прави — и пристъпи към бюрото, където старовремска настолна лампа хвърляше кръг от светлина върху разхвърлени книжа, които някой неуспешно се беше опитал да подреди. Дрю му подаде ръка:

— Андрю Халидей.

Момчето се здрависа, после бързо пусна дланта му, сякаш се страхуваше, че Дрю може да го награби.

— Аз съм Джеймс Хокинс.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Да… Вижте… мисля, че притежавам нещо, което може да ви заинтересува. За което един колекционер би дал много пари. Ако е колекционер на място.

— Не става дума за книгата, която носите, нали? — Сега Дрю успя да прочете заглавието: „Депеши от Олимп“. Подзаглавието го нямаше на гръбчето, но той отдавна притежаваше копие от тази книга и знаеше какво гласи: „Писма от 20 велики американски писатели, написани собственоръчно“.

— О, не, разбира се. — Джеймс Хокинс нервно се засмя. — Тази е само за сравнение.

— Добре, слушам ви.

За момент Джеймс Хокинс се поколеба — явно се питаше как да продължи. После притисна по-здраво плика под мишницата си и бързо запрелиства гланцираните страници на „Депеши от Олимп“, пропускайки бележка, в която Фолкнър хока някаква фирма за фураж в Оксфорд, Мисисипи, за неизпълнена поръчка, прочувствено писмо до Ърнест Хемингуей от Юдора Уелти, драсканици по някакъв въпрос от Шъруд Андерсън и списък за покупки, който Робърт Пен Уорън беше разкрасил с рисунки на два танцуващи пингвина, единият пушещ цигара.

Най-после стигна до страницата, която търсеше, сложи книгата на бюрото и я обърна към Дрю:

— Ето. Погледнете.

Халидей прочете написаното най-горе и сърцето му подскочи: „Джон Ротстийн до Фланъри О’Конър.“ Прецизно отпечатаното факсимиле представляваше бележка, написана на лист хартия с редове. Листът беше назъбен от лявата страна — явно откъснат от обикновена ученическа тетрадка. Дребният, прилежен почерк на Ротстийн, толкова различен от неразбираемите драсканици на много писатели, не можеше да се сбърка.

19 февруари 1953

 

Скъпа моя Фланъри О’Конър,

Получих прекрасния ви роман „Мъдра кръв“, който така любезно сте подписали и адресирали до мен. Заявявам, че е прекрасен, защото си го купих още щом излезе и го прочетох незабавно. За мен е удоволствие да притежавам копие с вашия автограф, както, предполагам, и за вас е удоволствие да получите възнаграждение за още един продаден екземпляр! Възхищавам се от начина, по които сте съставили мозайка от ярки персонажи, а най-много ми допаднаха Хейзъл Моутс и пазачът в зоологическата градина Инок Емъри, с когото, сигурен съм, моят Джими Голд би се сприятелил и общувал с радост. Наричат ви „познавач на гротеската“, госпожице О’Конър, но това, което критиците пропускат — може би защото липсва у самите тях, — е вашето смахнато, безпощадно чувство за хумор. Знам, че не сте в добро физическо здраве, но се надявам въпреки това да продължите да работите и да творите. Важно е за света! Отново ви благодаря.

Джон Ротстийн

 

ПП: Още се смея на историята с прочутото пиле!!!

След като прочете писмото, Дрю дълго се взира в него, за да се успокои, след това погледна хлапака, представил се като Джеймс Хокинс:

— Знаете ли какво означава забележката за прочутото пиле? Ще ви обясня, ако желаете. Историята е хубав пример за „смахнатото“, както го нарича Ротстийн, чувство за хумор на Фланъри О’Конър.

— Стана ми интересно и проверих. Когато госпожица О’Конър била на шест-седем години, имала (поне така твърди) пиле, което вървяло заднишком. Екип от някакво филмово студио заснел куриоза и пилето станало звезда в кинопрегледите. О’Конър пише, че това бил върхът в живота й, а всичко по-нататък било движение надолу.

