Стивън Кинг
Търси се (94)

Сандъкът

Ходжис минава по пътеката през празния парцел откъм Бърн Стрийт и заварва Пит до потока. Момчето седи на брега, притиснало е колене до гърдите си и ги е обхванало с ръце. Наблизо ниско чепато дърво се привежда над ручея, който след дългото, горещо лято се е превърнал във вадичка. Под дървото зее отново разкопаната дупка, а сандъкът, който беше скрит в нея, е наблизо, полегнал на брега. Изглежда стар, уморен и някак си зловещ — като пътник, пристигнал от времето, когато диското още беше модерно. Недалеч от него стоят фотографски статив и два големи сака като онези, с които пътуват професионалните фотографи.

— Прочутият сандък — подхвърля Ходжис и сяда до Пит.

Пит кимва:

— Да. Прочутият сандък. Фотографът и асистентът му отидоха да обядват, но май скоро ще се върнат. Стори ми се, че не са във възторг от местните ресторанти. От Ню Йорк са! — Свива рамене, сякаш това обяснява всичко. — Първо ме караха да седна на сандъка и да подпра с юмрук брадичката си. Сещате се, като известната скулптура на Роден. Доста зор видях, докато ги разубедя.

— За местния вестник ли работят?

Пит поклаща глава и се поусмихва:

— Това е моята хубава новина, господин Ходжис. От „Ню Йоркър“ са поръчали материал за случилото се. Обаче не кратка дописка, а обширна статия, която ще бъде поместена в „кладенеца“ — така се наричали средните страници на списанието и всеки журналист на свободна практика давал мило и драго името му да се появи там.

— Страхотно!

— Да, стига да не се издъня.

Ходжис изпитателно го поглежда:

— Ама чакай. Ти ли ще я пишеш?

— Да. Първо искаха да пратят един от своите автори — Джордж Пакър^[1], много е добър. Трябваше да ме интервюира и да напише репортаж. Важно им е, защото навремето Джон Ротстийн е бил сред звездите им, редом с Джон Ъпдайк, Шърли Джаксън… Знаете ги, нали?

Ходжис не ги знае, но кимва.

— Ротстийн е бил като нещо спасително убежище за тревожните сърдити млади хора, а по-късно за тревожните хора от средната класа. Като Джон Чийвър. Напоследък съм се запалил по него. Чели ли сте разказа му „Плувецът“?

Ходжис поклаща глава.

— Прочетете го. Велик е. Та така, от „Ню Йоркър“ искат статия за тетрадките. Цялата история от игла до конец. Първо обаче възложиха на трима-четирима специалисти да изготвят графологична експертиза на ксерокопията, които бях направил. И на останките.

Ходжис знае за останките. В опожареното мазе имаше достатъчно овъглени късчета хартия, които да потвърдят, че написаното в тетрадките е от ръката на самия Ротстийн. От полицията проучиха миналото на Морис Белами и заключението подкрепи изложените от Питър факти. В които Ходжис нито за миг не се беше усъмнил.

— И какво? Отказал си да диктуваш на Пакър?

— Не само на него. Само аз мога да напиша статията. Не само защото съм пряк участник в събитията, но и защото романите на Джон Ротстийн промениха целия ми… — Млъква и поклаща глава. — Щях да кажа „целия ми живот“, но няма да е точно. Колко е живял един тийнейджър, та да променят целия му живот? Та аз само преди месец навърших осемнайсет! Мисля, че романите му промениха душата ми.

Ходжис се усмихва:

— Разбрах.

— Отговорният редактор заяви, че съм прекалено млад — за да не каже некадърен, нали? — но аз им изпратих написани от мен текстове. Помогна. Както и това, че му се изрепчих. Не беше трудно. След общуването с Морис Белами преговорите с човек от „Ню Йоркър“ са фасулска работа. Виж, с Белами се озорих. — Вдига рамене и добавя: — Разбира се, редакторите ще го променят по своя вкус. Чел съм как се прави и не възразявам. Обаче държа моята история да излезе с моето име.

— Твърда позиция, Пит.

Питър Саубърс вперва поглед в сандъка и за миг изглежда много по-възрастен от своите осемнайсет години.

— Животът е суров и човек трябва да е твърд. Разбрах го, след като баща ми беше прегазен пред Общинския център.

Ходжис не знае какво да отговори, затова не продумва.

— Знаете какво най-много интересува големите клечки в „Ню Йоркър“, нали?

Ходжис ненапразно е работил трийсет години в полицията.

— Предполагам, сбит преразказ на последните два романа. Какво се случва с Джими Голд, със сестра му, с приятелите им. Кой какво е забъркал, как, кога и как всичко накрая се оправя.

— Да. Аз съм единственият, който знае тези подробности. Което води до извинението — казва сериозно и се взира в Ходжис.

— Я стига! Не са ти повдигнати обвинения, а пък аз не те коря за нищо. Холи и Джером — също. Радваме се, че майка ти и сестра ти са добре.

