Стивън Кинг
Търси се (4)

2010

Сега родителите на Пит Саубърс се караха много често. Сестра му наричаше скандалите ав-ав джаф. Според него названието беше доста находчиво, защото гласовете на родителите им наистина приличаха на лая на джафкащи се кучета. Понякога се изкушаваше да излезе на горната площадка на стълбището и да им кресне да престанат, да престанат веднъж завинаги. „Плашите децата — искаше да извика. — Забравихте ли, че в тази къща живеят деца, деца, глупаци такива?“

Беше си у дома, защото след следобедните извънкласни занимания за подготовка разрешаваха на отличниците да си тръгват по-рано от съучениците си. Вратата на стаята му беше отворена и той чу как тупкайки с патериците си, баща му прекоси кухнята, щом зърна жена си да паркира на алеята пред къщата. Знаеше, че днешното празненство ще започне с подмятането на Том „Я виж ти, днес сме подранили.“ Линда ще го упрекне, задето той все забравя, че сега всяка сряда тя се прибира по-рано. Том ще заяви, че още не е свикнал да живее тук, говорейки с горчивина, сякаш са били принудени да се преместят в най-мизерното кътче на Лоутаун, вместо в покрайнините на Нортфийлд. След тази загрявка двамата щяха да преминат към същинското ав-ав джаф.

И Пит не харесваше квартала, но и не можеше да си криви душата — все пак тук не беше отвратително, а и макар да беше само на тринайсет, сякаш по-добре от баща си осъзнаваше истинското материално положение на семейството си. Може би защото, за разлика от него не гълташе по четири таблетки оксиконтин дневно.

Преместиха се тук, понеже прогимназията „Грей Джонсън“, в която майка му преподаваше, беше закрита от общинския съвет като част от програмата за съкращаване на разходите. Повечето учители останаха без работа. Линда извади късмет — назначиха я в общинското начално училище, където едновременно отговаряше за библиотеката и за дисциплината по време на извънкласните занимания. В сряда си тръгваше по-рано, защото през този ден библиотеката (като всички други училищни библиотеки) работеше само до обяд — поредната мярка за намаляване на разходите. Мярка, която вбесяваше Том Саубърс — той изтъкваше, че общинарите не са намалили своите заплати, и ги наричаше гадни лицемери от Чаената партия.

Пит не знаеше тези подробности. Знаеше само, че напоследък баща му се вбесява от всичко.

* * *

Фордът „Фокус“ — само този автомобил им беше останал — спря пред къщата, Линда слезе и взе от предната седалка охлузеното си дипломатическо куфарче. Тръгна към къщата, заобикаляйки участъка, който все се заледяваше заради водата от капчука до верандата. Беше ред на Тина да го посипе със сол, но както обикновено беше забравила. Линда бавно се изкачи по стъпалата, отново се беше прегърбила. На Пит му ставаше гадно, като я гледаше да върви така, сякаш носи на гърба си чувал с тухли. В дневната патериците на Том затупкаха два пъти по-бързо.

Външната врата се отвори. Пит наостри уши. Надяваше се баща му да каже нещо мило, например „Здрасти, скъпа, как мина в работата?“

Надаваше се, макар да знаеше, че е невъзможно.

Не искаше да подслушва джафканията, само че къщата беше малка и той неволно чуваше всичко… освен ако не излезеше — стратегическо отстъпление, което тази зима предприемаше все по-често. Понякога си казваше, че като по-голямото дете в семейството носи отговорността да слуша. Господин Джейкъби, учителят по история, казваше, че знанието е сила, може би затова Пит се чувстваше длъжен да следи задълбочаващата се словесна битка между родителите си. Защото след всяко ав-ав джаф тъканта на брака им излиняваше и много скоро щеше да се прокъса. Трябваше да е подготвен.

Да е подготвен, но за какво? За развод? Най-вероятно. Мисълта още не беше изкристализирала в ума му, обаче той интуитивно усещаше, че ще е по-добре родителите му да се разделят, но какво означаваше развод в контекста на реалността (още една любима фраза на господин Джейкъби). Кой ще остане в къщата и кой ще се изнесе? Ако баща му напусне, как ще се справя без кола, след като се придвижва толкова трудно? Всъщност нито единият, нито другия можеха да си позволят да живеят отделно. И без това вече бяха много закъсали.

