Стивън Кинг
Търси се (28)

19.

Момичетата седят на дивана. Барбара е чернокожа, приятелката й Тина е бяла. „Като солница и пиперница — развеселено си помисля Ходжис, — само че от различни комплекти.“ Да, и двете имат почти еднакви конски опашки. Да, и двете носят почти еднакви маратонки по последния писък на тийнейджърската мода. И да, взели са от масичката пред дивана по един брой от „Пърсют“ — списание, предназначено за хора, които се занимават с издирване на криещи се длъжници, и едва ли е подходящо четиво за млади момичета, но всъщност е без значение, защото явно и двете не поглеждат текста.

Барбара е с училищна униформа и изглежда сравнително спокойна. Другото момиче е с черен панталон и със синя тениска с избродирана пеперуда на гърдите. Лицето му е бледо, зачервените му очи се взират в Ходжис със сърцераздирателна смесица от ужас и надежда.

Барбара скача и прегръща Ходжис, вместо като едно време да допре юмрук до неговия:

— Здравей, Бил. Драго ми е да те видя.

Говори като зряла жена и колко се е издължила! Наистина ли още няма четиринайсет? Възможно ли е?

— И аз се радвам да те видя, Барбс. Как е Джером? Ще си идва ли това лято?

Джером е студент в Харвард, а другото му аз — Тайрон Зевзека с напевния негърски акцент, — изглежда, завинаги си е отишло. Преди време, когато Джером още беше гимназист и помагаше за поддържането на къщата, Зевзека беше постоянното присъствие в дома на пенсионирания детектив. Ходжис не страда от отсъствието му, защото детинското му поведение понякога досаждаше, но Джером му липсва.

Барбара сбърчва нос:

— Върна се за седмица, но пак замина. Отиде при приятелката си в Пенсилвания. Тя е от там. Щял да я води на котильон^[1]. Струва ми се префърцунено. А на теб?

Ходжис не възнамерява да задълбава на тази тема.

— Няма ли да ми представиш приятелката си? — пита.

— Казва се Тина. Преди живееха на Хановер Стрийт, през една улица от нас. Иска да учи догодина в „Чапъл Ридж“. Тина, запознай се с Бил Ходжис. Той ще ти помогне.

Ходжис леко се покланя и подава ръка на бялото девойче на дивана. Отначало то се поколебава, после свенливо стиска дланта му. Пуска я и се разплаква:

— Не трябваше да идвам. Пит адски ще ми се разсърди.

„Да му се не види!“ — Ходжис издърпва няколко хартиени кърпички от кутията на бюрото, за да ги подаде на Тина, но Барбара го изпреварва, взема ги и избърсва сълзите на приятелката си, после сяда до нея, прегръща я и казва строго и сериозно:

— Тина, нали сподели, че ти е необходима помощ? Ето, този човек ще ти помогне. — Ходжис с удивление забелязва, че Барбара говори досущ като майка си. — От теб се иска само да му разкажеш същото, което разказа на мен. — Тя се обръща към него: — А ти обещай, че няма да казваш на никого, Бил. Искам и Холи да обещае. Ако съобщите на баща ми, той веднага ще каже на бащата на Тина. Тогава брат й ще загази.

— После ще поговорим по този въпрос. — Ходжис измъква иззад бюрото въртящия се стол — доста се озорва, защото мястото е тясно за габаритите му, но все пак успява. Не иска да седи зад бюрото, за да не прилича на училищен директор и още повече да притесни Тина. Сяда, сключва длани между коленете си и се усмихва на момичето. — Като начало ми кажи трите си имена.

— Тина Анет Саубърс.

Саубърс. Името му е познато. Дали от случай, който е разследвал в полицията? Може би.

— Какво те тревожи, Тина?

— Брат ми е откраднал пари — прошепва тя и отново се просълзява. — Може би много. Не може да ги върне, защото вече са похарчени. Споделих с Барбара, защото знам, че брат й помогна за залавянето на онзи психопат, който осакати баща ми и се опита да взриви концертна зала „Минго“. Надявах се Джером да ми помогне, защото помня, че го наградиха с медал за храброст. Даваха го по телевизията.

— Да — кимва Ходжис. И Холи щяха да я снимат и да я покажат по телевизията, защото тя също прояви голяма храброст. Репортерите настояваха да я интервюират, но на този етап от живота си Холи Гибни по-скоро би погълнала сода каустик, отколкото да застане пред телевизионни камери и да дава интервюта.

— Обаче Барб каза, че Джером е в Пенсилвания, и предложи да се обърна към вас, защото сте били полицай. — Тя вперва в него големите си насълзени очи.

„Саубърс, Саубърс…“ — размишлява Ходжис. О, да, разбира се. Не помни малкото му име, но фамилното е по-особено и трудно се забравя. Сети се защо му се стори познато. Саубърс беше един от тежко ранените пред Общинския център, когато Хартсфийлд се вряза с мерцедеса в тълпата безработни, чакащи пред временната трудова борса.

— Отначало смятах да поговоря с теб насаме — добавя Барбара. — Да видя как ще реагираш, дали ще си склонен да помогнеш. Но днес в училище тя беше толкова разстроена, че…

— Защото брат ми става все по-зле! — избухва Тина. — Не знам какво се е случило, но откакто си пусна тъпите мустаци, не е на себе си! Бълнува насън, станал е кожа и кости, пъпките му пак избиха, а в часа по здравна просвета учителката каза, че пъпките най-често са от стрес. И освен това… той… Чувам го понякога, че плаче! — Изглежда удивена, сякаш е абсолютно немислимо големият й брат да плаче. — Ами ако се самоубие? Най-много се страхувам от това, защото самоубийствата при тийнейджърите са голям проблем!

„Още един забавен факт, научен в часа по здравна просвета“ — помисля си Ходжис. Не че е лъжа.

— Тийнс не си измисля — намесва се Барбара. — Историята наистина е невероятна.

— Тогава да я чуем — кимва Ходжис. — Започни от самото начало.

Тина дълбоко си поема въздух и започва.