Стивън Кинг
Търси се (42)

5.

Улица Лейсмейкър Лейн, която е част от пешеходна зона с магазини, е оживена през този съботен следобед. Накъдето и да се обърне човек, вижда бутици с префърцунени и смешни имена. Един е наречен „Похлупаци за глава“ и там се продават само шапки. Морис влиза и купува бейзболна шапка на „Мармотите“ с по-дълга козирка. Приближавайки книжарницата „Редки издания — Андрю Халидей“, се отбива в магазинче на фирмата „Раят на черните очила“ и си купува едни.

Щом вижда фирмената табела на стария си приятел и надписа със старомоден ръкописен шрифт, се сепва от една тревожна мисъл: ами ако в събота Анди затваря по-рано? Всички магазини са отворени, но някои собственици на антикварни книжарници не си дават толкова зор. Пак ли ще извади лош късмет?

Но когато минава край магазина, размахвайки сака (брадвичката се търкаля: туп, туп, туп), чувствайки се защитен от черните си очила, вижда на входната врата табела „ОТВОРЕНО“. Вижда още нещо: две камери, следящи минувачите в двете посоки на улицата. В магазина сигурно има още, но не е проблем — изкарал е десетилетия следдипломна квалификация при крадци-експерти.

Подминава книжарницата и се шляе по улицата: зяпа витрината на една пекарна, разглежда стоката на продавач на сувенири (и недоумява кой би си купил сувенир от този мърляв, скапан град), наблюдава изпълнението на мим, който жонглира с цветни топки, изкачва невидими стълби. Пуска две монети в шапката на мима. „За късмет“ — си казва. От високоговорителите на кръстовището звучи попмузика. Във въздуха се носи аромат на шоколад.

Тръгва обратно. От книжарницата на Анди излизат двама млади мъже и се отдалечават. Този път Морис спира пред витрината и я разглежда. На поставки, осветени със спот лампи, са отворени три книги: „Да убиеш присмехулник“, „Спасителят в ръжта“ и — това е поличба! — „Беглецът отива на война“. Помещението зад витрината е тясно и дълго, с висок таван. Морис не вижда други клиенти, но вижда стария си приятел Анди Халидей, единственият и неповторимият, който седи зад бюрото си и чете книга.

Морис се преструва, че си завързва обувката, и дръпва ципа на сака, в който е брадвичката. Изправя се и без колебание отваря вратата на „Редки издания — Андрю Халидей“.

Старият му приятел вдига поглед от книгата и оглежда тъмните очила, шапката с дълга козирка и саковете. Намръщва се, обаче леко, защото всички в този квартал носят сакове с покупки, а тъмните очила са необходимост през този слънчев ден. Явно е нащрек, обаче не е разтревожен, което е чудесно.

— Бихте ли оставили чантите под закачалката за дрехи? — пита Анди. — Такова правило сме възприели.

— Разбира се. — Морис оставя саковете, маха очилата, сгъва ги и ги пъхва в джобчето на ризата си. После сваля новата си шапка и прокарва ръка през късо подстриганата си побеляла коса. „Виждаш ли? — казва си. — Някакъв старчок, влязъл да позяпа и да се спаси от палещото слънце. Няма за какво да се тревожиш.“

— Пфу! Голема жега днес — казва и отново нахлупва шапката.

— Да. Утре щяло да е още по-горещо. Нещо специално ли търсите?

— Не, просто ще разгледам. Макар че… да, всъщност търся една рядка книга: „Палачи“ от Джон Д. Макдоналд, автор на кримки. Книгите му са много популярни в библиотеката в затвора.

— Да, знам го! — възторжено възкликва Анди. — Героят му се казва Травис Макги, а в заглавията на книгите му се споменават различни цветове. Повечето му романи са с мека подвързия, нали? По принцип не търгувам с такива. Нямат колекционерска стойност.

„А с тетрадки? — си помисля Морис. — По-конкретно с тетрадки «Молескин»? Търгуваш ли с такива, тлъсто крадливо копеле?“

— „Палачи“ излезе с твърда подвързия — отбелязва, докато се преструва, че разглежда книгите на полицата до вратата. Засега иска да е близо до изхода. И до сака с брадвичката. — По нея е заснет филмът „Нос Страх“. Бих я купил, ако имате добре запазен екземпляр. „В безупречно състояние“, както се казва във вашите среди. Разбира се, ако цената е приемлива.