Поне на Тина беше спестена днешната размяна на любезности между родителите им; още беше в училище, а след часовете навярно нямаше да се прибере право у дома. Може би щеше да се върне чак за вечеря. Най-после си беше намерила приятелка — момиче с щръкнали предни зъби на име Елън Бригс, което живееше на ъгъла на „Сикамор“ и „Елм“. Според Пит тази Елън имаше мозък на врабче, но пък Тина вече не стоеше само вкъщи, тъгувайки и ронейки сълзи за приятелките си от предишния квартал. Ставаше му криво, когато тя плачеше.

Междувременно следва предупреждение:

„Изключете мобилните си телефони и пейджърите си, приятели. Лампите угасват, започва следобедната прожекция на филма «Затънали сме до шията».“

ТОМ: Здрасти, рано се прибираш.

ЛИНДА: (въздиша уморено) Том, днес е…

ТОМ: Сряда, знам. Библиотеката работи само до обяд.

ЛИНДА: Пак си пушил вкъщи. Вони на цигари.

ТОМ: (прави кисела физиономия): Изпуших само една. В кухнята, на отворен прозорец. Стъпалата към задния двор са заледени, страхувах се да не падна. Пит пак е забравил да ги поръси със сол.

ПИТ: (обръща се към публиката): След като самият той изготви графика, би трябвало да знае, че тази седмица е ред на Тина да изпълнява това задължение. Явно таблетките оксиконтин не са обикновени обезболяващи, а причиняват оглупяване.

ЛИНДА: Така или иначе мирише на цигарен дим; много добре знаеш, че според договора пушенето е строго заб…

ТОМ: Добре, добре, разбрах. Следващия път ще се опитам да изляза — голямо чудо, че може да се пребия с тези патерици.

ЛИНДА: Не е само договорът, Том. Превръщаш децата в пасивни пушачи. Говорили сме по този въпрос.

ТОМ: О, да, говорили сме най-малко сто пъти…

ЛИНДА (нагазвайки в още по-дълбоки води): Освен това колко струва един пакет цигари? Четири долара и петдесет цента? Или пет?

ТОМ: Един пакет ми стига за цяла седмица, да му се не види!

ЛИНДА: (прегазва защитата му като танк, прилагайки просто аритметично действие): При цена пет долара за пакет харчиш двайсетачка на месец. И тези двайсет долара са от моята заплата, понеже само тя…

ТОМ: Леле, започна се…

ЛИНДА: … ни остана.

ТОМ: Непрекъснато ли ще ми го натякваш? Сигурно си мислиш, че нарочно се оставих да ме прегазят, за да се излежавам вкъщи.

ЛИНДА: (след дълго мълчание): Остана ли малко вино? Половин чаша ще ми успокои нервите.

ПИТ: (настрани): Кажи, че има, татко. Кажи, че има.

ТОМ: Изпих го. Може би ще пожелаеш да изкуцукам с патериците до супермаркета и да купя още една бутилка. Но първо ще ми дадеш аванс, който ще приспаднеш от полагаемите ми се джобни.

ЛИНДА: (гласът й трепери, тя сякаш всеки миг ще се разридае): Държиш се така, сякаш съм виновна за осакатяването ти.

ТОМ: (изкрещява): Няма виновни и тъкмо това ме подлудява! Не разбираш ли? Мръсникът, който ни прегази, до ден-днешен е на свобода!

В този момент Пит реши, че не му се слуша повече. Може би родителите му не разбираха колко тъпа е пиесата, но той беше наясно. Затвори учебника по литература. Довечера щеше да прочете текста от някой си Джон Ротстийн, даден им за домашно. Сега жадуваше да се махне от тази къща и да подиша въздух, незамърсен от размяната на отровни реплики.

ЛИНДА: (почти шепнешком): Поне остана жив.

ТОМ: (започва да се държи като герой от сапунен сериал): Понякога си мисля, че щеше да е по-добре да не бях оцелял. Погледни ме — тъпча се с оксиконтин, който вече не ми действа, освен ако не взема конска доза, дето може да ме погуби. Жена ми ме издържа със заплатата си, която ебаните републиканци орязаха с хиляда долара…

ЛИНДА: Не псу…

ТОМ: Къщата ни? Няма я вече. Електрическата инвалидна количка? И нея я няма. Спестяванията ни? Почти свършиха. И като капак не ми е позволено да изпуша една шибана цигара!

ЛИНДА: Ако си мислиш, че с хленчене ще оправиш положението, мрънкай колкото си искаш, обаче…

ТОМ: (крясва): Хленчене ли е според теб? Аз го наричам реалност! Искаш ли да си сваля панталона, та хубавичко да разгледаш жалките останки от краката ми?

