Стивън Кинг
Търси се (20)

11.

Когато тарикатът, представил се като Хокинс, дойде отново в петък, мустаците му бяха малко по-гъсти, но стъпките му бяха все така предпазливи — като на плахо животинче, приближаващо към вкусна примамка. През изминалата седмица Дрю бе научил много за него и семейството му. Както и за фотокопията. Три различни компютърни програми потвърдиха, че текстовете са от същия човек, написал писмото до Фланъри О’Конър. Две от тези програми анализираха почерка. Третата — макар и тестът да не бе съвсем надежден поради малкия обем на материала — посочи някои стилистични сходства, повечето от които хлапакът вече беше забелязал. Тестовете бяха част от арсенала, който Дрю подготвяше за преговорите с бъдещите купувачи. Самият той нямаше съмнения, защото преди трийсет и шест години на маса пред кафенето „Щастливата чаша“ със собствените си очи беше видял една от въпросните тетрадки.

— Здравей — каза. Този път не подаде ръка.

— Здравейте.

— Не носиш тетрадките…

— Първо искам да назовете сумата. Казахте, че ще се обадите тук-там.

Дрю не се беше обадил на никого. Беше твърде рано.

— Ако си спомняш, вече ти казах, че би могъл да получиш трийсет хиляди долара.

Момчето поклати глава:

— Малко са. И не съм съгласен да получа шейсет процента от сумата. Искам седемдесет. Не съм глупак. Знам какво притежавам.

— Аз също знам това-онова, синко. Истинското ти име е Питър Саубърс. Не следваш в „Сити Колидж“, а си ученик в местната гимназия и работиш почасово в библиотеката на Гарнър Стрийт.

Момчето се ококори и зяпна. Олюля се и за миг Дрю помисли, че ще припадне.

— Как…

— По книгата, която носеше. „Депеши от Олимп“. Познах защитния стикер, който поставят на справочните издания. После беше лесно. Знам дори къде живееш — на Сикамор Стрийт. — Връзваше се идеално с другите факти. Морис Белами също беше живял на Сикамор Стрийт, и то в същата къща! Дрю никога не му беше гостувал — подозираше, че Морис не желае да го запознае с майка си, която според него била вампирка, — обаче намери информацията в градските архиви. Дали тетрадките са били скрити в стена в мазето, или са били заровени под гаража? Обзалагаше се, че е или едното, или другото.

Той се приведе, доколкото позволяваше шкембето му, и впери поглед в пребледнялото лице на момчето:

— Знам и още. Баща ти е бил тежко ранен в мелето пред Общинския център през 2009. Отишъл е на временната борса, защото е останал без работа заради кризата, започнала през 2008. Преди две години в неделния вестник имаше обширна статия за някои от оцелелите и какво се е случило с тях. Намерих я и научих много любопитни подробности. Преместили сте се в Норт Сайд след нещастието с баща ти, което е било падение за семейството ви, но така или иначе сте се справили някак си. Карали сте само на заплатата на майка ти, трябвало е да пестите, обаче мнозина са били по-зле от вас. История на американския успех. Повален си на земята? Стани, изтупай прахта и хайде пак в надбягването! Само че в статията не се споменава как сте успели да се закрепите. Нали?

Момчето навлажни с език устните си, опита се да каже нещо, не можа, прокашля се и опита отново:

— Отивам си. Сбърках, че дойдох при вас. — Извърна се и тръгна към вратата.

— Питър, ако сега излезеш, ти гарантирам, че до довечера ще бъдеш в затвора. Ще е много жалко — млад си, животът е пред теб.

Саубърс се обърна и се втренчи в него — беше се облещил и трепереше.

— Проучих също фактите около убийството на Ротстийн. Полицията е убедена, че тетрадките са откраднати случайно само защото са били в сейфа. Заключението е, че крадците са търсели обичайното: пари. Мнозина местни разправяли, че старият писател държи пари вкъщи, и то доста. Години наред в Талбот Корнърс се носели слухове за скритото богатство на Джон Ротстийн. Накрая някои недобронамерени хора решили да проверят дали клюките са верни. И се оказало, че са, нали така?

Саубърс тръгна обратно към бюрото. Бавно. Стъпка по стъпка.

