Стивън Кинг
Търси се (5)

1978

Домът е там, където ако влезеш, ще те приютят, само че когато Морис застана пред къщата на Сикамор Стрийт, от прозорците не струеше светлина, разсейваща вечерния мрак, и на прага не го посрещна никой. Не беше очаквал друго. Майка му беше в Ню Джърси, за да чете лекции за това как през деветнайсети век шайка бандити са се опитали да оберат Америка. Лекциите бяха предназначени за младежи, учещи за магистратура, които докато преследваха всемогъщия долар, вероятно щяха да откраднат всичко, попаднало им в ръцете. Някои хора несъмнено биха казали, че и Морис е преследвал всемогъщия долар в Ню Хемпшир, обаче нямаше да са прави. Той не беше отишъл там заради парите.

Искаше час по-скоро да вкара в гаража шевролета „Бискейн“, за да е далеч от любопитни очи. Да му се не види, искаше шевролетът да го няма, но това щеше да почака. Първата му работа беше Полин Мълър. Повечето хора, живеещи на Сикамор Стрийт, след започването на праймтайма така засядаха пред телевизорите, че нямаше да забележат дори ако НЛО кацнеше пред дома им, но не и госпожа Мълър; съседката на семейство Белами беше превърнала шпионирането в изкуство.

— Виж ти кой ми е дошъл на гости! — възкликна тя, след като отвори вратата, сякаш не гледаше през прозореца на кухнята, когато той спря на алеята. — Мори Белами! Самият той от плът и кръв и много по-красив от преди!

Морис пусна най-чаровната си усмивка и се престори, че е смутен от комплимента.

— Благодаря, госпожо Мълър. Как сте? Как я карате?

Клюкарката го прегърна (Морис спокойно можеше да мине без тази любезност, но от немай-къде отвърна със същия жест), после тя обърна глава, при което тройната й гуша се разтресе, и се провикна:

— Бърт! Бърти! Морис Белами се върна!

От дневната се чу ръмжене, което би могло да означава „Здрасти“.

— Заповядай, Мори, влез. Ей-сегичка ще сложа кафето! И ще ти издам една тайна. — Тя кокетно повдигна неестествено черните си вежди. — Имам и кейк „Сара Лий“.

— Ох, много ме съблазнявате, но току-що пристигам от Бостън. Карах дотук, без да спра, и съм капнал от умора. Отбих се да ви кажа, че съм се върнал, иначе сигурно щяхте да повикате полицията, като видехте, че в къщата свети.

Тя се изкиска, смехът й приличаше на кикотене на маймуна:

— Открай време си много съобразителен! Как е майка ти, Мори?

— Благодаря, добре е. — Всъщност Морис нямаше представа как е родителката му. След като на седемнайсет той попадна в изправителното, а на двайсет и една го изхвърлиха за слаб успех от „Сити Колидж“, взаимоотношенията му с Анита Белами бяха сведени до епизодични разговори по телефона — студени, но вежливи. След големия скандал в нощта, когато го арестуваха за влизане с взлом и за още куп дребни престъпления, двамата вдигнаха ръце един от друг.

— Ммм, какви мускули! — възхити се госпожа Мълър. — Момичетата сигурно лудеят по теб. Преди беше прекалено кльощав.

— Ами, работих здраво, строях къщи…

— Строял си къщи? Ти? Мили боже! Бърти! Морис е строил къщи!

От дневната отново се чу ръмжене.

— После обаче започна рецесията, работата замря и… Мама ми разреши да живея тук, освен ако не успее да даде под наем къщата, но и аз надали ще остана задълго.

Колко пророчески се оказаха думите му!

— Ела да се видиш с Бърт, Мори.

— Да го отложим за друг път, а? — И за да прекрати увещанията й, се провикна: — Здрасти, Бърт.

Поредното изръмжавате почти беше заглушено от монтирания смях, придружаващ „Добре дошъл отново, Котър“^[1].

— Тогава ще те чакам утре. — Госпожа Мълър отново кокетно повдигна вежди. Изглеждаше така, сякаш имитира комика Граучо. — Ще ти запазя от кейка. Дори може да разбия сметана.