— Точно така. А сега, след като се разбрахме за прочутото пиле, ще изложите ли целта на посещението си?

Хлапакът дълбоко си пое въздух и отвори плика. Извади лист с фотокопиран текст и го постави до писмото на Ротстийн в „Депеши от Олимп“. С учтиво любопитство Халидей погледна единия лист, после другия и макар лицето му да остана безизразно, той сключи пръсти под бюрото толкова силно, че подрязаните му нокти се забиха в опакото на дланите му. Мигновено разбра какво има пред себе си. Беше очевидно: завъртените ченгелчета на буквите У, разстоянията между Б-тата и останалите букви, по-едрите букви Н и по-дребните Г. Въпросът беше какво знае „Джеймс Хокинс“. Може би не много, обаче със сигурност знаеше нещо. Иначе нямаше да се състарява с тези рехави мустаци и да се дегизира с очила, подозрително напомнящи очилата без диоптри, продавани в дрогериите и в магазините за карнавални костюми.

Най-горе на листа беше написано числото 44, оградено с кръгче, а под него — строфи от стихотворение.

Самоубийството е кръг, поне така си мисля;

ти може би си на друго мнение.

Междувременно поразсъждавай върху това.

 

Един площад при изгрев-слънце

в Мексико да речем.

Или в Гватемала, ако предпочиташ.

Някъде, където в стаите все още има

дървени вентилатори на тавана.

 

Всичко там е бяло чак до синьото небе,

освен пищните корони на палмите

и розовите храсти пред кафенето,

където полузаспало момче мие плочника.

На ъгъла, в очакване на първия

Тук текстът свършваше. Дрю погледна младежа.

— Нататък се говори за първия тролей за деня — обясни Джеймс Хокинс. — От онези, електрическите, които се движат по жици. Нарича го „тролейбус“ — испанската дума за тролей. Жената на разказвача или може би приятелката му, седи мъртва в ъгъла на стаята. Застреляла се е. Той току-що я е открил.

— Според мен не е гениално — отбеляза Дрю. Изумлението му беше толкова голямо, че това беше единствената реплика, която му хрумна. Пет пари не даваше дали стихотворението е пример за безсмъртна поезия, важното беше, че е първата творба на Джон Ротстийн, излязла на бял свят след повече от половин век. Никой не я беше чел освен самият автор, хлапакът и самият него. Може би и Морис Белами я беше зърнал, което изглеждаше невероятно предвид твърдението му, че откраднатите тетрадки са много.

Страшно много.

„Боже мой, страшно много тетрадки.“

— Е, не е поезията на Уилфред Оуен или Т. С. Елиът, но според мен друго е по-важно. Как мислите?

Дрю изведнъж си даде сметка, че „Джеймс Хокинс“ внимателно го наблюдава. И какво е забелязал? Може би прекалено много. Дрю беше свикнал да се прикрива — нещо наложително в бизнес, в който да предложиш по-ниска цена на продавача беше по-важно, отколкото да я надуеш за потенциалния купувач. Но появата на това произведение беше като „Титаник“, изплувал неочаквано на повърхността на Атлантическия океан — разнебитен и ръждясал, но истински!

„Няма как, признай“ — каза си.

— Да, вероятно е така. — Фотокопието и писмото до О’Конър бяха едно до друго и Дрю посочи с дебелия си пръст някои от приликите в почерка. — Ако е фалшификат, то е много майсторски.

— Не е фалшификат — уверено отсече хлапакът.

— Къде го намерихте?

Момчето заразказва скалъпена история, която Дрю слушаше с половин ухо — как някакъв си чичо Фил в Кливланд починал и завещал на младия Джеймс колекцията си от книги, а сред изданията с мека подвързия и томчетата от абонаментния цикъл „Книга на месеца“ — виж ти изненада! — се оказали шест тетрадки „Молескин“, пълни с интересни неща — предимно стихове, но имало и няколко есета и незавършени разкази, — които били написани от Джон Ротстийн.

