Стивън Кинг
Търси се (45)

8.

В голяма болница лесно можеш да се изгубиш, но Ходжис е идвал тук много пъти и по-скоро ще упъти някого, отколкото да помоли за упътвания. Слиза с асансьора до топла връзка, минава по нея и попада във фоайе, голямо колкото железопътна гара; в коридор А взема асансьор до третия етаж, прекосява надлеза над булевард „Кайнър“ и стига до крайната си дестинация, където стените са боядисани в успокояващ розов цвят и цари тишина. Над регистратурата има табела с надпис:

ДОБРЕ ДОШЛИ В КЛИНИКАТА

ПО МОЗЪЧНА ТРАВМАТОЛОГИЯ

В РЕГИОНА НА ГОЛЕМИТЕ ЕЗЕРА.

МОЛЯ, НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ

МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ

И ТЕЛЕКОМУНИКАЦИОННИ УСТРОЙСТВА,

ПОМОГНЕТЕ НИ ДА ОСИГУРИМ

СПОКОЙСТВИЕ НА ПАЦИЕНТИТЕ.

БЛАГОДАРИМ ЗА СЪДЕЙСТВИЕТО.

На рецепцията вече са подготвили посетителския бадж за Ходжис. Главната сестра го познава — след четири години са почти стари приятели.

— Как сте вкъщи, Беки?

Тя отговаря, че всичко е наред.

— Как е счупената ръка на сина ти? Оправя ли се?

Сестрата отговаря, че са му свалили гипса, а до седмица-две ще махнат и обездвижващата превръзка.

— Чудесно. Моят човек в стаята си ли е или на физиотерапия?

Тя го информира, че „неговият човек“ е в стаята си.

Ходжис тръгва по коридора към стая 217, където един по-особен пациент прекарва дните си на издръжка на държавата. По пътя среща санитаря, наречен от сестрите Ал Библиотеката — мъж, прехвърлил шейсетте, който както обикновено бута количка с вестници и с книги. От известно време към този арсенал от развлечения е добавена пластмасова кутия с електронни устройства за четене.

— Здрасти, Ал — поздравява го Ходжис. — Как си?

Ал обикновено е словоохотлив, но този следобед изглежда сънен и под очите му има морави кръгове. „Някой е имал тежка нощ“ — с ирония си казва Ходжис. Симптомите му са добре познати — има опит, защото неведнъж е прекарвал бурни нощи. Понечва да щракне с пръсти пред очите на Ал, за да го извади от транса, но решава, че ще е гаднярско. Нека си изстрада махмурлука на спокойствие. Щом сега е в това състояние, кой знае колко зле е бил сутринта.

Ал обаче се съвзема, преди Ходжис да отмине, и му се усмихва.

— Здравейте, детектив Ходжис! Не сте идвали скоро.

— Детективът е в оставка, Ал, сега съм само господин. Добре ли си?

— Напълно. Просто се бях замислил за… — Ал повдига рамене и се засмива. — Абе, и аз не знам за какво се бях замислил. Дърташка работа. Нали знаете, старост — нерадост.

— Ти не си стар — успокоява го Ходжис. — Не следиш ли новините? Казват, че в днешно време шейсет години са като някогашните четирийсет.

Ал изсумтява:

— Глупости на търкалета.

Ходжис напълно споделя мнението му. Посочва количката и пита:

— Моят човек надали взема книги, а?

Ал отново изсумтява:

— Хартсфийлд ли? Не може да прочете дори книжка от поредицата за мечетата Беранстийн. — Ал се намръщва и почуква по челото си. — Няма нищо вътре, само каша. Макар че да ви кажа, той понякога посяга към електронните четци. — Той изважда от кутията един в яркорозов, момичешки цвят. — На тях има и игри.

— Той играе ли? — изумява се Ходжис.

— Ами, играе! Двигателният му контрол е нарушен. Но ако му пусна някое демо, например модно ревю с Барби или риболов на дупка в леда, зяпа с часове. Демоверсиите въртят едно и също до безкрай, ама вдява ли човекът?

— Предполагам, не.

— И аз така си мисля. Радва се на звуците: бийп-бийп, пиук-пиук, клинк-клинк. След два часа, като мина пак, намирам четеца на леглото или на перваза, угаснал, с изтощена батерия. Не е проблем, зареждам го три часа и е като нов. Ама момчето няма презареждане. Не става. И може би е по-добре. — Ал сбърчва нос, все едно е усетил неприятна миризма.

