Стивън Кинг
Търси се (15)

6.

Ходжис стои вляво от вратите, пъхнал ръка в джоба на спортното сако, и се наслаждава на сянката и на топлия летен въздух. Сърцето му бие малко по-бързо от обикновено, но той не се притеснява. Нормално е. Оливър Мадън е от престъпниците, които не се занимават с въоръжени обири, а крадат чрез компютър (Холи откри, че този социално активен шибаняк има осем Фейсбук профила с различни имена), но човек не бива да се осланя на това, защото може да пострада. Ходжис чува как Мадън изключва двигателя на самолета и си го представя как влиза във фоайето на малката, световнонеизвестна авиокомпания. Не, не влиза, а влетява с напета крачка и в добро настроение. Отива на гишето и нарежда скъпото му самолетче да бъде закарано в хангара. И заредено с гориво? Може би не днес. Има работа в града. Тази седмица ще купува лицензи за казина. Поне така си мисли.

Линкълнът спира пред портала. Никелираните части блестят под слънцето, в опушените гангстерски стъкла се отразяват фасадата на сградата и… Ходжис. Опа! Той бързо отстъпва вляво. Човекът с работния гащеризон слиза от колата, махва му и се запътва към хангар А.

Ходжис чака и се пита защо го е търсила Барбара и какво е толкова важно, че да накара хубаво момиче с много приятели да иска да говори с човек, който може да й бъде дядо? Няма значение — ще направи всичко възможно да й услужи, каквото и да поиска от него. Може ли да й откаже? Обича я почти колкото брат й и Холи. Четиримата са стари бойни другари.

„Остави го за после — казва си. — Сега най-важният е Мадън. Не се отплесвай.“

Вратите се отварят и онзи излиза. Подсвирква си и да, походката му е напета като на преуспял човек. Извисява се поне с десет сантиметра над Ходжис, който не е от ниските — все пак е метър и осемдесет и пет. Мадън е широкоплещест, носи лек летен костюм и риза с разкопчана яка, вратовръзката му е разхлабена. Красавец с изваяни черти — нещо средно между Джордж Клуни и Майкъл Дъглас. Носи дипломатическо куфарче, през рамото му е преметнат малък сак. Подстрижката му е като от салон, в който трябва да си запазиш час една седмица по-рано.

Ходжис пристъпва към него. Не може да реши дали да го поздрави с „Добро утро“ или с „Добър ден“, затова казва „Здравейте“.

Мадън се обръща и се усмихва:

— Здравейте, сър. Познаваме ли се?

— Не, господин Мадън — отговаря Ходжис и също се усмихва. — Дошъл съм за самолета.

Усмивката на онзи леко помръква. Между добре оформените му вежди се вдълбава бръчка.

— Моля?

— Идвам за самолета — повтаря Ходжис. — „Бийч Кинг Еър 350“. Десетместен. Идентификационен номер Ен 114 Ди Кей. Със законен собственик Дуайт Крам от Ел Пасо, Тексас.

Мадън още се усмихва, но очевидно с голямо усилие.

— Бъркаш ме с някого, приятелю. Името ми не е Мадън, а Джеймс Малън. Самолетът ми наистина е Кинг, но номерът му е Ен 426 Ел Ел и собственикът съм аз и никой друг. Вероятно търсиш компанията в съседния салон — „Сигначър Еър“.

Ходжис кимва, сякаш се съгласява с него. После с лявата си ръка сваля телефона от колана си, дясната остава пъхната в джоба му.

— Ще позвъня на господин Крам, за да изясним въпроса. Доколкото ми е известно, миналата седмица си бил в неговото ранчо. Дал си му чек за двеста хиляди долара. Издаден от Първа независима банка, град Рино.

— Не знам за какво говориш. — Усмивката му се е изпарила.

— Всъщност Крам те знае под името Джеймс Малън вместо истинското Оливър Мадън, но когато му изпратих половин дузина снимки, веднага те посочи.

Сега лицето на Мадън е безизразно и Ходжис осъзнава, че онзи не е красавец. Нито пък е грозен. Въпреки високия си ръст е незабележим, тъкмо затова е оцелял толкова дълго време и е въртял един след друг мошеническите си номера. Успял е да подхлъзне дори стара лисица като Дуайт Крам. Защото е незабележим, защото е никой. Напомня на Ходжис за Брейди Хартсфийлд, който неотдавна за малко не взриви концертна зала, претъпкана с хлапета. По гърба му полазват тръпки.