Пит слезе по чорапи на долния етаж. Дневната беше до стълбището, обаче родителите му не го видяха; бяха се изтъпанили един срещу друг и бяха твърде заети с ролите си в скапаната пиеса, която никой не би пожелал да гледа. Баща му — брадясал и със зачервени очи, се облягаше на патериците, майка му държеше като щит чантата пред гърдите си и си хапеше устните. Беше ужасно, но още по-ужасното беше, че той ги обичаше.

Том не беше споменал фонда за извънредни ситуации, основан един месец след кръвопролитието пред Общинския център от собственика на единствения останал градски вестник със съдействието на трите местни телевизионни станции. Дори Брайън Уилямс беше направил репортаж по „Вечерни новини“ на Ен Би Си за жителите на градчето, които не оставят на произвола съгражданите си, изпаднали в беда: „Толкова много добри сърца, толкова много протегнати ръце, толкова много… ала-бала-ала-бала… а сега няколко думи от нашия спонсор.“ Създаването на фонда приспа гузната съвест на оцелелите за около шест дни. Обаче медиите не споменаха колко малко пари са постъпили в сметката въпреки организираните благотворителни маратони и велосипедни състезания, въпреки концерта на участник в телевизионното шоу „Американски идол“. Постъпленията бяха нищожни, защото времената бяха тежки за всички. Пък и събраната сума трябваше да се подели сред толкова много пострадали. Първият чек, получен от семейство Саубърс, беше за хиляда и двеста долара, вторият — за петстотин, третият — за двеста. Последният, пристигнал преди месец и с печат „ПОСЛЕДНА ВНОСКА“, беше само за петдесет долара.

Какъв майтап!

* * *

Пит на пръсти отиде в кухнята, взе си обувките и якето и тихо излезе. Първото, което забеляза, беше, че стълбите към задния двор не са заледени — баща му беше измислил опашата лъжа. Беше доста топло, особено на слънце, и нямаше как ледът да се задържи. До официалното настъпване на пролетта оставаше месец и половина, но затоплянето беше започнало преди седмица и от снега в задния двор бяха останали само няколко купчинки под дърветата. Пит прекоси двора и излезе през вратичката в оградата.

Единственото хубаво на живота в този квартал беше празният парцел отвъд Сикамор Стрийт, разпростиращ се на цели пет акра земя, обрасла с храсталаци и с ниски дръвчета, и спускащ се към замръзнал поток. Бащата на Пит обясни, че мястото пустее отпреди много време и сигурно ще остане така още дълги години заради безкрайните съдебни дела за определяне на собствеността и за правото на строеж.

— В крайна сметка печелят само адвокатите — завърши поучително. — Запомни го, момчето ми.

„Не само те — помисли си Пит. — Печелят и хлапета, които искат поне за малко да се отърват от родителите си, за да не превъртят напълно.“

Между дърветата с голи клони криволичеше пътека, която стигаше до Младежкия център на Бърн Стрийт, чиито дни вече бяха преброени. При хубаво време много младежи се навъртаха наоколо — пушеха цигари или марихуана, пиеха бира, може би чукаха гаджетата си, — но през зимата не се вясваха тук. Отсъствието им означаваше, че по-малките хлапета са в безопасност.

Понякога Пит взимаше със себе си сестра си, най-вече когато между родителите им се разгаряше ожесточена свада (което напоследък се случваше все по-често). В Младежкия център гледаха видео и играеха шах или баскетбол. Той се питаше къде ще я води, когато затворят тази институция. Нямаше избор, оставаше им само минимаркетът „Зоуни“. Когато беше сам, отиваше до потока и хвърляше камъни в него, а зиме, когато водата замръзнеше, замеряше леда. Наблюдаваше дали камъкът ще пробие дупка и се радваше на тишината и спокойствието.

Джафканията бяха ужасни, но повече от скандалите го плашеше мисълта, че баща му, невинаги надрусан с оксиконтин, някой ден ще посегне на майка му. Тогава почти сигурно излинялата тъкан на брака им щеше да се прокъса. Ами ако не се случеше? Ако майка му се примиреше с побоите? Щеше да е още по-лошо.

„Няма да се случи — каза си. — Татко никога няма да я удари.“

Ами ако го стореше?