„Може да е по-добре, а може и да не е“ — казва си Ходжис. Докато е в това състояние, ще е тук, в болницата, в комфортна стая. Гледката не е прекрасна, но има климатик, цветен телевизор и яркорозова електронна джаджа с игри, които да зяпа с часове. Ако беше „компос ментис“, тоест вменяем и „способен да помогне за собствената си защита“, както е формулировката в закона, щяха да го изправят пред съда за поредица от престъпления, девет от тях — убийства. Десет, ако областният прокурор прибави случая с майка му, която умря от отравяне. И тогава този изверг щеше да гние до края на дните си в щатския затвор „Уейнсвил“.

Там няма климатик.

— Пази се, Ал. Изглеждаш уморен.

— Нищо ми няма, детектив Хъчинсън. Приятно посещение.

Ал затътря количката по коридора, а Ходжис намръщено го проследява с поглед. Хъчинсън ли? Откъде му хрумна? Ходжис редовно идва тук вече няколко години и Ал му знае името. Най-малкото до скоро го знаеше. Горкият, дано не го е нагазила преждевременна старческа деменция.

През първите четири месеца пред стая 217 стояха двама полицаи. После оставиха един. Сега няма униформени, защото да се охранява Брейди е разхищение на време и на пари. Няма опасност да избяга, след като не може да отиде дори до тоалетната без чужда помощ. Всяка година се говори за прехвърлянето му в по-евтино здравно заведение, но прокурорът винаги напомня, че този джентълмен — мозъчно увреден или не — практически все още чака съдебен процес. Изгодно им е да го държат тук, защото клиниката поема голяма част от сметката. Според неврологичния екип (и най-вече според началника на отделението доктор Феликс Бабино) Брейди Хартсфийлд е крайно интересен случай.

Този следобед Хартсфийлд — с джинси и с карирана риза — седи до прозореца. Косата му плаче за подстригване, но е измита и блести на слънчевата светлина. „Коса, която някое момиче с удоволствие ще милва — помисля си Ходжис. — Ако не знае какво чудовище беше този човек.“

— Брейди?

Хартсфийлд не помръдва. Гледа навън, но дали съзира тухлената стена на гаража — единственото, което се вижда през прозореца? Знае ли, че посетителят в стаята е Ходжис? Знае ли, че в стаята има някой? Въпроси, на които цял екип от невролози би искал да получи отговори. Както и самият Ходжис. Той сяда на ръба на леглото и си мисли: „Беше чудовище? Дали пък още не е?“

— Отдавна не сме се виждали, както казал на морето един матрос, за дълго оставен на брега — подхвърля.

Хартсфийлд не реагира.

— Знам, изтъркан лаф. Само такива ми идват на ума, питай дъщеря ми. Как се чувстваш?

Хартсфийлд не отговаря. Ръцете му с дългите бели пръсти са отпуснати на скута. През април 2009 Брейди Хартсфийлд открадна мерцедеса на лелята на Холи и умишлено се вряза в тълпа от безработни пред Общинския център. Уби осем души и тежко рани дванайсет, сред които беше Томас Саубърс, бащата на Питър и Тина. И успя да се изплъзне. Но след това допусна грешка, като написа предизвикателно писмо на Ходжис, който вече беше излязъл в пенсия.

Следващата година Брейди уби братовчедката на Холи — жената, в която Ходжис започваше да се влюбва. По ирония на съдбата тъкмо Холи отмъсти за братовчедката си — цапардоса Брейди с Бияча, самоделното оръжие на Ходжис, и направи на пихтия мозъка на безумеца секунди преди той да взриви бомба, която щеше да погуби хиляди тийнейджъри, присъстващи на попконцерт.

Първият удар с Бияча счупи черепа на Хартсфийлд, вторият му причини увреждане, което лекарите диагностицираха като нелечимо. Приеха го в клиниката по мозъчна травматология в дълбока кома, от която едва ли щеше да излезе някога. Така каза доктор Бабино. Но през една тъмна, бурна нощ през ноември 2011, докато сестрата сменяла торбата с инфузионния разтвор, Хартсфийлд отворил очи и проговорил. (Когато си представя този момент, Ходжис винаги се сеща за сцената, в която доктор Франкенщайн шепне: „То е живо! То е живо!“) Казал, че има главоболие, и потърсил майка си. Извикали доктор Бабино, който помолил пациента да проследи с поглед движението на пръста му, за да провери очните му мускули. Хартсфийлд го направил.