— Как разбрахте, че той е авторът?

— Разпознах стила му — дори в стихотворенията — отговори Хокинс. Явно беше подготвен за такъв въпрос. — Следвам американска литература в „Сити Колидж“ и съм чел повечето негови произведения. И не само това. Например стихотворението, което прочетохте, е за Мексико, а Ротстийн е прекарал там шест месеца след отбиването на военната си служба.

— Също като още дузина изтъкнати американски писатели, включително Ърнест Хемингуей и мистериозния Б. Травен.

— Съгласен съм, но погледнете още нещо. — Хлапакът извади от плика второ фотокопие. Дрю си каза да не посяга хищно към него… и все пак посегна хищно. Държеше се така, сякаш не е в този бизнес от повече от трийсет години, а само от три, но кой можеше да го вини? Пред очите му беше истинска находка. Безценна. За съжаление май „Хокинс“ също беше наясно, че е попаднал на съкровище.

„Може би, обаче не е наясно какво знам аз — помисли си Дрю, — включително историята на тези тетрадки. Освен ако Мори не го използва за маша, което е невъзможно, защото той гние в затвора «Уейнсвил».“

Текстът на второто фотокопие несъмнено беше написан от същия човек, макар и да не беше толкова прегледен. По листа с недовършеното стихотворение нямаше задрасквания и бележки в полетата, докато тук изобилстваха.

— Възможно е да го е писал на пияна глава — предположи хлапакът. — Той е пиел много, но после е отказал алкохола от раз. Прочетете текста и ще разберете за какво става дума.

Номерът на страницата, ограден с кръгче, беше 77. Първият ред под него беше продължение на изречението от предния лист:

никога не е очаквано. Въпреки че добрите рецензии се поглъщат като вкусен десерт, в крайна сметка водят до лошо храносмилане, безсъние, кошмари, дори проблеми с все по-важния ритуал на следобедното ходене по голяма нужда. А глупоста е още по-очевадна в положителните, отколкото в отрицателните коментари. Да разглеждаш Джими Голд като модел за подражание, дори като ГЕРОЙ, е все едно да наречеш американска икона Били Хлапето^[1] (или неговия еквивалент през 20 век Чарлз Старкуедър^[2]). Джими си е Джими — обикновен човек като нас двамата; не е подобие на Хък Фин, а на Етиен Лантие — най-великия персонаж в литературата на 19 век! Заживях като отшелник, защото очите ми са инфектирани и е безсмислено да ги насилвам с повече матряли. Както би казал моят Джими, заеби

Тук текстът свършваше, но Дрю знаеше какво следва и беше сигурен, че и Хокинс е наясно. Следваше прочутото мото на Джими, което дори след толкова години все още се виждаше тук-там, написано на тениски.

— Думата глупостта е написана погрешно — промърмори Халидей — друго не му хрумна.

— Ъхъ. Също и материал. Грешки, неизчистени от редактор. — Очите на момчето блестяха от вълнение. Дрю често беше виждал подобен блясък, но никога у толкова млад човек. — Този текст е истински, така мисля! Жив и дишащ! Прочетохте ли за сравнението между Джими Голд и Етиен Лантие? Лантие е главният герой в „Жерминал“ на Емил Зола. Авторът ни дава нещо ново! Разбирате ли? Нов поглед върху толкова известен герой, и то от самия му създател! Обзалагам се, че някои колекционери биха дали купища пари за оригинала на това, което виждате, както и за останалото, което притежавам.

— Казахте, че разполагате с шест тетрадки.

— Ъхъ.

Шест. Не сто или повече. Щом у хлапака имаше само шест тетрадки, със сигурност не беше изпратен от Белами, освен ако поради някаква причина Морис не беше решил да подели плячката. Само дето Дрю не можеше да си представи, че старият му приятел би приел да дели парите с някого.