— Чудесно — усмихна се Морис. Не му се вярваше до утре дебеланата да пукне от инфаркт, но пък беше възможно; както е казал друг поет „Надеждата ни съпровожда цял живот и не ни напуска дори в смъртния ни час.“^[2]

Ключовете за къщата и за гаража бяха на обичайното си място — окачени под стряхата вляво от малката веранда. Морис вкара шевролета в гаража и остави на циментовия под пътническия сандък, който беше купил от вехтошарския магазин. Ръцете го сърбяха веднага да започне четвъртия роман за Джими Голд, обаче тетрадките бяха разбъркани, пък и очите му щяха да се затворят, преди да прочете дори една страница, изписана със ситния почерк на Ротстийн — наистина беше капнал от умора.

„Утре — обеща си. — Ще разговарям с Анди, за да разбера какво смята да предприеме, после ще подредя тетрадките и ще започна да чета.“

Избута под работния тезгях на баща си сандъка и го покри с парче найлон, което намери захвърлено наблизо. После влезе в къщата и я обиколи. Беше почти същата като преди, тоест отблъскваща. В хладилника се мъдреха само бурканче с туршия и кутия със сода бикарбонат, но във фризера имаше няколко опаковки на известната фирма за замразени храни „Хънгри Мен“. Морис пъхна една във фурната, включи я на триста и петдесет градуса и се качи в някогашната си стая.

„Направих го — каза си. — Успях. Притежавам всичко, написано от Джон Ротстийн през осемнайсетте години, откакто престана да публикува нови романи.“

Беше твърде уморен, за да ликува или поне да изпита задоволство. За малко не заспа под душа, после се улови, че е задрямал над чинията с гадно месно руло и с още по-гадно инстантно картофено пюре. Насили се да ги довърши и бавно се заизкачва обратно към стаята си. Заспа само секунди след като главата му се отпусна на възглавницата, и се събуди чак в девет и двайсет сутринта.

* * *

Беше отпочинал, слънцето надничаше през прозореца и осветяваше леглото, на което беше спал като малък — едва сега той изпита въодушевление и вече не го сдържаше да сподели с някого радостта си. „С някого“ означаваше „с Анди Халидей“.

Извади от дрешника спортен панталон и карирана риза, приглади назад косата си и надникна в гаража да провери дали всичко е наред. Преди да тръгне към автобусната спирка, махна наперено (надяваше се жестът да изглежда наперен) на госпожа Мълър, която както обикновено надничаше през завесите. Малко преди десет слезе на спирката в центъра на града, измина една пресечка и като стигна до Елис Авеню, се загледа в масите пред кафене „Щастливата чаша“, наредени под кокетни розови чадъри. Чудесно — Анди не беше изневерил на навика си тъкмо в този час да затваря книжарницата, за да пие кафе. А най-хубавото беше, че седеше с гръб към улицата и не видя как Морис се приближи до него.

— Бау! — извика и го хвана за рамото.

Старият му приятел — единственият му приятел в това смотано населено място, в тази пародия на град — се стресна и рязко се обърна. Блъсна чашата си и кафето се изплиска върху кадифеното му спортно сако. Морис отстъпи назад. Да, искаше да стресне Анди, но не дотолкова.

— Извиня…

— Какво си направил? — дрезгаво прошепна Халидей. Очите му проблясваха зад очилата, чиито рогови рамки открай време се струваха на Морис твърде претенциозни. — Какво си направил, мамка му?

Морис удивено го зяпна — друго посрещане очакваше.

— Какво ли? Каквото двамата с теб намислихме. — Седна, изгледа стария си приятел и забеляза, че за първи път изражението му не е на човек, осъзнаващ интелектуалното си превъзходство над другите. Анди беше изплашен. От какво се страхуваше? От Морис? Може би. Боеше се за живота си? Да, почти сигурно.

— Не искам да ме виждат с теб, чу…

От кафявия хартиен плик, който беше намерил в кухнята, Морис извади една от тетрадките на Ротстийн и я сложи на масата, внимавайки да не я изцапа с разляното кафе.

— Ето ти мостра. Общо са около сто и петдесет. Още не съм ги преброил, но това е целият джакпот.

— Прибери я! — Анди отново шепнеше като герой от долнопробен шпионски филм. Очите му се стрелкаха насам-натам, но винаги се връщаха на тетрадката. — Кретен такъв! Сензационната новина за убийството на Ротстийн е на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, по всички телевизии говорят само за него.