Анди наостря уши. Естествено — на въдицата му се е закачила риба.

— Нямам я в момента, но ще проверя в „Букфайндър“ — информационна база-данни. Роман на Макдоналд с твърда подвързия най-вероятно ще е регистриран там, особено щом по него е заснет филм. Ако го има… и ако е първо издание, до вторник ще ви го доставя. Най-късно в сряда. Искате ли да го потърся?

— Да — кимва Морис. — Повтарям — само ако цената е приемлива.

— Разбира се, разбира се. — Кикотът на Анди е мазен като шкембето му. Свежда поглед към екрана на лаптопа си. В този момент Морис обръща табелата на вратата от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“. Навежда се към отворения сак и изважда брадвичката. Държи я до бедрото си, докато върви по тясната пътека към бюрото. Не бърза — няма за какво да бърза. Старият му приятел натиска клавишите на лаптопа, погълнат от появяващото се на екрана.

— Намерих я! — възкликва. — Джеймс Греъм разполага с копие, безупречно състояние, само за триста дола…

Думите засядат в гърлото му в мига, в който брадвичката се появява в периферното му зрение, после пред очите му. Вдига поглед и ужасено зяпва.

— Ръцете на бюрото! Да ги виждам! — заповядва Морис. — Отдолу сигурно има паникбутон. Да не си посегнал към него, иначе ще останеш без пръсти.

— Какво искаш? Защо ме…

— Не ме позна, нали? — Морис не знае дали поведението на шишкото му е смешно, или го вбесява. — Дори сега, когато съм пред очите ти.

— Не, аз… аз…

— Всъщност не е чудно. Измина доста време от последната ни среща в „Щастливата чаша“. Много вода изтече оттогава.

С удивление и с ужас Халидей се взира в изнуреното, сбръчкано лице на човека пред себе си. „Като птица, хипнотизирана от погледа на змия“ — си казва Морис. Мисълта е забавна и той се усмихва.

— О, боже — прошепва Анди. Пребледнял е като платно. — Не може да бъде! Ти си в затвора!

Все така усмихнат, Морис поклаща глава:

— Освен за редки книги вероятно има база-данни за освободените предсрочно, но явно не си проверявал там. Което е добре за мен и не толкова добре за теб.

Едната ръка на Анди се плъзва встрани от клавиатурата. Морис вдига брадвичката:

— Не го прави! Ръцете на бюрото! С дланите надолу! И не се опитвай да натиснеш бутона с коляно, защото ще разбера и последствията за теб ще са крайно неприятни.

— Какво искаш?

Въпросът го ядосва, но той се усмихва още по-широко.

— Сякаш не знаеш.

— Не знам, Мори, кълна се! — Анди лъже, но погледът му казва истината, само истината и цялата истина.

— Да отидем в кабинета ти. Сигурен съм, че имаш стаичка отзад.

— Не!

Морис пак замахва с брадвичката:

— Можеш да се отървеш цял-целеничък, може и няколко от пръстите ти да останат на бюрото. Не се шегувам. Не съм човекът от едно време, повярвай.

Анди става. Погледът му нито за миг не се отделя от лицето на Морис, обаче не е сигурно дали го вижда. Поклаща се, сякаш в такт с музика, която чува само той, и всеки момент ще припадне. Тогава няма как да отговаря на зададените му въпроси. Освен това Морис ще трябва да го завлече до кабинета, а не знае дали ще може да го помръдне. Ако старият му приятел още не тежи сто и петдесет кила, със сигурност ги гони.

— Поеми си дълбоко въздух — казва му. — Успокой се. Искам само да ми отговориш на няколко въпроса. После си тръгвам.

— Обещаваш ли? — Долната устна на Халидей е издадена напред и лъщи, олигавена от слюнка. Прилича на пълничко момченце, което се цупи на баща си.

— Да. Хайде, дишай.

Анди се подчинява.

— Пак.

Масивните гърди на Анди се повдигат, разпъвайки ризата до скъсване на копчетата, после се отпускат. Лицето му добива малко цвят.

— Марш в кабинета! Веднага!

