Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бил Ходжис (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Finders Keepers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Стивън Кинг

Заглавие: Търси се

Преводач: Весела Прошкова; Даня Доганова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини’94“, София

Излязла от печат: 01.12.2015

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-356-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2682

История

  1. — Добавяне

20.

Ходжис никога не би повярвал, че едно тринайсетгодишно момиче може да го изненада, камо ли пък да го удиви с такава покъртителна история, но наистина е смаян. Не, не е смаян, а поразен. И вярва на всяка дума на хлапачката. Разказът й е твърде невероятен, за да е измислица.

След като свършва, Тина е много по-спокойна. „Познато ми е“ — казва си Ходжис. Не знае дали изповедта е полезна за душата, но несъмнено успокоява нервите.

Отваря вратата и надниква в приемната — Холи седи пред компютъра и реди пасианс. На бюрото е оставила плик, пълен с енергийни десертчета — достатъчно количество за четирима им в случай на обсада.

— Ела за малко, Холс — казва й. — Налага се да ми помогнеш. Вземи и десертчетата.

Тя колебливо влиза в кабинета, поглежда Тина Саубърс и въздъхва с облекчение. Още повече се успокоява, когато момичетата вземат по едно десертче. Ходжис посяга към плика. Хапна на обяд една салата, обаче му се струва, че е било преди месец, а и вегетарианският бургер не го засити. Понякога си мечтае да отиде в „Макдоналдс“ и да си поръча всичко в менюто.

— Ммм, с малини. Вкусно е — с пълна уста отбелязва Барбара. — Твоето какво е, Тийнс?

— Лимоново — отговаря Тина. — Наистина е вкусно. Благодаря, господин Ходжис. Благодаря, госпожице Холи.

Холи се обръща към Барбара:

— Какво каза на майка си?

— Че отиваме да гледаме „Замръзналото кралство“ — версията, в която публиката припява. Дават го всеки следобед в „Синема Севън“. Върви от сто години. — Заговорнически намига на приятелката си, която също й намига. — Мама разреши да се приберем сами с автобуса, но държи най-късно до шест да сме вкъщи. Тина ще спи у нас.

„Нямаме много време“ — казва си Ходжис и се обръща към Тина:

— Разкажи отново всичко, за да го чуе и Холи. Тя е моята асистентка и е много умна. Освен това умее да пази тайна.

Тина, вече успокоена, разказва пак цялата история, този път с повече подробности. Холи съсредоточено я слуша. Тиковете й, характерни за синдрома на Аспергер, почти изчезват, както се случва винаги, когато вниманието й е погълнато от нещо. Само пръстите й барабанят по бедрата й, сякаш пише на невидима клавиатура.

Изчаква момичето да свърши и го пита:

— Парите започнаха да пристигат през февруари 2010, така ли?

— През февруари или през март. Спомням си добре, защото тогава нашите се джафкаха много често. Татко беше останал без работа… беше инвалид, не можеше да ходи… мама му се караше, че пуши, а цигарите са скъпи…

— Мразя караниците — отбелязва Холи. — Като чуя някой да повишава глас, ми призлява.

Тина я поглежда с благодарност.

— Кога разговаряхте с брат ти за дублоните? — намесва се Ходжис — Преди да започнете да получавате пликовете с парите или след това?

— Преди. Но малко преди това — без колебание отговоря тя.

— И всеки месец получавахте по петстотин долара, така ли? — пита Холи.

— Понякога на по-кратки интервали, например през три седмици, но понякога минаваше повече време. Минеше ли повече от месец, нашите решаваха, че това е краят. Веднъж — май бяха чакали шест седмици — татко каза на мама: „Е, беше хубаво, но свърши.“

— Спомняш ли си точно кога се случи? — Холи се привежда към Тина. Очите й блестят, пръстите й престават да барабанят. В подобни моменти Ходжис се радва, защото от неврозата й няма и следа.

— Ммм… — Тина сбърчва вежди. — Около рождения ми ден. Да, определено. Ставах на дванайсет. Пит не присъства на тържеството. Бяхме в пролетна ваканция и приятелят му Рори го покани на екскурзия с техните до Дисни Уърлд. Беше отвратителен рожден ден, защото му завиждах, че отива там, а пък аз… — Млъква, поглежда Барбара, след това Ходжис и накрая Холи, в която, изглежда, вижда патицата-майка.

— Сега разбирам защо парите закъсняха! Защото Пит беше във Флорида!

Холи се обръща към Ходжис, поусмихва се, после отново заговаря на Тина:

— Може би. Винаги ли бяха в банкноти от по двайсет и по петдесет долара?

— Да. Виждала съм ги много пъти.

— Кога престанаха да пристигат?

— През септември. Малко преди отново да тръгнем на училище. За разлика от друг път имаше бележка. Доколкото си спомням, пишеше: „Последните са, съжалявам, но няма повече.“

— А ти кога каза на брат си, че според теб той е изпращал парите?

— Малко след това. Не си призна, обаче знам, че е бил Пит. Може би вината е моя, защото непрекъснато говорех за частното училище „Чапъл Ридж“… и веднъж той каза: „Жалко, че парите свършиха, иначе щеше да се запишеш там.“ Може да е направил някоя глупост и да съжалява, но да е твърде късно!