Информацията потресе Морис. Предполагаше, че ще открият трупа на писателя най-малко след три дни, може би дори след шест. Поведението на Анди беше още по-шокиращо — държеше се като плъх в капан.

Усмихна му се, опитвайки се да подражава на обичайното му насмешливо изражение от типа „толкова съм умен, че чак си доскучавам“:

— Успокой се, ако обичаш. В този квартал е обичайно да видиш хлапета с тетрадки под мишница. — Посочи отсрещния тротоар. — Ето, погледни.

— Да, ама не са тетрадки „Молескин“! Господи! Жената, която се е грижила за домакинството на Ротстийн, е знаела какви тетрадки е използвал, а във вестника пише, че сейфът в спалнята му е бил отворен и изпразнен. Скрий… я… веднага!

Морис обаче побутна тетрадката към него, все така внимавайки да не я изцапа с разлятото кафе. Анди все повече го дразнеше — от него му „кипваха лайната“, както би казал Джими Голд, същевременно изпитваше извратено удоволствие, като го гледаше как се гърчи на стола, сякаш тетрадката е стъкленица с чумни бактерии.

— Хайде де, разгледай я. Съдържа най-вече стихове. Прелистих я в автобуса…

— В автобуса ли? Ти ненормален ли си?

— … и не ми се сториха интересни — продължи Морис, сякаш не го беше чул, — обаче няма спор кой е авторът. Почеркът е същият като в другите тетрадки. Безценни са. С теб няколко пъти разговаряхме за тях. Измислихме как…

— Прибери я веднага!

Морис неохотно призна пред себе си, че параноята на Анди започва да се предава и на него. Върна тетрадката в хартиения плик и намръщено изгледа стария си приятел (единствения си приятел):

— Стига де! Държиш се така, сякаш предложих да организираме гаражна разпродажба…

— Къде са другите? — прекъсна го Халидей и без да изчака отговора му, добави: — Няма значение. Не искам да знам. Не разбираш ли колко опасни са тетрадките? И колко опасен е контактът с теб?

— Не съм заразен — промърмори Морис, въпреки че в момента се чувстваше като връхлетян от тежък грип — лицето и шията му внезапно пламнаха. Анди се държеше с него като с хлапе, напълнило гащите, а не като с герой, извършил обира на века. — И да, знам за какво говориш, обаче никой не може да направи връзка между мен и убийството на Ротстийн. Знам, че се налага да изчакаме, преди да предложим ръкописите на частен колекционер. Не съм глупак.

— Да ги продадем на колек… Мори, чуваш ли се какво говориш?

Морис скръсти ръце и се втренчи в приятеля си… в човека, който навремето беше негов приятел:

— Държиш се така, сякаш не сме го обсъждали. Сякаш не го планирахме.

— Нищо не сме планирали! Само си фантазирахме — мислех, че си наясно!

Тъкмо това щеше да каже Анди на полицията, ако заловяха Морис. И той очакваше това да се случи. За първи път Морис си даде сметка, че Халидей не е исполин на мисълта, изгарящ от желание да бъде негов съучастник в екзистенциално престъпление, а страхлив неудачник. Продавач в книжарница, който беше само с няколко години по-голям от него.

„Не ми се прави на литературен критик, момченце! — просъска му Ротстийн две минути преди да умре. — Ти си само най-обикновен апаш, драги.“

Слепоочията му запулсираха.

— Наистина съм глупак! Големите ти приказки за частни колекционери, филмови звезди, саудитски принцове и бог знае още какви персони са били бълнувания на един неудачник. Ти си нафукан празноглавец, драги.

Думите му попаднаха право в целта и подействаха като силен удар. Морис се зарадва както когато успя на два пъти да затапи майка си по време на „прощалния“ им скандал.

Анди почервеня като домат, приведе се, но преди да заговори, до масата изникна сервитьорка с пакет хартиени салфетки.

— Чакайте да почистя — каза и се наведе да избърше разляното кафе. Беше млада, русокоса и привлекателна, дори красива, но красотата й не се набиваше на очи. Усмихна се на Халидей, а той направи кисела гримаса и се отдръпна като опарен, както се беше отдръпнал от тетрадката.