— Знаеш ли какво си мисля? Че заедно с откраднатите тетрадки си намерил и пари. Достатъчно, за да си плащате сметките, докато баща ти отново си стъпи на краката. И в прекия, и в преносния смисъл, защото в статията пише, че е останал инвалид. Вашите знаят ли за срещите ни, Питър? Мама и татко ли те пратиха да продадеш тетрадките, след като парите свършиха?

Общо взето, подхвърляше предположения — не помнеше Морис да спомена за пари по време на разговора пред „Щастливата чаша“, — но с удоволствие наблюдаваше как догадките попадат точно в целта като силни удари в лицето и в корема. Изпитваше удоволствие като детектив, попаднал на вярна следа.

— Не ви разбирам. — Хлапакът говореше като телефонен секретар, а не като жив човек.

— А колкото до това, че тетрадките са били само шест, сметката не излиза. Ротстийн публикува последния си разказ в списание „Ню Йоркър“ през 1960, след което се скри от света. Убиха го през 1978. Трудно е да се повярва, че за тези осемнайсет години е изписал само шест тетрадки от по осемдесет страници. Басирам се, че са били повече. Много повече.

— Не можете да го докажете — пророни Саубърс със същия монотонен глас като на робот. Беше на ръба да рухне. Още два-три удара и щеше да е повален. Дрю изпита приятна тръпка.

— Какво ли ще намери полицията в дома ти, ако дойде със заповед за обиск, млади приятелю?

Вместо да се предаде, Саубърс се овладя. Ако не беше вбесен, Дрю щеше да се възхити от смелостта му.

— Не ме плашете с полиция, господин Халидей! Защото вече сте имали неприятности със закона заради продажбата на крадени вещи.

Да, беше попадение… но ударът беше лек. Дрю любезно кимна:

— Затова дойде при мен, нали? Разбра за случая с книгата на Ейджи и реши, че мога да ти помогна да извършиш нещо незаконно. Само че ръцете ми тогава бяха чисти, както и сега. — Той демонстративно разтвори длани. — Ще обясня, че ми е трябвало известно време да проуча дали ръкописите, които ми предлагаш, са автентични, и след като съм се уверил, че не са фалшификати, съм изпълнил гражданския си дълг и съм се обадил на полицията.

— Не е вярно! Измисляте си!

„Добре дошъл в реалността, Питър“ — помисли си Дрю, но не възрази, а остави момчето да осъзнае, че се е вкарало в капан.

— Мога да ги изгоря — Саубърс говореше по-скоро на себе си, отколкото на Халидей, сякаш обмисляше идеята на глас. — Ще отида вк… там, където са, и ще ги изгоря.

— Колко са? Осемдесет? Сто и двайсет? Сто и четирийсет? Ще останат следи, синко. Следователите ще намерят пепелта. А дори да не намерят, ще им покажа фотокопираните страници. Ще започнат да разпитват как семейството ви е свързвало двата края през голямата рецесия, особено предвид разходите за лечение на баща ти. Може би един добър счетоводител ще установи, че харчовете ви значително са надхвърляли доходите.

Дрю не знаеше дали е вярно, но и момчето нямаше представа как работи полицията. Беше на ръба на паниката, което беше добре. Паниката замъглява разсъдъка.

— Няма доказателства — немощно прошепна Саубърс. — Парите свършиха.

— О, да, сигурен съм. Иначе нямаше да си тук. Но винаги остават следи. Кой освен полицията може да тръгне по тях? Данъчните! Знае ли човек, може майка ти и баща ти също да попаднат в затвора за данъчна измама. И тогава сестричката ти — Тина, нали така? — ще остане сам-сама, но може би ще се намери някоя добра леля, при която да живее, докато родителите ти излязат.

— Какво искаш? — сопна се хлапакът, преминавайки на „ти“.

— Не се прави на глупав. Искам тетрадките. Всичките.

— Какво ще получа, ако ти ги дам?

— Ще си свободен и с чисто досие. Което в твоето положение е безценно.

— Ти сериозно ли?

— Синко…

— Не ме наричай „синко“! — Момчето стисна юмруци.

— Питър, размисли. Ако откажеш да ми предадеш тетрадките, аз ще те предам. На полицията. Ако обаче ми ги донесеш, не мога да ти направя мръсно, защото самият аз съм уязвим — приел съм крадена собственост. Тогава ще си в безопасност.