Анди се обръща и се затътря към дъното на книжарницата. Криволичи сред кашоните и купчините книги със странната грациозност на някои пълни хора. Морис върви след него. Гневът му се разпалва от женственото фръцкане на задника на Анди, опакован в сив габардинен панталон.

До вратата има табло с бутони. Анди набира четири цифри — 9118 — и лампичката светва в зелено. Докато прекрачва прага, Морис сякаш прочита мислите, въртящи се в плешивата му глава.

— Нямаш толкова бърз рефлекс, че да ми затръшнеш вратата под носа. Ако се опиташ, ще загубиш нещо, за което няма протеза. Повтарям — не се шегувам.

Анди, който е напрегнал рамене, за да направи тъкмо това, ги отпуска и влиза в стаята. Морис го последва и затваря вратата.

Кабинетът е малък, от тавана висят лампи със сферични абажури, стените са опасани с рафтове, отрупани с книги, подът е застлан с турски килим. Бюрото тук е много по-изискано, изработено от махагон, тик или друга скъпа дървесина. Върху него стои настолна лампа с абажур от разноцветни стъклени плочки — прилича на оригинален абажур „Тифани“. На ниския шкаф вляво от вратата стоят четири кристални гарафи. Двете са пълни с някаква неизвестна бистра течност, но Морис е сигурен, че в другите има скоч и бърбън — при това скъпи, каквито предпочита старият му приятел. Несъмнено за поливане на големи сделки.

Само два вида алкохол бяха достъпни в „Уейнсвил“ — самогон от сливи и от стафиди — и като вижда скъпите уискита, Морис още повече се вбесява, макар че не е пияч (пиеше само на рождения си ден и на рождения ден на Джон Ротстийн, в чиято чест винаги гаврътваше едно на екс). Ето с какво се е черпел Анди Халидей, докато той, Морис, е боядисвал джинси, вдишвал е изпаренията от лаковете и е живял в килия с размерите на ковчег. Да, вярно е, че го окошариха за изнасилването на онази гадина, но щеше ли да е в тъмната алея, с мозък, замъглен от алкохол и гняв, ако този тип не го беше предал и не го беше зарязал? „Не искам да ме виждат с теб, чу ли?“ — така му каза при последната им среща. И го нарече смахнат.

— Нашироко живееш, приятелю. Луксозно си се обзавел.

Анди се оглежда, сякаш за първи път вижда кабинета си.

— Така изглежда на пръв поглед — измънква, — обаче външният вид лъже, Мори. Истината е, че почти съм фалирал. Кризата съсипа бизнеса ми. Кризата и някои… злонамерени твърдения.

Морис рядко си мисли за пликовете с пари, които Къртис Роджърс намери в сейфа при тетрадките на Ротстийн през онази нощ, но сега изникват в ума му. Освен тях старият му приятел е отмъкнал и мангизите. Ясно е, че с печалбата е купил скъпото бюро, килима, тузарските кристални гарафи със скъпо уиски.

В този момент балонът от гняв, издуващ се в главата му, се спуква, той замахва с брадвичката толкова рязко, че шапката пада от главата му. Острието раздира сивия габардин и се забива в тлъстия задник: храс! Анди изкрещява и полита напред. Удря се в ръба на бюрото и се свлича на колене. От двайсетсантиметровия прорез в панталона му руква кръв. Затиска го с длан, кръвта струи през пръстите му. Пада на единия си хълбок и се претъркулва върху турския килим. „Никога няма да го изчистиш от петната, мой човек“ — със задоволство си казва Морис.

— Обеща да не ме нараниш! — простенва Халидей.

Морис се замисля за момент, после поклаща глава:

— Не помня да съм обещавал, но може да съм намекнал нещо в този смисъл. — Вглежда се в изкривеното лице на Анди с искрена загриженост. — Приеми го за самоделна липосукция. Още можеш да си спасиш жалкия животец. Искам само тетрадките. Къде са?

Този път Анди не се преструва, че не го разбира. Не и когато задникът му гори, а кръвта му изтича.

— Не са у мен!

Морис прикляква и се подпира на коляно, като внимателно избягва разрастващата се локва кръв:

— Не ти вярвам. Някой ги е взел от сандъка, в който бяха, а само ти знаеше за тях. Затова ще те попитам пак и ако не искаш да видиш вътрешностите си и какво си обядвал, внимавай как ще отговориш. Къде са тетрадките?