„Обратен е! — удивено си помисли Морис. — Тлъст, мазен педал. Да му се не види, как не съм забелязал досега? Все едно му е написано на челото.“

Всъщност не беше забелязал доста подробности, свързани с Анди. Спомни си любимата фраза на един тип от строителната бригада: „Тоя е въздух под налягане.“

Анди изчака сервитьорката да се отдалечи и след като се освободи от отровната атмосфера на жена, отново се приведе:

— Колекционери бол — с лопата да ги ринеш. Купуват картини, скулптури, първи издания… един нефтен магнат в Тексас притежава колекция от звукозаписи върху восъчни цилиндри, която струва един милион, друг е събрал всички списания с уестърни, фантастика и с ужаси, излизали между 1910 и 1955. Мислиш ли, че всичко това е купено и продадено законно? Как ли пък не! Колекционерите са безумци, най-запалените не се интересуват дали жадуваните от тях вещи са откраднати, или са притежавани законно, и нямат намерение да ги излагат на показ.

Морис беше чувал и преди същата тирада и явно не успя да прикрие отегчението си, защото Анди се приведе още повече към него. Сега носовете им почти се допираха. От Халидей лъхаше на „Инглиш Ледър“ и Морис се запита дали това е любимият афтършейв на всички хомосексуалисти. Таен знак или нещо подобно.

— Мислиш ли обаче, че някой от тях ще се заинтересува от моето предложение? — процеди Анди.

Морис Белами, който сега го гледаше с други очи, отговори отрицателно.

Онзи издаде долната си устна:

— Някой ден ще проявят интерес. Бъди сигурен! След като притежавам собствен магазин, ще си създам голяма клиентела. Обаче дотогава ще минат години.

— Говорихме да изчакаме пет.

— Пет ли? — Анди дрезгаво се изсмя, все едно излая, и се облегна назад. — Може би до пет години ще отворя собствена книжарница — хвърлил съм око на едно магазинче за фабрични стоки на Лейсмейкър Лейн, което скоро ще фалира, — но ще ми е необходимо много повече време да намеря богати клиенти и да спечеля доверието им.

„Много «но» и «обаче» — помисли си Морис. — Преди не правеше такива уговорки.“

— Колко време? — попита.

— Ами, донеси тетрадките в началото на следващия век, ако още са у теб. Дори вече да имах списък на частните колекционери, даже най-запаленият от тях не би докоснал толкова опасна стока.

Морис изумено се втренчи в него и в първия момент си глътна езика, после промърмори:

— Защо не ми го каза, когато замисляхме…

Шишкото запуши с длани ушите си:

— Нищо не сме замисляли! И не се опитвай да ме натопиш! Да не си посмял, ясно? Познавам те, драги. Не си ги откраднал, за да ги продадеш… не и докато не ги прочетеш. Едва след това може би ще склониш да извадиш някои на бял свят, стига да ти предложат добра цена. Истината обаче е, че си смахнат на тема Джон Ротстийн.

— Я не ме наричай смахнат! — озъби се Морис. Болката в слепоочията му беше по-силна от всякога.

— Ще те наричам, защото е вярно. Смахнат си и по Джими Голд. Заради него попадна зад решетките.

— Тикнаха ме в пандиза заради майка ми. Все едно ме заключи там със собствените си ръце.

— Няма значение. Вече е в миналото. Да се върнем към настоящето. Ако не извадиш късмет, полицаите много скоро ще те потърсят и вероятно ще носят заповед за обиск. И като намерят тетрадките… работата ти ще е спукана.

— Защо да ме търсят? Никой не ме видя, а съучастниците ми… — Той намигна. — Ще се изразя така: „Мъртвите не говорят.“

— Ти… сериозно ли? Убил си ги, така ли? Убил си и тях ли? — повтори Анди и лицето му се изкриви от ужас.

Морис съжали, че се е изпуснал, но (странно как това но непрекъснато му се натрапваше) онзи го предизвика с идиотското си високопарно бръщолевене.

— Как се нарича градчето, в което живееше Ротстийн? — Очите на Анди шареха неспокойно, все едно очакваше всеки момент да приближат полицаи с извадени оръжия. — Талбот Корнърс, нали така?

— Всъщност в района има предимно ферми, доста отдалечени една от друга. Местните наричат Корнърс мястото, на което се пресичат две шосета и където има само закусвалня, бакалница и бензиностанция.

