Стивън Кинг
Търси се (78)

41.

От къщата се чува гърмеж и Тина разтревожено се втурва към задната врата, водеща към кухнята. „Сигурно е тенджерата под налягане — мисли си. — Мама пак я е забравила на котлона.“ Случвало се е и друг път. Проклетата тенджера е стара и веднъж, когато майка й вареше конфитюр, капакът гръмна. После Пит цял следобед се катери със стълбата и бърса от тавана засъхналото ягодово желе. Добре че в момента на експлозията майка й чистеше с прахосмукачка стаите. Дано и този път да не е била в кухнята.

— Мамо? — вика Тина и влетява в кухнята. На печката няма нищо. — Мам…

Някой я сграбчва през кръста — толкова здраво, че дъхът й спира, — и я повдига. Бакенбарди дращят страната й. Долавя киселата миризма на пот.

— Не викай и няма да пострадаш — изсъсква в ухото й мъжът и тя настръхва. — Разбра ли ме?

Тина кима, но сърцето й бие до пръсване и пред очите й притъмнява.

— Не мога да… диш… — прошепва и хватката малко се отпуска. Краката й стъпват на пода. Обръща се и вижда мъж с бледо лице и с червени устни. На брадичката му има дълбока порезна рана. Кожата около нея е подута и обагрена в черно-синьо.

— Не викай — повтаря той и предупредително размахва пръст. — Да не съм те чул да гъкнеш! — Усмихва се, но ако целта му е да я успокои, ефектът е обратен. Зъбите му са жълти. Приличат повече на вълчи, отколкото на човешки.

— Къде е мама, какво си й направил?

— Майка ти е добре — изръмжава човекът с червените устни. — Къде ти е телефонът? Хубаво момиченце като теб сто на сто има мобилен телефон, за да си бъбри с приятелчета и да си пишат есемеси. В джоба ти ли е?

— Не… Горе е. В стаята ми.

— Да отидем да го вземем. Ще се обадиш на един човек.