— Полицай ли си? — пита Мадън и го измерва с поглед от главата до петите. — Едва ли, твърде стар си. Но ако случайно си ченге, дай да видя документите ти.

Ходжис повтаря същото, което каза на работника с гащеризона:

— Не точно, но нещо подобно.

— Тогава хубав ден и чао, господин Нещо Подобно. Имам делови срещи и вече закъснявам.

Запътва се към линкълна — не на бегом, но с бърза крачка.

— Напротив, точен си като часовник — дружелюбно отбелязва Ходжис и тръгва след него. В периода непосредствено след пенсионирането си щеше да му е трудно да го следва. Тогава се тъпчеше само с мазни наденици и с чипс и след първите десетина крачки щеше да се запъхти. Сега навърта по пет километра на ден — или се разхожда, или тренира на бягащата пътека.

— Остави ме — изръмжава Мадън — или ще извикам истинските полицаи.

— Само две-три думи — настоява Ходжис и си мисли: „Мамка му, говоря като някой тип от «Свидетелите на Йехова».“

Мадън заобикаля линкълна. Сакът на рамото му се люлее като махало.

— Никакви две-три думи! — отсича. — Ти си куку.

— Да, ама симпатично — подхвърля Ходжис, докато онзи посяга към шофьорската врата. — Като кукувичка от стенен часовник.

Мадън отваря вратата. „Нещата се развиват чудесно“ казва си Ходжис и изважда от джоба на сакото си Бияча — чорап на разноцветни ромбове, чието стъпало е натъпкано с метални топчета. На глезена е направен възел, за да не се изсипят топчетата. Замахва с него и го стоварва върху лявото слепоочие на Мадън. Това е удар „Златокоска“ — нито много силен, нито много слаб — тъкмо какъвто трябва.

Онзи залита и изпуска куфарчето. Краката му се подкосяват, но преди да се строполи на земята, Ходжис го сграбчва над лакътя — хватка, усъвършенствана по време на работата му в щатската полиция, — и го натиква на лявата предна седалка на линкълна. Мадън го гледа като боксьор, който е замаян от силно кроше и се моли рундът да свърши, преди противникът му да го свали в нокаут.

— Опалянка! — Ходжис го намества на седалката, после се навежда и напъхва в колата отпуснатия му навън ляв крак. Пресяга се, изважда белезниците от левия джоб на сакото си и ловко закопчава едната му ръка за волана. Ключовете за линкълна, закачени на голям жълт ключодържател с логото на фирма „Херц“, са в една от поставките за чаши. Той ги взима, затръшва шофьорската врата, грабва куфарчето от земята и бързо отива до другата врата. Преди да я отвори, хвърля ключовете в тревата до табелата с надпис „САМО ЗА ТОВАРО-РАЗТОВАРНА ДЕЙНОСТ“ Оказва се, че е постъпил благоразумно, защото Мадън се е посъвзел и удря с юмрук старт бутона на колата. При всеки удар на таблото се изписва съобщение „НЯМА КЛЮЧ“.

Ходжис се настанява на седалката, хлопва вратата и любезно казва:

— Е, Оливър, виж колко ни е уютно тук. Като на бълхи в юрган.

— Как си позволяваш?! — изръмжава онзи. Говори доста наперено за човек, който прилича на анимационен герой, около чиято глава кръжат птички. — Това е насилие. Ще те съдя до дупка! Къде ми е куфарчето?

Ходжис го вдига и му го показва:

— Ето го, цяло и невредимо.

Мадън посяга със свободната ръка:

— Дай ми го!

Ходжис го пуска до краката си и стъпва върху него:

— Засега го изземвам.

— Какво искаш, задник? — Гаменският език е в ярък контраст със скъпия костюм и с шикозната подстрижка.

— Стига, Оливър, не те ударих толкова силно. Искам самолета. Самолета на Крам.

— Той ми го продаде. Имам разписка.

— На името на Джеймс Малън.