— Колко пъти си ходил там?

— Мисля, че бяха пет — излъга Морис. В периода между 1976 и 1978 навести Корнърс почти дузина пъти. Отначало сам, после с Еди или с Къртис, или и с двамата.

— Разпита ли местните за най-известния им съгражданин?

— Разбира се. Разговарях с един-двама души. Голямо чудо. Сигурно всеки, който се отбива в онази закусвалня, се интересува от…

— Грешиш. Повечето приходящи пет пари не дават за Джон Ротстийн. Разпитват само кога започва ловният сезон и каква риба може да се улови в тамошното езеро. Въобразяваш си, че местните няма да си спомнят за теб, когато полицаите ги попитат дали са ги навестявали непознати, интересуващи се от автора на „Беглецът“, така ли? Любопитни непознати, които няколко пъти са идвали в градчето. Освен това ти имаш досие, Мори!

— За провинение като непълнолетен. Засекретено е.

— Заради престъпление от такъв мащаб ще го разсекретят. Ами съучастниците ти? Имат ли досиета в полицията?

Морис не отговори.

— Не знаеш кой те е видял, не знаеш дали „партньорите“ ти не са се изфукали пред някого за големия обир, който ще извършат. Даваш ли си сметка, че полицаите могат да те спипат още днес, кретен такъв? Ако те арестуват и споменеш името ми, ще отрека, че сме се виждали. Един съвет в името на старото ни приятелство: отърви се от това. — Той посочи хартиения плик. — И от другите тетрадки. Скрий ги някъде. Закопай ги! Само така може би ще отървеш кожата. Стига с онези юнаци да не сте оставили пръстови отпечатъци или други улики.

„Не сме — помисли си Морис. — Не съм тъпак. Не съм и страхливец, лъжлив педал такъв!“

— Може би някога отново ще поговорим по този въпрос — продължи Анди, — но след време, и то ако не те арестуват. — Той се изправи. — Дотогава не припарвай до мен, или ще повикам полицията. — Обърна се и си тръгна; вървеше с наведена глава и нито веднъж не погледна назад.

Морис не помръдна. Хубавичката сервитьорка отново се появи и го попита желае ли още нещо. Той поклати глава. Изчака я да се отдалечи, взе плика с тетрадката и също си тръгна. В обратната посока.

* * *

Знаеше какво означава метафора — приписване на неодушевен предмет качествата на човек — и смяташе, че е трик, използван от второкласни писатели за създаване на определено настроение, но днес определението за тази фигура на речта изглеждаше вярно. Яркото утринно слънце беше като отражение на еуфорията му и я подсилваше, но към обяд то вече представляваше мъжделива окръжност, надничаща между застрашителните облаци, а в три следобед, сякаш в синхрон с неприятностите, трупащи се на главата на Морис, небето притъмня и запръска дъжд.

С шевролета отиде до търговския център край аерогарата, като непрекъснато се оглеждаше за полицейски коли. На булевард „Еърлайн“ го застигна патрулка с включени сини лампи и с ревящ мотор; стомахът му се сви на топка, сърцето му за малко не изскочи от гърдите. Колата го задмина, без да намали скоростта, но той не изпита облекчение.

По радио БАМ-100 предаваха новини. Водещата беше за мирните преговори между Садат и Бегин в Кемп Дейвид („Ще се споразумеят на куково лято“ — разсеяно си помисли той), но веднага след това съобщиха за убийството на известния американски писател Джон Ротстийн. Според полицията престъплението било извършено от „шайка апаши“, следователите вече разполагали с улики и работели по няколко версии. Морис си каза, че може би изявлението на полицейския шеф е само евтин рекламен трик за заблуда на населението.

А може и да не беше.

Не вярваше в твърдението на Анди, че куките ще попаднат на следите му, след като разпитат почти глухите дъртаци в закусвалнята „Вкусничко“ в Талбот Корнърс, но имаше нещо, което наистина го тревожеше. Заедно с Фреди и Къртис бяха работили за компанията „Донахю Констракшънс“, строяща къщи в Данвърс и в Норт Бевърли. Работниците бяха разделени на две бригади и през шестнайсетте месеца, през които Морис влачеше дъски и забиваше гвоздеи в Данвърс, Къртис и Фреди се трудеха на другия обект на осем километра от неговия. Само че известно време тримата бяха в една и съща бригада и дори след като ги разделиха, обикновено обядваха заедно.