Докато Дрю говореше, показалецът му почти докосваше бутона на безшумната аларма под бюрото му. За нищо на света не искаше да го натисне, обаче тези стиснати юмруци го плашеха. На паникьосания Саубърс можеше да му скимне и друг начин да запуши устата на Дрю Халидей. Охранителната камера работеше, но дали момчето знаеше, че всичко се записва?

— А ти ще гушнеш стотици хиляди долари — каза Саубърс с горчивина. — Може би дори милиони.

— Ти пък си помогнал на семейството си в трудни времена — заяви Дрю. Без малко да добави „Да не ставаме алчни“, но при сегашните обстоятелства щеше да прозвучи малко… не на място. — Мисля, че това е твоята награда.

Момчето направи красноречива физиономия: „Лесно ти е да говориш.“

— Дай ми време да си помисля — измънка.

Дрю кимна, но не за да изрази съгласие.

— Разбирам как се чувстваш, обаче отговорът е не. Ако излезеш сега, знай, че пред дома ти ще те чака полицейска кола.

— А ти ще изпуснеш огромната печалба.

Халидей сви рамене:

— Няма да ми е за първи път. — Да, и друг път беше губил пари, но никога толкова много.

— Знаеш ли, че баща ми е брокер на недвижими имоти?

Внезапният обрат обърка Дрю.

— Да, направи ми впечатление, когато те проучвах — промърмори. Вече има собствена фирма — браво на него. Подозирам, че парите на Джон Ротстийн са му дали начален тласък.

— Помолих го да ми събере информация за всички книжарници в града — продължи Саубърс. — Обясних, че пиша доклад за това как електронните книги влияят на продажбата на „традиционните“. Беше преди първото ми посещение тук, докато още се колебаех дали да рискувам. Баща ми откри, че миналата година си ипотекирал книжарницата за трети път. Отпуснали са ти кредит само заради местоположението на магазина — Лейсмейкър Лейн е тузарска улица.

— Не мисля, че има нещо общо с темата на разгово…

— Да, имаш право, семейството ни преживя трудни времена, но знаеш ли какво? Това изостря сетивата. Усещаш, когато някой срещу тебе е закъсал. Дори да си малък. Може би най-вече когато си малък. Мисля, че си страшно закъсал.

Дрю отмести пръста си от бутона за алармата и го размаха пред Саубърс.

— Не се ебавай с мен, малкия!

По бледото лице на Саубърс избиха червени петна и Дрю разтревожено осъзна, че го е вбесил — не беше имал такова намерение.

— Знам, опитваш се да ме притиснеш — продължи хлапакът, — но няма да ти се получи. Да, тетрадките на Ротстийн са у мен. И са сто шейсет и пет! И повечето са изписани докрай. Ще ти открехна още нещо — романите за Джими Голд не са трилогия, а цяла поредица. Ротстийн е написал още два. В тетрадките са. Не са редактирани, но са напълно завършени.

Говореше все по-бързо, разсъждавайки логично, без да се изплаши или да се обърка.

— Скрил съм ги на сигурно място, но ти си прав, полицаите сигурно ще ги намерят, ако ме издадеш. За нашите обаче не позна, те не знаят нищо и мисля, че следователите ще се убедят в невинността им. А пък аз… аз съм малолетен. — Той се поусмихна, сякаш току-що го осъзна. — Няма да пострадам, защото не аз съм откраднал парите и тетрадките на Ротстийн. По онова време още не съм бил роден. Ти също няма да пострадаш, обаче ще загубиш тлъстата печалба и когато банката ти вземе книжарницата — баща ми казва, че рано или късно ще се случи — и отворят на нейно място френска пекарна, ще я посетя и ще хапна един кроасан в твоя чест.

— Впечатляваща реч — процеди Дрю.

— Е, свърших. Довиждане.

— Постъпваш глупаво, предупреждавам те.

— Казах ти, искам време да размисля.

— Колко време?

— Една седмица. Моят съвет е също да размислиш, господин Халидей. Може пък да стигнем до взаимноизгодно решение.

— Дано, синко. — Дрю умишлено го нарече така. — Иначе наистина ще се обадя в полицията. Не блъфирам.

Дръзката самоувереност на Саубърс изведнъж се срина. Очите му се напълниха със сълзи. Преди да потекат, момчето се обърна и излезе.