— Не съм ги взел! Един хлапак ги е намерил, Мори! Момчето, което живее в някогашната ти къща. Сигурно ги е открил случайно в мазето или на тавана.

Морис се взира в лицето на стария си приятел. Иска да разбере дали онзи не лъже, същевременно се мъчи да осмисли внезапната промяна в теорията си. Все едно се опитва да вземе остър ляв завой, докато шофира със сто километра в час.

— Честна дума, Мори! Казва се Питър Саубърс.

Това го убеждава, защото знае фамилията на хората, обитаващи къщата, в която е израснал. Пък и не вярва, че човек с дълбока рана на задника си ще съумее да измисли такава подробност.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото се опитва да ми ги продаде! Мори, повикай лекар! Кървя като заклана свиня.

„Ти си свиня — помисля си Морис. — Не бой се, стари приятелю, скоро мъките ти ще свършат. Много скоро ще те изпратя в голямата книжарница на онзи свят.“ Но все още не, защото е чул нещо обнадеждаващо: Анди каза, че момчето се опитва, а не — опита се.

— Разкажи ми всичко! — заповядва. — После ще си тръгна. Ще трябва сам да си повикаш линейка, но знам, че ще успееш.

— Как да съм сигурен, че няма да ме излъжеш?

— Помисли. Ако тетрадките са у хлапака, ти не ме интересуваш. Разбира се, ще обещаеш да не издаваш кой те е подредил така. Бил е някакъв маскиран, ясно? Най-вероятно наркоман. Искал е пари. Разбра ли?

Анди усърдно кима.

— И нито дума за тетрадките!

— Разбира се, разбира се! Да не мислиш, че искам да се забърквам в такова нещо?

— Предполагам, не. Но ако се опиташ да скалъпиш някаква история и да ме натопиш, ще се наложи да се върна.

— Няма, Мори, няма! — И Халидей добавя нещо, което е детинско колкото издадената му, лъщяща от слюнка устна. — Гаранция — Франция.

— Говори! Разкажи ми всичко.

Халидей му разказва. За първата поява на момчето, което се представи като Джеймс Хокинс, когато донесе фотокопия от тетрадките и „Депеши от Олимп“ за сравнение. За това как той, Анди, го разконспирира по библиотечния стикер на „Депеши от Олимп“. За второто му посещение, когато го притисна здраво. За гласовото съобщение, че заминава на тридневен семинар в комплекса „Ривър Бенд Ризорт“. За обещанието да дойде пак в понеделник следобед — тоест вдругиден.

— В колко часа в понеделник?

— Ами… не уточни. Предполагам, след часовете. Учи в местната гимназия. Мори, ще ми изтече кръвта.

— Да — разсеяно отвръща Морис, — така изглежда. — Умът му работи на пълни обороти. Хлапакът е казал, че разполага с всички тетрадки. Възможно е да лъже, но по-вероятно е бил откровен. Броят, който е споменал на Анди, звучи правдоподобно. „И ги е прочел.“ Тази мисъл е искра, която подпалва отровна завист в главата на Морис Белами, и огънят бързо обхваща и сърцето му. Това келешче Саубърс е прочело онова, което се полагаше само и единствено на него, Морис. Ужасна несправедливост, която трябва да се поправи.

Привежда се над Анди и го пита:

— Гей ли си? Гей си, естествено. Нали?

Халидей мига на парцали:

— Дали съм… Има ли значение? Мори, искам линейка!

— Имаш ли си гадже?

Старият му приятел е ранен, но не е глупав. Прозира накъде бие Морис и отговаря утвърдително:

— Да!

„Нямаш!“ — помисля си Морис и замахва с брадвичката: храс!

Анди изписква и се загърчва като червей върху окървавения килим. Морис замахва втори път и онзи пак изпищява. „Добре че целите стени са в рафтове с книги — казва си Морис. — Книгите са отличен звукоизолатор.“

— Не мърдай, мамка ти! — извиква, обаче Анди продължава да се гърчи. Морис го удря с брадвичката още четири пъти. Последният попада между очите на шишкото, които се разпукват като гроздови зърна, и Халидей престава да се гърчи. Морис издърпва брадвичката (острието скрипти, докато чегърта костта), пуска я и тя тупва на килима до разперените ръце на стария му приятел.

