Стивън Кинг
Търси се (68)

31.

Морис се втурва към входната врата на магазина. Сърцето му бие до пръсване, слепоочията му пулсират от болка. Пъха в джоба на сакото си пистолета на Анди, грабва една книга от най-близкия стелаж, отваря я и я притиска до брадичката си, за да попие кръвта. Без малко щеше да се избърше с ръкав, но вече е в състояние да разсъждава и не допуска тази грешка. Идиотско е да се движи по улицата, изцапан с кръв. Хлапакът имаше кървави петна по панталона си, което е хубаво. Дори чудесно.

„Главата ми се прояснява. Ако и копеленцето разсъждава трезво като мен, все още мога да спася положението.“

Отваря вратата и поглежда в двете посоки. Няма и следа от Саубърс. Естествено. Тийнейджърите са бързи. Бързи като хлебарки.

Рови в джоба си за листчето с мобилния телефон на Пит. За момент го обзема паника, че го е загубил. Най-сетне го напипва, смачкано на топче, и въздъхва с облекчение. Сърцето му обаче продължава да галопира и той притиска длан до мършавите си гърди.

„Не ме предавай — помисля си. — Да не си посмяло!“

Обажда се на Саубърс от стационарния телефон в книжарницата, защото това също пасва на разказа, който съчинява наум. Според него е превъзходен. Дори Джон Ротстийн не би измислил по-добър.