Стивън Кинг
Търси се (12)

3.

Преди да прекара и сто часа като свободен човек (е, полусвободен), Морис се върна в скапания жилищен блок, в който беше въдворен, и завари надзорника да седи отвън и да пуши цигара. Нашареният с графити куб от цимент и тухли, наричан от обитателите си „Резиденция «Дървеница»“, беше субсидирана от държавата воняща мизерна кочина, наблъскана с наркомани в рехабилитация, алкохолици и предсрочно освободени затворници като самия Морис. Надзорникът го беше навестил същия ден по обед и след няколко рутинни въпроса си тръгна, подмятайки:

— Чао до след седмица.

Обаче ето го отново, въпреки че не беше минал един ден, камо ли седмица.

Елис Макфарлънд беше едър чернокож с голямо шкембе и с лъскаво плешиво теме. Сега беше с джинси, навярно ушити от цял топ плат, и с тениска размер XXL с логото на „Харли Дейвидсън“. Оставил беше до себе си вехта прокъсана раница.

— Здрасти, Мори! — Той потупа с длан цимента до внушителното си бедро. — Настани се удобно.

— Здравейте, господин Макфарлънд.

Морис седна. Сърцето му биеше до пръсване, чак го болеше. „Господи, дано ми се размине само със «подозрително поведение» — помоли се наум, макар да не се сещаше да е извършил нещо подозрително. — Моля те, не ме връщай в затвора! Не и сега, когато съм толкова близо до целта!“

— Къде се скиташ, готин? Свършваш работа в четири, а вече минава шест.

— Ами… отбих се в „Щастливата чаша“ да си взема сандвич. Не е за вярване, че закусвалнята още съществува, ама си е там… — Дава си сметка, че бръщолеви несвързано. Не може да се спре, макар да знае, че бръщолевенето е типично за надрусаните.

— Два часа ли го яде тоя сандвич? Шибанякът ще да е бил еднометров.

— Не, обикновен беше. С шунка и с кашкавал. Седнах на скамейка на Гъвърнмент Скуеър и хвърлях корички на гълъбите. В доброто старо време с един приятел често ги хранехме. И както си седях… загубих представа за времето.

Беше вярно, но звучеше като нескопосана лъжа.

— Значи си седеше на въздух и се кефеше на свободата, а? Тъй ли беше?

— Да.

— Знаеш ли, готин, май трябва да отскочим до горе да пуснеш една вода. Малък тест на урината, за да се уверим, че не си се кефил на непозволена свобода. — Той потупа раницата. — Всичко си нося. Ако пикнята ти не се боядиса в синьо, ще ти се махна от главата и ще те оставя да се кефиш на вечерята. Нали не възразяваш, братле?

— Не. — На Морис почти му премаля от облекчение.

— И да знаеш, че ще те гледам, докато пикаеш в пластмасовата чашка. Нещо против?

— Не. — Повече от трийсет и пет години Морис беше уринирал пред хора. Беше му станало навик. — Няма проблем, господин Макфарлънд.

Чернокожият хвърли цигарата си в канавката, взе раницата си и стана:

— В такъв случай ще пропуснем теста.

Морис зяпна.

Макфарлънд се ухили:

— Чист си, Мори. Поне засега. Е, какво ще кажеш?

Морис не се сети веднага какъв отговор се очаква от него, но след миг зацепи:

— Благодаря, господин Макфарлънд.

Чернокожият разроши косата му, все едно беше дете, а не мъж с двайсет години по-възрастен от него, и каза:

— Добро момче. Хайде, чао до след седмица.

По-късно в стаята си Морис превърташе в главата си отново и отново снизходителната реплика „Добро момче“ докато невиждащо се взираше в оскъдната мебелировка и в няколкото книги, които му бяха позволили да вземе от „чистилището“, и слушаше животинското трополене и мучене на съквартирантите си. Питаше се дали Макфарлънд има представа как неистово го мрази… да, май имаше.

„Добро момче. Скоро ще стана на шейсет, но съм доброто момче на Елис Макфарлънд.“

Полежа известно време, после стана и закрачи из стаята, мислейки си за „евангелието от Дък“: „Ако ти скимне да направиш нещо, за което копелдакът ще ти лепне «подозрително поведение» — това е една от тъпите им категории, — изчакай, докато те провери. После ще си горе-долу в безопасност.“ Морис взе решение и навлече си яке. Слезе до партера с вонящия на пикня асансьор, повървя триста-четиристотин метра до най-близката спирка и зачака автобус с табела „НОРТФИЙЛД“ на предното стъкло. Сърцето му пак биеше до пръсване. Не можеше да се отърве от мисълта, че господин Макфарлънд е някъде наблизо и си мисли: „Аха, приспах вниманието му и сега ще се върна, да видя какви наистина ги върши това лошо момче.“ Което, разбира се, не беше много вероятно. Господин Макфарлънд сигурно си беше вече вкъщи и вечеряше с жена си и трите си деца, исполини като него. И все пак Морис не можеше да си избие от ума, че онзи тип е наоколо и го дебне.

„Ами ако наистина се върне и попита накъде съм тръгнал? Ще кажа, че ми е домъчняло за родния дом. В този район на Нортфийлд няма кръчми и стриптийз барове — само два-три магазина, неколкостотин къщи, построени след Корейската война, и улици с имена на дървета. Обикновен занемарен квартал със стари постройки. Плюс един буренясал парцел, впримчен в безкраен съдебен спор като в роман на Дикенс.“

Морис слезе на Гарнър Стрийт до библиотеката, където като малък беше прекарал толкова много време. Беше неговото убежище, защото яките момчета, които налитаха на бой, я избягваха така, както Супермен избягва криптонит. Извървя деветте пресечки до Сикамор Стрийт и след това наистина се помота около бившата си къща. Изглеждаше западнала като всички в тази част на града, но беше боядисана сравнително скоро и моравата отпред беше окосена. Хвърли поглед към гаража, където преди трийсет и шест години държеше своя шевролет „Бискейн“, далеч от шарещите очи на госпожа Мълър. Спомни си как застла с найлон вехтия пътнически сандък, купен от магазин за употребявани вещи, за да предпази от влага тетрадките. Оказа се че е постъпил разумно, без да предполага, че ще останат там дълги години.