Тя отново се разплаква. Барбара я прегръща и се опитва да я утеши. Холи отново започва да барабани с пръсти, но не показва други признаци на невроза; замислила се е и сякаш не забелязва нищо около себе си. На Ходжис му се струва, че вижда как колелцата в мозъка й се въртят. Той също иска да я разпита, но засега предпочита да остави инициативата на асистентката си.

Холи изчаква Тина да престане да ридае и продължава да я разпитва:

— Спомена, че една вечер го заварила в стаята му — държал някаква тетрадка и като видял сестра си, се сепнал и побързал да пъхне тетрадката под възглавницата си.

— Да.

— Кога се случи — малко преди да престанете да получавате парите ли?

— Май да.

— Училищна тетрадка ли беше?

— Не, беше черна и изглеждаше скъпа. С ластиче, което я захваща отвън.

— Джером има такива тетрадки — обажда се Барбара. — Казва, че били подвързани с молескин, което било кожа на къртица[1] Може ли още едно десертче?

— Хапни си колкото искаш. — Ходжис взема бележник от бюрото си и записва: „Молескин“. После се обръща пак към Тина: — Да не е било счетоводна книга?

Тина престава да развива опаковката на десертчето и свъсва вежди:

— Не ви разбрах.

— Възможно е да си е водил сметка колко от парите е похарчил и колко му остават.

— Може би, но тетрадката приличаше по-скоро на луксозен дневник.

Холи поглежда Ходжис. Той леко й кимва: „Сега си ти.“

— Браво, Тина, от теб ще излезе идеална свидетелка. Нали, Бил?

Той кимва.

— И така, брат ти кога си пусна мустаци?

— Миналия месец. Или може би в края на април. Нашите му казаха, че е тъпо. Татко го подиграваше, че прилича на бутафорен каубой, каквото и да означава това. Но той отказа да махне мустаците. Казах си, че преминава през някакъв период. — Обръща се към Барбара: — Нали се сещаш как като малки подражавахме на прическата на Хана Монтана?

Барбара прави кисела физиономия:

— Предпочитам да не си спомням. — Обръща се към Ходжис: — Майка ми изпадна в потрес.

— И оттогава го мъчи нещо, така ли? — пита я Холи. — Откакто пусна мустаци?

— Отначало не беше много разтревожен, само изнервен. Но през последните две седмици наистина го гони страх. Чак аз започнах да се плаша! Тръпки ме побиват!

Ходжис се обръща към Холи, за да разбере дали има още въпроси. Погледът й му казва: „Давай, ти си.“

— Тина, мисля да се заема с този случай, но първо трябва да поговоря с брат ти. Знаеш го, нали?

— Да — прошепва тя и оставя на подлакътника на дивана десертчето, от което е отхапала само веднъж. — Ох, как ще се вбеси!

— Нищо не се знае — намесва се Холи. — Може да изпита облекчение, че някой го е принудил да признае истината.

„Говори от собствен опит“ — казва си Ходжис.

— Наистина ли? — едва чуто пита Тина.

— Да!

— Добре, обаче този уикенд Пит заминава за „Ривър Бенд Ризорт“. Там ще се проведе заседание на ученическия парламент, а догодина той ще е вицепрезидент на випуска си. Ако догодина още е в гимназията. — Тина подпира челото си с длан — жест на отчаяна безпомощност, жест на зрял човек, от който сърцето на Ходжис се свива. — Ако не е в затвора. За грабеж.

Холи я гледа със съчувствие, но не дръзва да я прегърне, а Барбара е твърде изплашена от мисълта, че брат й ще влезе в затвора, за да обърне внимание на приятелката си. Няма как — на Ходжис се пада ролята на утешител. Хваща дланите на Тина, които почти изчезват в мечешките му лапи:

— Не бой се, не вярвам да се случи. Но определено мисля, че на брат ти е необходима помощ. Кога се връща?

— В неделя вечерта.

— Предлагам в понеделник да го изчакам след часовете, за да поговорим. Как смяташ, ще има ли ефект?

— Предполагам. — Тина изглежда капнала от умора. — Обикновено взема автобуса, но може да го хванете на излизане от училище.

— А ти нали няма да се безпокоиш излишно?

— Аз ще се грижа за нея — обажда се Барбара и звучно млясва приятелката си. Тина невесело се усмихва.

— Какво ще правите сега? — пита Ходжис. — Май закъсняхте за прожекцията.

— Отиваме у нас — решава Барбара. — Ще кажем на мама, че сме се отказали да гледаме филма. Което е близо до истината, нали?

— Да, така е. Имате ли пари за такси?

— Ще вземем автобуса — отговаря тя. — Имаме карти. На идване хванахме такси, защото бързахме, нали, Тина?

— Да. — Тина поглежда Ходжис, после Холи. — Тревожа се за него, но ви моля да не казвате на нашите. Поне засега. Обещавате ли?

Ходжис обещава от името на двамата. Не вярва да възникне проблем, след като през уикенда момчето ще е извън града. Помолва Холи да придружи момичетата до спирката и да ги качи на автобуса за Уест Сайд.

Тя кимва и им връчва плика с десертчетата. Останали са най-малко дузина.

Бележки

[1] Moleskine — название на престижна италианска марка бележници, тетрадки, органайзери и пр., произходът на което е неясен; може да е възникнало от съчетаването на английските думи mole (къртица) и skin (кожа). — Б.пр.