— Да, обаче за малко не загинаха. Ако не бях мълчал като риба във вашата кола и не бях избягал после през задната врата на аптеката, Белами нямаше да дойде у нас. Тина още сънува кошмари.

— Обвинява ли те за тях?

— Всъщност… не.

— Виждаш ли? Тогава беше притиснат до стената. Отначало в преносния смисъл, а по-късно и в буквалния. Халидей ти беше изкарал ангелите със заплахите си. Когато си отишъл в книжарницата онзи понеделник, не си подозирал, че лежи мъртъв в кабинета си. А за Белами… дори не знаеше, че е жив, камо ли че е излязъл от затвора.

— Така е, но заплахите на Халидей не бяха единствената причина да мълча. Тогава още се надявах да задържа тетрадките. Разбирате ли? Затова не исках да говоря с вас. Затова избягах. Исках да ги притежавам. Това желание не беше на първо място в ума ми, но се спотайваше в дълбините му. Тези тетрадки… непременно ще напиша това в статията си за „Ню Йоркър“… сякаш ме бяха омагьосали. Дължа ви извинение, защото не бях много по-различен от Морис Белами.

Ходжис го хваща за раменете и го поглежда в очите:

— Ако е било така, нямаше да отидеш в Младежкия център с намерението да изгориш тетрадките.

— Неволно изпуснах запалката — спокойно казва Пит. — Стреснах се от изстрела и я изпуснах. Мисля, че щях да ги подпаля, ако Белами беше стрелял в Тина, обаче… никога няма да знам със сигурност.

— Аз знам — натъртва Ходжис. — Знам със сигурност, достатъчна за двама ни.

— Наистина ли?

— Да. Колко ще ти платят за статията?

— Петнайсет хиляди долара.

Ходжис подсвирква.

— Ако я одобрят — добавя Пит. — Но ще я одобрят, къде ще ходят. Господин Рикър ми помага и се получава доста добре. Нахвърлял съм на чернова половината. Не ме бива твърде в художествените измислици, но в документалистиката съм добър. Може някой ден да си изкарвам хляба с това, кой знае.

— Какво ще правиш с парите? Ще ги запазиш за таксата в колежа ли?

Пит поклаща глава:

— Колежът няма да ми избяга. Парите са за „Чапъл Ридж“. Тина ще учи там тази година. Не мога да ви опиша колко е щастлива.

— Чудесно. Много се радвам.

Известно време безмълвно се взират в сандъка. Откъм пътеката се чуват стъпки и мъжки гласове. Появяват се двама души с почти еднакви карирани ризи и с джинси, явно купени наскоро, защото се виждат гънките от опаковането. Сигурно си въобразяват, че така се обличат всички в глухата провинция. Единият е провесил на шията си фотоапарат, другият мъкне втора лампа.

— Как беше обедът? — извиква им Пит, докато прекосяват потока, стъпвайки от камък на камък.

— Идеален — отговаря онзи с фотоапарата. — Бяхме в „Дени“ и хапнахме по един от специалитетите им — сандвич с шунка и с бъркани яйца, плюс настъргани картофи на тиган, които сами по себе си бяха кулинарен шедьовър. Хайде, Пит, ела. Ще те снимам първо коленичил до сандъка, а после как надничаш вътре.

— Той е празен! — възразява Пит.

Фотографът почуква с пръст по челото си:

— Читателите ще задействат въображението и ще се питат: „Как ли се е почувствал, когато е видял това литературно съкровище?“ Нали така?

Пит става и изтупва праха от джинсите си, които са избелели и не изглеждат нелепо като тези на пришълците.

— Останете да погледате, господин Ходжис. Не всеки осемнайсетгодишен ученик има шанса да види своя снимка на цяла страница в „Ню Йоркър“ редом със статия, написана от него.

— С удоволствие, Пит, обаче имам още една задача.

— Жалко. Е, благодаря, че ме изслушахте.

— Хрумна ми нещо. Ще го вмъкнеш ли в статията?

— Какво?

— Че тази история не започва с теб и с твоята находка — Ходжис поглежда вехтия сандък: черен, протрит, с издраскан обков и с олющен капак. — Започва с човека, който го е заровил. И когато ти хрумне да се обвиняваш за погубените ръкописи, помисли какво би казал Джими Голд в подобен случай.

Пит се засмива и му подава ръка:

— Готин човек сте, господин детектив в оставка.

Ходжис стиска дланта му:

— За теб вече съм Бил. Хайде, бягай да се усмихваш пред обектива. — Прекосява потока и се обръща към отсрещния бряг. Следвайки указанията на фотографа, Пит е коленичил до сандъка и е сложил ръка върху олющения капак — класическата поза на собственик. Напомня на Ходжис една снимка на Ърнест Хемингуей, който клечи до застрелян от него лъв. Но в изражението на Пит няма и помен от самодоволната, ухилена, еснафска самоувереност на Хемингуей. Изражението на Пит сякаш казва: „Това никога не ми е принадлежало.“

„Запомни тази мисъл, хлапе — мисли си Ходжис и продължава към колата. — Запомни я.“