Стивън Кинг
Търси се (61)

24.

Часът е четири без двайсет.

Паркирането вече не е проблем; родителите, които преди малко бяха задръстили района около училището, са качили децата си в колите и са потеглили към къщи. И автобусите са заминали. Ходжис, Холи и Джером са в мерцедеса, който някога принадлежеше на Оливия, братовчедката на Холи. Тъкмо с този мерцедес бе извършено ужасното масово убийство пред Общинския център, но в момента тримата не мислят за това. Занимава ги друг случай и говорят предимно за сина на Томас Саубърс.

— Малкият е сгазил лука, но трябва да му се признае, че мозъкът му щрака бързо — отбелязва Джером. Трябваше да го проследи, но след като го чака десет минути пред „Сити“ и накрая влезе в аптеката, установи, че е офейкал. — Професионалист не би се справил толкова ловко.

— Вярно — съгласява се Ходжис. Хлапето се оказа костелив орех, по-костелив от онзи крадец на самолети Мадън. Не си направи труда да разпита аптекаря, защото му беше ясно какво се е случило. Явно господинът познава хлапака, защото той от години купува лекарства за баща си. Пит му е пробутал някаква измислена история, човекът го е пуснал през задната врата и пиленцето е изхвърчало. Не бяха покрили Фредерик Стрийт, защото не предполагаха, че ще е необходимо.

— И сега какво? — пита Джером.

— Мисля да отидем у семейство Саубърс. Имахме шанс да спазим обещанието си към Тина и да не замесваме родителите, но току-що го проиграхме.

— Няма как да не са разбрали, че синът им изпраща парите — отбелязва Джером. — В крайна сметка, родители са му.

Ходжис мисли да отвърне с поговорката „Никой не е по-сляп от онзи, който не иска да прогледне“, но само свива рамене.

До момента Холм не се е включила с някакво предложение. Седи мълчаливо зад волана на огромната кола, скръстила е ръце на гърдите си, а пръстите й барабанят по раменете й. Изведнъж се обръща към задната седалка, където се е разположил Ходжис:

— Пита ли момчето за тетрадката?

— Не остана време. — Холи си е навила на пръста за тази тетрадка и може би трябваше да й угоди и да пита, но истината е, че не му дойде наум. — Хлапето избяга ненадейно. Дори не взе визитката ми.

Тя посочва училището:

— Така и така сме тук, да поговорим с господин Хипи Рики. — И след като не получава отговор от никого, добавя: — Къщата на Саубърс няма да избяга.

— Добре, да се видим с даскала, няма лошо — казва Джером.

Ходжис въздъхва:

— И какво ще му кажем? Че един от учениците му е намерил или може би е откраднал куп пари и е пращал всеки месец на родителите си по няколко стотачки като социална помощ? Мисля, че е редно родителите да научат първи, а не някакъв учител, който, предполагам, въобще не е в час с тази история. Пит трябва да разкаже всичко на майка си и на баща си. Така ще оневини сестра си.

— Но ако се е забъркал в нещо, което не може да сподели с тях? И ако все пак е искал да се посъветва с възрастен човек… — подхваща Джером.

Сега е с четири години по-голям от времето, когато помагаше на Ходжис да се справи с Брейди Хартсфийлд. Достатъчно голям е да гласува и да си купува алкохол, но не е забравил какво е да си седемнайсетгодишен и да си оплел конците. Когато такова нещо ти се случи, искаш съвет от човек с по-голям житейски опит.

— Джером е прав — обажда Холи и пак се обръща към Ходжис. — Да си поприказваме с този учител и да разберем дали Пит не го е молил за съвет. Ако пита защо се интересуваме…

— Разбира се, че ще ни пита — прекъсва я той. — А не мога да се позова на задължение за поверителност. Не съм адвокат.

— Нито пък свещеник — добавя Джером, с което не ги улеснява.

— Ще кажем, че сме приятели на семейството — отсича Холи и отваря вратата на колата. — Което е вярно.

— Имаш шесто чувство, а? — подхвърля Ходжис. — Прав ли съм?

— Да. Имам Холи-чувство. Да вървим.