— Това ми е името. Смених го напълно законно преди четири години.

— Оливър, ти отдавна си скаран със закона. Но това е друга тема. Важното е, че чекът ти е без покритие. Изгърмял е като пробита гума.

— Не може да бъде! — Онзи се опитва да вдигне окованата си ръка. — Махни ги тези белезници!

— Ще обсъдим и този въпрос, но първо ще поговорим за чека. Браво, извъртял си хитър номер. В Рино наистина има „Първа независима банка“ и когато Крам се обадил да провери валидността на чека, видял на екранчето на телефона идентификационния код на тази банка. Изслушал записаните съобщения: „Добре дошли в «Първа независима»“ в Рано, където клиентът е цар, дрън-дрън-дрън… след това натиснал необходимия бутон и се свързал с някого, който се представил за шеф на отдела „Работа с клиенти“. Но знаеш ли какво си мисля? Мисля, че този някой е бил твоят зет Питър Джеймисън, арестуван рано тази сутрин във Фийлдс, Вирджиния.

Мадън примигва и се свива, сякаш Ходжис внезапно го е зашлевил. Джеймисън наистина е зет на Мадън, но не е арестуван. Поне според информацията на Ходжис.

— Джеймисън се представил под името Фред Долинг и уверил Крам, че имаш над дванайсет милиона долара в няколко различни сметки. Сигурен съм, че е бил убедителен, но гвоздеят в програмата е кодът за идентификация на банката — хитринка, осъществена чрез незаконна компютърна програма. Асистентката ми е царица на компютрите и веднага разгада фокуса. Дори само заради това може да си осигуриш от шестнайсет до двайсет месеца почивка в някой по-луксозен затвор. Само че има още — много повече. Преди пет години с Джеймисън сте хакнали масивите на Сметната палата и сте откраднали почти четири милиони долара.

— Ти си луд.

— Повечето хора биха се задоволили да поделят четири милиона със съучастника си. Ти обаче не си човек, който почива на лаврите си. Ти си авантюрист, вечно търсиш нова тръпка, нали, Оливър?

— Край на разговорите с теб. Нападна ме и ще отидеш в затвора.

— Дай ми портфейла си.

Мадън се ококорва от изненада — наистина е потресен. Сякаш никога не е обирал банковите сметки на бог знае колко хора. „Не ти харесва да си от другата страна на барикадата, нали? — мисли си Ходжис. — Кофти тръпка, а?“

— Дай го — повтаря и протяга ръка.

— Майната ти.

Ходжис му показва Бияча, който е увиснал под тежестта на сачмите като зловеща сълза:

— Давай го, мръснико, или ще те фрасна така, че да ти причернее, и ще си го взема сам. Избирай.

Мадън го поглежда в очите, за да прецени доколко е сериозен. После бръква във вътрешния джоб на сакото си — бавно, неохотно — и изважда обемист портфейл.

— Брей — възкликва Ходжис. — От щраусова кожа ли е?

— Да, за твое сведение.

Ходжис разбира, че онзи го чака да посегне към портфейла. Понечва да му каже да го остави на конзолата между седалките, но се отказва. Изглежда, Мадън схваща бавно и му е необходим опреснителен урок, за да научи кой командва парада. Затова наистина посяга към портфейла и Мадън мигом го сграбчва за ръката с такава сила, че едва не счупва кокалчетата му, но Ходжис стоварва Бияча върху опакото на дланта му. Онзи веднага отпуска хватката си.

— Ох! Ох! Мамка ти!

Притиска длан към устните си, невярващо се взира в нападателя, очите му се насълзяват от болката.

— Човек не бива да захваща нещо, което не е лъжица за неговата уста — мъдро отбелязва Ходжис. Посяга към портфейла и му хрумва нелепа мисъл: дали щраусът не е застрашен вид? Не че на това говедо му дреме за застрашените животински видове.

Обръща се към въпросното говедо:

— Това беше второто ми любезно предупреждение, а две са ми лимитът. С теб не сме полицай и заподозрян — този филм е друг. Ако ми посегнеш още веднъж, ще те съдера от бой като чуждо магаре. Нищо че си окован за волана. Разбра ли ме?

— Да — процежда онзи през все още стиснатите си от болка устни.