В къщата на номер 23 светеше. Обитателите — казваха се Саубърс според справката в интернет, която направи в затворническата библиотека — си бяха вкъщи. Морис вдигна поглед към прозореца на втория етаж, гледащ към асфалтираната алея, и се запита кой ли е сега в бившата му стая. Сигурно някакво хлапе, което в сегашните времена на упадък вероятно се интересува много повече от игрите в телефона си, отколкото от книги.

Отмина къщата, зави по Елм Стрийт и продължи към „Бърч“. Стигна до Младежкия център (затворен от две години поради бюджетни съкращения — още нещо, което научи от интернет), спря, огледа се и щом се увери, че на улицата няма жив човек, бързо заобиколи сградата. Щом се озова зад нея, тромаво се затича, прекоси баскетболните игрища — занемарени, но, изглежда, все още използвани, после — обраслия в плевели бейзболен терен.

Наближаваше пълнолуние и светлината беше така силна, че изглеждаше, сякаш сянката на Морис тичаше редом с него. Напред се простираше джунгла от шубраци и нискостеблени дървета, сплели клони едно в друго в борба за жизнено пространство. Къде е пътеката? Мислеше, че е някъде тук, но не я виждаше. Заснова напред-назад по дясното поле на някогашното бейзболно игрище като куче, което се мъчи да надуши изплъзваща се миризма. Сърцето му отново галопираше, в пресъхналата си уста усещаше бакърен вкус. Едно беше да навести някогашния си квартал, съвсем друго — да се шляе тук, зад затворения Младежки център. Със сигурност беше „подозрително поведение“.

Канеше се да се откаже, но зърна в един храст опаковка от чипс, пърхаща под вятъра. Отмести сплетените клони и — бинго! — ето я пътеката, въпреки че почти не си личеше, но това беше обяснимо. Навярно и сега оттук минаваха деца, обаче много по-малко, след като бяха затворили Младежкия център. Чудесно! „Само дето — помисли си обезсърчено — през повечето време, докато бях в затвора, центърът е работил.“ Много хора са минавали край заровеното му съкровище.

Тръгна по пътеката; вървеше бавно, спираше, когато луната се скриеше зад облак, и я чакаше да се покаже, преди да продължи нататък. След пет минути чу тихото ромолене на потока — още го имаше, също като пътеката.

Застана на брега. Тук нищо не закриваше небето, луната беше точно над него и на светлината й водата блестеше като черна коприна. Той веднага позна дървото на отсрещния бряг, под което беше заровил сандъка. Сега беше по-високо и се беше наклонило към водата, няколко изкривени корена се подаваха от земята и отново се губеха под пръстта, но, общо взето, нямаше големи промени.

Той прекоси потока, както правеше навремето, стъпвайки от камък на камък, и почти не си намокри обувките. Огледа се само веднъж (знаеше, че е сам, защото ако имаше човек наблизо, щеше да чуе стъпките му, обаче след дългите години в затвора навикът да се озърта му бе станал втора природа) и коленичи до дървото. Чуваше хрипливото си дишане, докато с една ръка изтръгваше бурените, а с другата се държеше за щръкналия корен, за да пази равновесие.

Разчисти неголямо кръгло пространство и започна да копае с длан, хвърляйки настрани пръстта и камъчетата. Ръката му влезе в дупката почти до лакътя, когато напипа нещо твърдо и гладко. Облегна парещото си чело на изкривения, стърчащ от земята корен, и затвори очи.

„Тук е.“

Сандъкът още беше тук.

„Благодаря ти, Боже.“

Това му беше достатъчно — поне засега. Не можеше да направи повече, но и така чувстваше неописуемо облекчение. Зарина дупката и я покри с изсъхнали листа, разпилени по брега още от есента. Бурените щяха пак да избуят — плевелите растат бързо, особено в топло време — и щяха да довършат работата му.

Навремето, когато беше млад и не подозираше, че ще прекара дълги години в затвора, щеше да продължи по пътеката до Сикамор Стрийт, защото оттам се стигаше по-бързо до спирката на автобуса, но не и сега, понеже пътечката свършваше в задния двор на семейство Саубърс. Ако някой от тях го видеше и позвънеше на 911, той щеше да осъмне в „Уейнсвил“ с бонус от още пет години, прибавен към първата присъда.

Ето защо се върна до Бърч Стрийт, увери се, че улицата още е безлюдна, и закрачи към спирката на Гарнър Стрийт. Краката му бяха отмалели, дланта му, която беше използвал вместо лопата, беше разранена и го болеше, но се чувстваше с петдесет килограма по-лек. Сандъкът беше на мястото си! Беше сигурен, че ще е там, но потвърждението беше толкова въодушевяващо!

В „Резиденция «Дървеница»“ си изми ръцете, съблече се и си легна. В общежитието беше по-шумно от всякога, но не чак колкото в крило Д в затвора „Уейнсвил“, особено в нощи като тази, когато имаше пълнолуние. Той заспа почти веднага.

Последната му мисъл беше, че сега, след като се увери, че сандъкът е на мястото си, трябва много да внимава.

Да внимава повече от всякога.