— Така. Приключихме — казва.

Килимът е подгизнал от кръв. Бюрото, едната стена, както и самият Морис, са изпръскани с червени капки. Кабинетът се е превърнал в кланица. На Морис не му пука, дори гневът му е стихнал и сега е съвсем спокоен. „Сигурно е от шока — казва си, — но какво от това?“ Най-важното сега е хладнокръвието. Разтревожените хора винаги забравят по нещо.

Зад бюрото има две врати. Едната води към личната тоалетна на стария му приятел, другата — към дрешник, пълен с костюми, два от които изглеждат доста скъпи. За съжаление не вършат работа на Морис. Ще му стоят като палатки.

Иска му се в тоалетната да имаше и душ, но едно е да искаш, друго е да можеш и така нататък. Ще се задоволи с умивалника. Съблича окървавената си риза и докато се мие, мислено изрежда всичко, до което се е докоснал от влизането си в книжарницата досега. Не е кой знае колко. Табелата „ОТВОРЕНО“ — да не я забрави! И дръжките на дрешника. И на тоалетната, в която се намира.

Избърсва се, връща се в кабинета и хвърля до трупа кърпата и кървавата риза. Джинсите му също са изпръскани с кръв, но за това се намира лесно решение: на един рафт в дрешника има най-малко две дузини тениски — прилежно сгънати, с хартия помежду им. Взема една от най-големите, размер XL, която ще му стигне почти до коленете и ще скрие най-големите петна. Разгъва я: на гърдите има надпис „РЕДКИ ИЗДАНИЯ — АНДРЮ ХАЛИДЕЙ“, телефонен номер, уебсайт адрес и изображение на отворена книга. „Сигурно ги подарява на богатите си клиенти. Те ги вземат, благодарят… и никога не ги обличат.“

Понечва да облече тениската, но си казва, че е глупаво да афишира на гърдите си мястото на последното си убийство, и я слага наобратно. Надписът малко прозира, обаче не се чете, а книгата може да е някакъв правоъгълен предмет.

Обувките му „Докърс“ обаче са проблем. Бомбетата и подметките са изцапани с кръв. Морис разглежда ходилата на стария си приятел, замислено кимва и се връща при дрешника. Талията на Анди е два пъти по-широка от неговата, но номерът на обувките им е почти еднакъв. Той изважда чифт мокасини и ги пробва. Малко го стягат и не е изключено да му направят пришки, но това е незначителна цена за информацията, която получи, и за справедливото, макар и закъсняло отмъщение.

Пък и мокасините са адски елегантни.

Прибавя вехтите си „Докърс“ към гнусната „колекция“ на килима и оглежда шапката си. По нея няма нито петънце. Е, поне в това му провървя. Нахлупва я и обикаля кабинета, за да изтрие повърхността на всичко, което знае (или предполага), че е докоснал.

Накрая за последен път коленичи до Анди и пребърква джобовете му. Да, знае, че ще се изцапа с кръв и че ще трябва да се мие пак, но… така е то.

„Така е то^[1]. Това е от Вонегът, не от Ротстийн“ — си помисля и прихва. Литературните алюзии открай време го забавляват.

Ключовете на Анди са в предния му джоб, а портфейлът — в задния, но не близо до дълбоката рана, причинена от брадвичката. Чудесно — отново късмет! Парите са по-малко от трийсет долара, обаче всяко спестено пени… и така нататък^[2]. Морис пъха банкнотите и ключовете в своя джоб. След това отново се измива и избърсва ръкохватките на крана.

Преди да напусне светата обител на Анди, Морис оглежда брадвичката. По окървавената й метална част са полепнали косми. Върху гумираната дръжка сто на сто е останал отпечатък от дланта му. Понечва я сложи в сака и да я изхвърли с ризата си и с обувките, но някакъв импулс — силен, но неизразим с думи, — му подсказва да я остави.

Вдига я, избърсва острието и дръжката, за да изтрие отпечатъците, и внимателно я поставя на шикозното бюро. Като предупреждение. Или като визитна картичка.

— Е, вълк ли съм или не, господин Макфарлънд? — пита стените. — Вълк ли съм или не, как мислите?

После излиза от кабинета, използвайки изцапаната с кръв кърпа, за да завърти валчестата брава.