— ФБР те търси заради аферата със Сметната палата. Известно ли ти е?

Мадън дълго мълчи, забил поглед в Бияча. Накрая отново казва „да“.

— Обявен си за издирване и в Калифорния за задигнат ролс-ройс „Сребърен дух“, и в Аризона за кражба на строителни съоръжения на стойност половин милион долара, които после си препродал в Мексико. Известно ли ти е и това?

— Носиш ли бръмбар?

— Не.

Мадън няма избор, освен да му повярва.

— Е, добре, така е — промърморва. — Но за челните товарачи и булдозерите ме прекараха, платиха ми мизерно. Измамиха ме…

— Щом казваш, сигурно е било така, нали си абсолютен спец по измамите — прекъсва го Ходжис и отваря портфейла. Вътре има само няколко банкноти — може би общо осемдесет долара, — на Мадън не са му необходими пари в брой. Разполага с най-малко две дузини кредитни карти с поне шест различни имена. Поглежда го с неподправено любопитство:

— Как се оправяш в тази бъркотия?

Мадън не отговаря.

Със същото любопитство Ходжис му задава друг въпрос:

— Никога ли не изпитваш срам?

Все така загледан в една точка, онзи отговаря:

— Дъртият копелдак в Ел Пасо е натрупал сто и петдесет милиона долара, повечето от концесии за добив на нефт от изчерпани кладенци. Да, свих му самолета. Останаха му само „Чесна 172“ и с „Лиър 35“. Жив да го ожалиш, бедничкият.

„Ако този тип има морален компас — си казва Ходжис, — сигурно сочи винаги на юг.“ Нямаше смисъл да спори с престъпници… но кога ли е имало?

Преглежда съдържанието на портфейла и намира подробно описание на сделката със самолета „Кинг Еър“: капаро от двеста хиляди долара в брой, а остатъкът — гарантиран с депозити в „Първа независима“ в Рино, — ще бъде изплатен след пробен полет, удовлетворяващ купувача. Документът няма правна стойност — покупката е извършена под фалшиво име и с несъществуващи пари, — но Ходжис не е толкова одъртял, че да не се изкуши да прибави към колекцията си от трофеи скалпа на противника си.

— Заключи ли самолета, или остави ключа на рецепцията, за да го заключат, след като го приберат в хангара?

— На рецепцията е.

— Добре. А сега слушай много внимателно, Оливър, защото следва най-важното. Платили са ми да намеря самолета и да го иззема. Това е, няма друго. Не съм от ФБР, не съм от щатската полиция, дори не съм частен детектив. Източниците ми обаче са надеждни и знам, че си на крачка да финализираш сделка, с която ще станеш притежател на контролния пакет акции на две казина — едното на остров Гранд Бел Кьор, а другото на Пти Гранд Кьор. — Той потупва с крак по куфарчето. — Убеден съм, че документите са тук, както и че ако искаш да останеш на свобода, няма да ги подпишеш.

— Чакай-чакай, чакай малко…

— Млъкни! На гишето на „Делта“ е запазен билет на името на Джеймс Малън. До Лос Анджелис, еднопосочен. Полетът е… — Той си поглежда часовника. — … след около деветдесет минути. Ще имаш достатъчно време да минеш през всички шибани контроли. Гледай да си на този самолет, иначе до вечерта ще си в пандиза. Ясно ли е?

— Не мога да…

— Ясно ли е?

Мадън — известен още като Малън, Мортън, Мейсън, Дилън, Калън и бог знае още колко още други, — преценява възможностите да се изплъзне, решава, че такива няма, и унило кимва.

— Прекрасно! Сега ще те отключа, ще си взема белезниците и ще сляза от колата. Ако се опиташ да ме нападнеш, така ще те фрасна, че ще се свестиш другата седмица. Ясен ли съм?

— Да.

— Ключовете от колата са в тревата. Няма как да не видиш големия жълт ключодържател „Херц“. А сега — ръцете на волана! И двете. На десет и на два часа, както те е учил баща ти.

Мадън се подчинява. Ходжис отключва белезниците, мушва ги обратно в левия си джоб и слиза от колата. Онзи не помръдва.

— Пожелавам ти приятен ден. — Ходжис затваря вратата.