Стивън Кинг
Търси се (83)

46.

Морис блъска Тина по пътеката. Един стърчащ клон разкъсва ефирната й блуза и разкървавява ръката й.

— Не мога по-бързо! Ще падна! — изплаква тя.

Морис я удря по главата:

— Млък, уличнице! Благодари се, че не те карам да тичаш.

Докато прекосяват потока, я държи за раменете, за да не падне във водата, а когато излизат от шубрака и наближават Младежкия център, й заповядва да спре.

Бейзболното игрище е безлюдно, но по напукания асфалт на баскетболния корт тичат няколко момчета, голи до кръста и раменете им блестят под слънцето. Прекалено горещо е за спортуване на открито и Морис се надява наоколо да няма други ентусиасти.

Развързва ръцете на Тина, която облекчено изхленчва и разтрива китките си, набраздени с дълбоки червени резки.

— Ще вървим под дърветата — тихо казва той. — Хлапаците на игрището ще ни видят само когато излезем на открито и приближим сградата. Ако ни поздравят или ако познаваш някого от тях, просто махваш с ръка, усмихваш се и продължаваш. Ясно?

— Да.

— Ако извикаш за помощ, ще ти пръсна черепа. И това ли ти е ясно?

— Да. Майка ми ли застреля? Признай, чух изстрела.

— Не съм, разбира се! Пуснах само един куршум в тавана, за да я усмиря. Жива и здрава е. И ти ще си, ако ми се подчиняваш. Хайде, тръгвай.

Вървят в сянката, високата трева, с която е обраснало бейзболното игрище, свисти в панталоните им. Момчетата са толкова погълнати от играта, че дори не се озъртат — ако бяха погледнали към двамата под дърветата, жълтата блуза на Тина щеше да открои като предупредителен знак на фона на зеленината.

Приближават Младежкия център и Морис превежда пленницата край субаруто на стария си приятел, като държи под око момчетата на баскетболното игрище. Щом заобикалят сградата и се скриват от погледите на хлапаците, той отново завързва ръцете на Тина. Не бива да поема излишен риск. Бърн Стрийт е близо, а там живеят много хора. Забелязва, че тийнейджърката дълбоко си поема въздух, и я сграбчва за раменете:

— Да не си гъкнала, хубавице! Ако си отвориш устата, ще ти я залича от лицето!

— Моля те, не ме наранявай — прошепва тя. — Ще направя всичко, което поискаш.

Морис доволно кимва: мъдро решение.

— Виждаш ли онова прозорче на мазето? Отвореното? Легни по корем и се проври през него.

Тя кляка и надзърта в полумрака, после обръща към Морис окървавеното си, подпухнало лице:

— Високо е! Ще падна!

Морис се вбесява и я рита в рамото. Тина изписква. Той се привежда и притиска до слепоочието й дулото на пистолета:

— Обеща да направиш всичко, което поискам. Е, аз искам това! Проври се през прозореца веднага или ще ти пръсна малкото мозъче, лигла такава!

Пита се дали наистина ще я гръмне и отговорът е положителен. Няма да му мигне окото, защото и малките момиченца са лайна.

Хлипайки, Тина се обръща по гръб, за да се спусне през прозореца, но се спира и умоляващо се взира в инквизитора си. Морис вдига крак, та да я „насърчи“ с ритник в лицето. Тя се плъзва надолу, пада на пода на мазето и неволно изпищява въпреки предупреждението Морис да не гъква:

— Глезена ми! Май го счупих!

На него му е през шлифера за нейния глезен. Оглежда се, за да се увери, че наблизо още няма никого, промъква се през отвора, скача и се приземява се върху кашона, който по-рано използва като стъпало. Сестрата на крадеца сигурно е стъпила накриво и сега лежи на пода. Ходилото й е извъртяно и вече е започнало да се подува. На Морис не му дреме и за това.