— Тетрадките са среден формат, по осемдесет страници всяка, общо четиристотин и осемдесет. Не всички са изписани от край до край — при стихотворенията винаги остава празно място, — но има и разкази. Единият е за детството на Джими Голд.

Дрю мълчеше; питаше се дали да повярва, че у малкия има само шест тетрадки. Да не би тарикатът да премълчаваше, че притежава всички? И ако е така, с каква цел? За да ги продаде по-късно или защото иска да ги запази за себе си? Според Дрю блясъкът в очите му подсказваше втория вариант, макар че бе възможно момчето да не си дава сметка какво мотивира постъпките му.

— Сър? Господин Халидей?

— Извинете. Опитвам се да приема мисълта, че може наистина да са непубликувани творби на. Ротстийн.

— Бъдете сигурен, че не са фалшификати — без колебание отсече момчето. — И така, колко?

— Колко бих платил ли? — Дрю реши, че щом минаха към пазаренето, обръщението „синко“ вече е уместно и че може да говори на „ти“. — Синко, не рина парите с лопата. Нито съм напълно убеден, че не ми пробутваш фалшификати. Искам да видя оригиналите.

Видя как хлапакът с наскоро пуснатите мустаци нерешително хапе устната си.

— Не питам колко ще платите вие, а колко биха дали частните колекционери. Сигурно познавате хора, които са готови да дадат голяма сума за по-специални… стоки.

— Познавам двама-трима. — Познаваше над десетима. — Обаче не бих се свързал с тях, докато разполагам само с две фотокопирани страници. Да, можем да поискаме графологична експертиза, но е много рисковано. Както знаеш, Ротстийн беше убит, тоест могат да ни обвинят в притежание на откраднати вещи.

— Не и ако ги е дал на някого, преди да бъде убит — парира го момчето и Дрю отново си напомни, че малкият е дошъл на срещата добре подготвен. „Аз пък имам голям опит, който ми дава предимство — помисли си. — Опит и хитрост.“

— Синко, това не може да се докаже.

— Но и обратното не може.

И така — задънена улица.

Внезапно момчето грабна двете фотокопия и ги пъхна в плика.

— Чакай! — стреснато извика Дрю. — Чакай, не бързай толкова.

— Сгреших, че дойдох при вас. В Канзас Сити има книжарница „Оригинални и редки издания — Джарет“. Разбрах, че е най-голямата в страната. Ще опитам там.

— Ако изчакаш една седмица, ще позвъня тук-там — каза Халидей. — Но само при условие, че ми оставиш фотокопията.

Момчето се двоумеше. Накрая промърмори:

— Колко пари могат да се вземат?

— За почти петстотин страници непубликувани — дори невиждани — ръкописи на Ротстийн? Купувачът сигурно ще иска поне компютърен графологичен тест — има няколко добри програми, които ще свършат работа — и ако наистина предлагаш оригинали, може би ще получиш… — Пресметна наум най-минималната цена, която би могъл да му подхвърли за примамка, без да е абсурдно ниска. — Може би петдесет хиляди долара.

Джеймс Хокинс или му повярва, или се престори, че приема думите му за чиста монета.

— Колко ще е комисионата ви?

Дрю учтиво се засмя:

— Синко… Джеймс… никой търговец не очаква комисиона при подобна сделка. При положение, че творецът — или на юридически език, собственикът на откраднатата вещ, е бил убит. Ще делим поравно.

— Не! — заяви малкият без нито миг колебание. Може да не беше успял да си пусне мустаци като на каубой в уестърн, но имаше топки, а и ум в главата. — Седемдесет на трийсет. В моя полза.

Халидей можеше да се съгласи да продаде за около четвърт милион шестте тетрадки и да даде на хлапака седемдесет процента от петдесет бона, но нали „Джеймс Хокинс“ очакваше от него да се пазари поне малко? Нямаше ли да се усъмни, ако антикварят приемеше веднага?