През изминалите оттогава повече от трийсет месеца Брейди Хартсфийлд е говорил много пъти (обаче никога на Ходжис). Най-често моли да повикат майка му. При отговора, че е мъртва, кима, сякаш че разбира, но след ден или след седмица отправя същата молба. Успява да изпълни някои прости команди във физиотерапевтичния център и вече ходи криво-ляво — или по-точно се тътри с помощта на санитар. През някои дни се храни сам, но не може да се облича. Състоянието му е определено като полукататонично. През повечето време седи в стаята си и през прозореца гледа стената на гаража или се взира в картината с цветя, окачена на стената.

Но от почти година около Брейди Хартсфийлд се наблюдават особени явления и той се е превърнал в нещо като легенда. В клиниката по мозъчна травматология се носят какви ли не слухове, правят се догадки. Доктор Бабино ги отминава с подигравка и отказва да говори по въпроса, обаче някои санитари и сестри са словоохотливи, а един детектив в оставка ги слуша с голям интерес.

Ходжис се привежда, отпуска ръце между коленете си и се усмихва:

— Преструваш ли се, Брейди?

Онзи не отговаря.

— Защо си правиш труд? Така или иначе ще си под ключ до края на живота си.

Брейди не продумва, но бавно вдига едната си ръка. За малко не си бръква в окото, но накрая успява да отметне назад кичура коса, паднал на челото му.

— Ще ме питаш ли за майка си?

Онзи не отговаря.

— Мъртва е. Гние в ковчега. Защото я нагости с отрова за порове. Сигурно е умряла в страшни мъки. Ти беше ли там? Гледаше ли я как се гърчи?

Няма отговор.

— Чуваш ли ме, Брейди? Чук-чук, има ли някой тук? Ало?

Няма отговор.

— Мисля, че ме чуваш. Надявам се, че ме чуваш. Ще ти кажа нещо. Едно време пиех много. И знаеш ли какво си спомням най-добре от този период?

Мълчание.

— Махмурлукът. Още помня как сутрин се мъчех да стана от леглото, а главата ме болеше така, сякаш я удряха с чук. Докато пикаех, се питах какви ли съм ги вършил през нощта. Понякога не помнех как съм се прибрал. Проверявах дали не съм ударил колата. Сякаш бях залостен в собствената си шибана глава и се опитвах да изляза, но не можех да намеря вратата. И така до обед, когато се пооправях.

За момент се сеща за библиотекаря Ал.

— Надявам се, че сега и ти бродиш из полуразмазаната си глава и търсиш изход. Само че за теб няма изход, Брейди. За теб махмурлукът ще продължи вечно. Вярно ли е? Силно се надявам да е така.

Усеща болка в ръцете си. Поглежда ги и вижда, че е свил юмруци толкова силно, че ноктите му са се врязали в плътта. Отпуска пръсти и гледа как белите полумесеци се изпълват с кръв. Отново се усмихва:

— Такива ми ти работи, приятелю. Ще кажеш ли нещо?

Хартсфийлд продължава да мълчи.

Ходжис става:

— Е, добре. Стой си до прозореца и се опитвай да намериш изход. Изход, който не съществува. Докато се луташ, ще изляза да подишам малко въздух. Днес времето е чудесно.

На масата между стола и леглото има снимка в обикновена сребърна рамка — умалена версия на онази, която Ходжис видя за първи път в къщата на Елм Стрийт, където Брейди живееше с майка си. Двамата са снимани на някакъв плаж — прегърнали са се гальовно и повече приличат на гаджета, отколкото на майка и син. В мига, в който Ходжис си тръгва, снимката пада на масата: дрън!

Ходжис я поглежда, поглежда Хартсфийлд и после пак снимката, която лежи с лицевата страна надолу.

— Брейди?

Онзи мълчи. Никога не отговаря. Поне не и на Ходжис.

— Брейди, ти ли го направи?

Тишина. Хартсфийлд гледа ръцете си, отново отпуснати на скута му.

— Някои от сестрите казват… — Ходжис не довършва мисълта си. Изправя снимката на подпората и. — Ако беше ти, направи го пак.

Брейди мълчи, фотографията също е притихнала. Майка и син по времето, когато са били по-щастливи. Дебора Ан Хартсфийлд и нейният „муцинко“.

— Хайде, чао, приятел. Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш грош.

Ходжис излиза и затваря вратата след себе си. Брейди Хартсфийлд вдига поглед. И се усмихва.

Снимката на масата отново пада.

Дрън.