Този факт беше известен на мнозина.

Спря шевролета сред около хилядата подобни автомобила на паркинга откъм мола, където се намираше магазинът на „Джей Си Пени“, старателно избърса с кърпа всички повърхности, които беше докосвал, и остави ключа на таблото. Вдигна си яката, нахлупи по-ниско бейзболната си шапка и забързано се отдалечи. Седна на скамейка пред главния вход на търговския център, изчака пристигането на автобуса за Нортфийлд и пусна петдесет цента в апарата за самотаксуване. Дъждът се беше усилил, затова автобусът пъплеше като костенурка, но Морис не се подразни. Тъкмо щеше да има повече време за размисъл.

Анди беше себичен страхливец, обаче беше прав за едно: той, Морис, трябваше час по-скоро да скрие тетрадките въпреки непреодолимото си желание да започне да ги чете, започвайки с романа за Джими Голд, за чието съществуване никой не подозираше. Дори ченгетата да го издиреха, щяха да останат с пръст в устата… нали? Можеха да го подозират, но нямаше да намерят доказателства.

Нали?

* * *

Като никога госпожа Мълър не надничаше през завесите, което спести на Морис необходимостта да разговаря с нея и може би да й обясни, че си е продал колата. Дъждът вече се лееше като из ведро — сякаш като по поръчка. Нямаше опасност някой да се разхожда из незастроения парцел между „Сикамор“ и „Бърч“. Особено след залез-слънце.

Извади всичко от пътническия сандък, едва устоявайки на порива да прелисти тетрадките. Не биваше да го прави, колкото и да му се искаше, защото започнеше ли да чете, нямаше да спре. „По-късно — помисли си. — Отлагай удоволствията, Мори.“ Чудесен съвет, но произнесен с гласа на майка му, от който той отново получи силно главоболие. Единствената му утеха беше, че няма дълго да отлага удоволствието; ако от полицията не го потърсеха до три седмици или най-много до месец, можеше да се смята в безопасност и да започне да търси подходящ клиент.

Постла полиетилен в сандъка, за да предпази от влага съдържанието му, и отново сложи вътре тетрадките, включително онази, която беше показал на Анди. Отгоре нахвърли пликовете с парите. Затвори сандъка, позамисли се и пак го отвори. Отметна полиетилена, взе един от пликовете и извади няколко стотачки. Сумата не беше голяма и дори да се стигнеше до обиск, надали щеше да се стори подозрителна на ченгетата. Спокойно можеше да каже, че парите са обезщетение при съкращаването му от работа или нещо подобно.

Шумът на дъжда го изнервяше. Струваше му се, че скелет барабани с пръсти по покрива на гаража, и от звука главоболието му се усили. Вцепеняваше се при всяко преминаване на кола по улицата, очаквайки ярки фарове и въртящи се сини лампи да осветят алеята към къщата. „Майната му на Анди Халидей — наговори ми куп тъпотии и сега се тревожа напразно. Майната му на тлъстия педерунгел!“

Дали обаче тревогите му бяха безпочвени? Към края на деня възможността полицаите да направят връзка между него и съучастниците му Къртис и Фреди започна да му се струва по-реална. Проклетата зона за почивка! Защо поне не беше скрил труповете в гората? Не че това щеше да забави ченгетата — първият шофьор, който спреше на паркинга и видеше кръвта, щеше да се обади на 911. Полицаите щяха да доведат кучета…

— Освен това — каза на сандъка — много бързах. Нали?

Багажната количка на баща му още стоеше в единия ъгъл на гаража заедно с ръждясала кирка и с две ръждясали лопати. Морис изправи сандъка, натовари го на количката, пристегна ремъците и надникна през прозорчето на гаража. Още беше много светло. Сега, когато беше на крачка да се раздели с тетрадките и с парите („Временно — казваше си, — само временно“) — увереността му, че полицаите ще довтасат всеки момент, нарастваше. Ами ако госпожа Мълър го беше наклеветила, че се държи подозрително? Надали, тя беше тъпа като галош, но пък знае ли човек?