— Шейсет на четирийсет. Това е окончателното ми предложение, и то при условие, че намеря купувач. Ще вземеш трийсет хиляди за нещо, което си намерил в кашон с вехти романчета като „Челюсти“ и „Мостовете на Медисън“. Според мен никак не е зле.

Хлапакът запристъпва от крак на крак и не продума. Очевидно се двоумеше.

Дрю пак си лепна благата усмивка на човек, който не би убил дори муха:

— Остави ми фотокопията. Ела след седмица и ще ти кажа как вървят нещата. И чуй един съвет — стой по-далеч от Джарет. Този тип ще те обере до шушка.

— Искам парите в брой.

„Всички искаме в брой“ — помисли си Дрю и промърмори:

— Изпреварваш събитията, синко.

„Джеймс“ явно взе решение и остави плика на бюрото, отрупано с книжа:

— Добре, ще дойда пак.

„О, да, несъмнено — каза си Халидей. — Мисля, че тогава ще съм в много по-изгодна позиция да преговарям.“

Подаде му ръка. Младежът я хвана и я задържа съвсем за кратко, колкото да не изглежда невъзпитан. Сякаш се страхуваше да не остави пръстови отпечатъци. Което в известен смисъл вече бе направил.

Дрю го изчака да излезе, после се тръсна на стола си (който примирено изпъшка) и събуди задрямалия макинтош. Над входната врата имаше две охранителни камери, гледащи в двете посоки на Лейсмейкър Лейн. Халидей проследи на екрана как момчето зави по Кросуей Авеню и изчезна от погледа му.

Ключът към този пъзел беше лилавият стикер на гръбчето на „Депеши от Олимп“. Означаваше, че книгата е взета от обществената библиотека, а Дрю знаеше всички клонове в града. С лилаво маркираха справочните издания в библиотеката на Гарнър Стрийт и изнасянето им от читалните беше забранено. Ако момчето беше пъхнало книгата под якето си, на бариерата на изхода щеше да се чуе пищене, защото стикерът беше и електронен чип за предотвратяване на кражби. Той свърза това с познанията за литература, демонстрирани от момчето, и като същински Шерлок Холмс, използващ дедуктивния метод, стигна до определено заключение.

Влезе в сайта на библиотеката на Гарнър Стрийт и разгледа менютата: ЛЯТНО РАБОТНО ВРЕМЕ, ДЕЦА И УЧЕНИЦИ, ПРЕДСТОЯЩИ СЪБИТИЯ, КЛАСИЧЕСКИ ФИЛМИ и последно, но съвсем не маловажно: НАШИЯТ ЕКИП.

Кликна на тази иконка и не му се наложи да търси по-нататък, поне засега. Над полетата с биографични справки за служителите имаше тяхна обща снимка — двайсетина човека, застанали на моравата пред библиотеката. Над групата се извисяваше статуята на Хорас Гарнър, държащ отворена книга. Всички се усмихваха широко, включително „Хокинс“ (без мустаци и без бутафорни очила), третият отляво надясно на втория ред. Според биографичните бележки младият Питър Саубърс беше ученик в местната гимназия, назначен на почасово работно време. Мечтата му беше да следва литература с втора специалност библиотекознание.

Дру продължи да търси информация за момчето, улеснен от доста необичайното му фамилно име. Беше плувнал в пот, и то с основание. Шестте тетрадки вече му се виждаха като трохи — лек ордьовър, изострящ апетита. Но всичките — сред които вероятно беше и четвъртият роман за Джими Голд, ако смахнатият му приятел не го беше излъгал преди години — за всичките можеше да получи петдесет милиона, ако ги раздели и продаде на различни колекционери. Само от четвъртия роман от поредицата за Джими Голд можеше да гушне двайсет милки! А с Мори Белами извън играта, затворен за дълго в пандиза, единствената пречка за спечелването на джакпота беше някакво си гимназистче, което дори не можеше да си пусне мустаци като мустаци.