Стивън Кинг
Търси се (60)

23.

Няколко минути след три — приблизително в часа, в който Пит сяда в тойотата на Ходжис — в книжарницата наистина влиза клиент: пухкав шишко, чиито очила с голям диоптър и посивяла козя брадичка не скриват приликата му с Елмър Фъд^[1].

— Мога ли да ви помогна? — пита Морис, макар че най-напред му идва да го посрещне с „Как си, док?“^[2]

— Не знам — недоверчиво казва Елмър. — Къде е Дрю?

— В Мичиган по някакъв спешен семеен проблем.

— Знае, че Анди е от Мичиган, така че лъжата ще мине, но трябва да внимава със „семейните“ въпроси. Ако Анди някога му е говорил за роднини, Морис е забравил. — Аз съм негов стар приятел. Помоли ме да поема магазина днес следобед.

Онзи се замисля. Лявата ръка на Морис се плъзва към пистолета, затъкнат в колана му. Не иска да застреля този човек и да рискува някой да чуе изстрела, обаче ще го направи, ако се наложи. В кабинета на Анди има място и за Елмър.

— Бях му оставил депозит за една книга. Първото издание на „Уморените коне ги убиват, нали?“ от…

— Хорас Маккой — прекъсва го Морис. Книгите на полицата вляво от бюрото, зад които бяха скрити дисковете със записи от охранителните камери, са маркирани с листчета. Днес ги прегледа и видя, че са поръчки на клиенти. Романът на Маккой е сред тях.

— В добро състояние, с автограф. Само подпис, без посвещение. Гръбчето е леко потъмняло.

Елмър се усмихва:

— Точно.

Морис взема книгата от полицата, същевременно си поглежда часовника: 3:13. Часовете в нортфийлдската гимназия свършват в три, тоест най-късно до 3:30 хлапакът трябва да е тук.

Издърпва листчето и прочита написаното на него: „Ървинг Янковик, $750“ Подава томчето на Елмър и е усмихва:

— Помня вашата поръчка. Анди, или Дрю, както предпочита да го наричам напоследък, каза да ви предам, че ще ви струва само петстотин долара. Успял е да уговори по-добра цена и ви прави отстъпка.

При новината, че ще спести двеста и петдесет долара, подозрителността на Елмър към непознатия човек на мястото на Дрю се изпарява. Той вади чековата си книжка.

— Значи… без депозита… това прави…

Морис махва великодушно с ръка:

— Анди забрави да ми каже колко сте платили като депозит, но просто си го приспаднете. Сигурен съм, че ви има доверие.

— Би трябвало, след толкова години. — Елмър се привежда над щанда и започва да попълва чека. Пише влудяващо бавно. Морис си поглежда часовника. 3:16.

— Чели ли сте „Уморените коне ги убиват“?

— Не — отвръща Морис. — Тази книга я пропуснах.

Какво ще прави, ако Саубърс влезе, докато този претенциозен задник с козята брадичка продължава да се пипка с чека? Как ще каже на хлапака, че Анди е отзад в кабинета си, след като току-що съобщи на Елмър Фъд, че е в Мичиган? По слепоочията му избиват капчици пот и се стичат надолу по бузите му. Усеща ги. По същия начин се потеше в затвора, докато чакаше изнасилвачите си да му го вкарат.

— Великолепна книга! — възкликва Елмър. Ръката му с писалката замира над недописания чек. — Прекрасен черен роман и социален коментар, който съперничи на „Гроздовете на гнева“. — Той прави пауза и вместо да продължи да пише, се замисля. А часът е вече 3:18.

— Е… сравнението с „Гроздовете“ може би е малко пресилено, но определено съперничи на „В съмнителна битка“, който е по-скоро социалистически трактат, отколкото роман, не мислите ли?

Морис се съгласява. Ръцете му са като парализирани. Ако трябва да извади пистолета, като нищо ще го изтърве. Или ще си пусне куршум в цепката на задника. При тази мисъл го напушва смях и се изкисква — странен звук в това тясно помещение, натъпкано с книги.

Елмър смръщено вдига поглед:

— Нещо смешно ли казах? За Стайнбек ли?

— Не, не! — възразява Морис. — Само че… имам някакво заболяване. — Прокарва длан по влажната си страна. — В един момент се изпотявам и започвам да се смея неконтролируемо. — Изражението на Елмър Фъд го кара отново да прихне. Пита се дали двамата с Анди са правили секс. Представя си как телесата им подскачат и шляпат и се засмива още по-истерично. — Извинете, господин Янковик, няма нищо общо с вас. Впрочем… роднина ли сте на прочутия хуморист и автор на поппесни Ал Янковик Чудака?

— Не, не съм. — Онзи набързо подписва чека, откъсва го от кочана и го подава на Морис, като внимава пръстите им да не се докоснат. Морис се хили и си мисли, че тази сцена е достойна за роман на Ротстийн.

— Извинете, че се смея — избърборва и се киска още по-силно. Сеща се, че някои викат на известния певец и хуморист Ал „Ям-кур-ик“ — Но наистина не мога да се контролирам. — Часът с вече 3:21 и дори това му се вижда смешно.

— Разбирам. — Елмър притиска книгата до гърдите си и отстъпва назад. — Благодаря — измънква и се втурва към вратата.

Морис извиква подире му:

— И да кажете на Анди, че съм ви направил отстъпка. Когато го видите де. — Сега буквално заревава от смях, защото вицът е страхотен. „Когато го видите де!“

Когато пристъпът най-сетне преминава, часът е 3:25 и на Морис за първи път му хрумва мисълта, че може би напразно е бързал да изгони господин Ървинг „Елмър Фъд“ Янковик. Може би хлапето се е отказало. Може би няма да дойде, а това изобщо не е смешно.

„Е — казва си Морис, — ако ми погоди този номер, ще му отида на гости. И ще падне як майтап. Нали?“