Насили се да изяде още една замразена порция храна, мислейки, че после главоболието му ще премине, само че болката стана още по-нетърпима. Надникна в аптечката на майка си за аспирин или за адвил и… вътре нямаше нищо. „Майната ти, майко! — помисли си. — Проклета да си!“

Видя ехидната усмивка, разтягаща тънките й устни.

В седем вечерта още беше светло — проклетото лятно часово време, кой идиот го беше измислил? — но прозорците на, съседната къща бяха тъмни. Чудесно, само че съпрузите Мълър можеха да се приберат всеки момент. Освен това той беше толкова изнервен, че ме можеше да чака повече.

Изкара количката през задната врата на гаража и я забута, прекосявайки поляната зад къщата. Беше му трудно, защото почвата под мократа трева също беше подгизнала. Заради надвисналите дървета пътеката, по която като малък беше минавал толкова често на път за Младежкия център на Бърч Стрийт, беше суха и той можеше да се движи по-бързо. Докато стигна до потока, прекосяващ по диагонал големия празен парцел, вече беше паднал мрак. Той носеше фенерче, но не смееше да го държи включено за дълго — осветявайки брега през няколко секунди, намери подходящо място по-далеч от пътеката и започна да копае. Почвата беше размекната и му беше лесно, докато не се натъкна на преплетените корени на надвиснало дърво. Хрумна му да потърси друго място, обаче дупката вече беше достатъчно голяма да побере сандъка, пък и беше адски тъпо да започне отново да копае, след като съкровището му щеше да остане тук само временно. Сложи вътре фенерчето, подпря го на голям камък, насочвайки лъча към корените, и ги преряза с кирката.

Избута сандъка в дупката, после бързо нахвърли отгоре и около него изкопаната пръст, накрая я отъпка с лопатата. Реши, че се е справил добре. Брегът не беше затревен и голото парче земя нямаше да се набива на очи. Важното беше, че сандъкът вече не е в дома му, нали така?

Нали?

Затътри количката обратно по пътеката, обаче не изпита облекчение. Нищо не вървеше според предвижданията. Абсолютно нищо. Сякаш злонамерената съдба се опитваше да го раздели с тетрадките, както беше разделила Ромео и Жулиета. Сравнението изглеждаше едновременно нелепо и много уместно. Той беше влюбен. Проклетият Ротстийн му беше изневерил с „Беглецът уляга“, ала това не променяше нищо.

Любовта му беше истинска.

* * *

Щом се върна вкъщи, веднага отиде да се изкъпе, както момче на име Пит Саубърс щеше да стори след много години в същата баня, връщайки се от същото място на брега, запомнящо се заради надвисналото над водата дърво. Остана под душа, докато кожата на пръстите му се набръчка и горещата вода свърши, после се избърса с голяма хавлиена кърпа и извади чисти дрехи от гардероба в спалнята си. Бяха прекалено младежки и старомодни, обаче още му ставаха, макар че не му стояха идеално. Пъхна в пералнята изцапаните с пръст джинси и тениската — след години Пит Саубърс щеше да направи същото.

Включи телевизора, настани се на любимото кресло на баща си (майка му твърдеше, че не го е изхвърлила, за да й е като обица на ухото, ако се изкуши да направи някоя глупост) и изгледа поредната порция идиотски реклами. Представи си, че някои от тях — танцуващи шишенца с очистително, накипрени мамчета, пеещи хамбургери — биха могли да са измислени от Джими Голд, и главоболието му стана още по-нетърпимо. Налагаше се да отскочи до „Зоуни“ за анацин. И за една-две бири. От бирата нямаше да му стане нищо. Твърдият алкохол го подтикваше да върши щуротии, а той вече си беше взел поука и не посягаше към нищо по-силно от бира.

Купи си анацин, но настроението му още повече се развали, като си представи как пие бира сред книги, които не желае да прочете, седнал пред телевизор, който не иска да гледа. Особено след като онова, което копнееше да прочете, беше толкова влудяващо близо. Рядко пиеше в барове, обаче изведнъж почувства, че ще превърти напълно, ако не си намери компания и не послуша игрива музика. Знаеше, че в тази дъждовна вечер все някъде ще намери млада хубавица, на която й се танцува.

Плати лекарството и престорено нехайно попита младежа на касата дали с автобуса може да отиде до бар с жива музика.

Младежът отговори утвърдително.