* * *

През този следобед поточето още беше заледено, но ледът беше като прогнил, тук-там се виждаха големи жълтеникави петна, сякаш великан се беше спрял да се облекчи. Пит не смееше да прекоси поточето. Нямаше да се удави, ако ледът се пропукаше — водата му стигаше само до глезените, — обаче не искаше да се прибере вкъщи и да обяснява защо панталонът и чорапите му са мокри. Седна на едно повалено дърво, хвърли няколко камъка (малките отскочиха и се изтъркаляха, големите пропаднаха през жълтеникавите участъци), после се загледа в небето. По безкрайната му шир се носеха големи пухкави облаци — от онези, които подсказват наближаването на пролетта, — движещи се на запад. Един приличаше на старица с гърбица (или с раница на гърба), друг — на заек, трети на дракон, следващият на…

Вляво нещо изшумоля и го изтръгна от съзерцанието. Обърна се и видя, че под напора на топящия се вече цяла седмица сняг почвата от брега се е свлякла, откривайки корените на дърво, което и без това се беше наклонило. На мястото на откъсналото се парче земя се беше образувала голяма кухина и освен ако не го лъжеха очите (може да беше само сянка), вътре имаше нещо.

Пит се приближи до дървото, хвана се за един гол клон и се наведе да огледа по-добре кухината. Да, вътре наистина имаше нещо, при това доста голямо. Какво ли беше?

Той предпазливо слезе по насипа, като забиваше токовете на обувките си в разкаляната пръст, издълбавайки плитки стъпала. Клекна, щом се озова под мястото, от което се беше откъснало парчето земя. Видя напукана черна кожа и метални ленти с нитове. В единия край имаше дръжка с големината на стреме. Беше сандък. Някой го беше заровил под дървото.

Пит се развълнува, загриза го любопитство — хвана дръжката и задърпа. Сандъкът не помръдна. Беше здраво заклещен в кухината. Момчето отново се опита да го извади, но без да си дава много зор. Знаеше, че няма да успее. Не и без инструменти.

Отново клекна и отпусна ръце между бедрата си, както правеше баща му, когато още можеше да клечи, и се втренчи в сандъка, подаващ се от черната пръст, захапана от корените. Сигурно беше налудничаво тъкмо сега да се сети за „Островът на съкровищата“ (както и за „Златният бръмбар“ — разказ, който миналата година бяха чели в часа по литература), обаче си мислеше тъкмо за тези две произведения. Налудничаво ли? Наистина ли беше налудничаво? Освен че все повтаряше „Знанието е сила“, господин Джейкъби често подчертаваше важността на логическото мислене. Не беше ли логично да си мислиш, че ако някой зарови сандък в гората, сигурно вътре има нещо ценно?

Личеше си, че сандъкът е тук отдавна. Черната кожа беше напукана и на места посивяла. Пит подозираше, че ако задърпа с все сила, дръжката ще се счупи. Металният обков беше потъмнял и прояден от ръжда.

Той се поколеба, намисли нещо и хукна обратно към къщи. Мина през портичката, приближи се до вратата на кухнята и се ослуша. Не се чуваха гласове, телевизорът не работеше. Баща му сигурно беше отишъл да подремне в спалнята (онази на първия етаж — Том и Линда бяха принудени да я използват, макар да беше твърде малка, защото на него му беше трудно да се изкачва по стълбището). Може би Линда го беше последвала — понякога се сдобряваха в леглото, — но най-вероятно беше в перилното помещение, което й служеше и за кабинет, и си търсеше работа по обявите в интернет. Том май се беше отказал (и то с основание според Пит), но тя упорстваше. Искаше отново да преподава на пълен работен ден и не само заради парите.

Недалеч от къщата имаше малък гараж, където тя вкарваше форда си само ако синоптиците предвещаваха снежна буря. Там бяха складирани вещите от предишния им дом, за които нямаше място в по-малката къщичка, в която живееха под наем. Том държеше в бараката и инструментите си (беше ги обявил за продан в сайта „Крейглист“, но се отказа, защото никой не му предложи посочената от него цена), там бяха повечето играчки на Тина и на самия Пит, както и малкият варел със сол за поръсване на леда, на стената в дъното бяха облегнати няколко градински инструмента. Пит взе лопата и се затича обратно по пътеката — държеше инструмента пред гърдите си, както атакуващият войник държи пушка.

Слезе почти до потока по стъпалцата, издълбани от токовете му, и с лопатата започна да хвърля свлечената пръст обратно в дупката под дървото. Не можа да я запълни цялата, но поне скри сандъка — повече не искаше.

Засега.

* * *

По време на вечерята имаше ав-ав джаф, но не ожесточено, и Тина сякаш не се разтревожи, обаче по-късно отиде в стаята на Пит, който тъкмо довършваше домашното си. Тя беше по пижама и влачеше след себе си госпожа Бизли, последната си и най-важна за нея „кукла-утешителка“, както я наричаха психолозите. Все едно отново беше станала на пет.

— Може ли за малко да полежа в твоя креват, Пити? Сънувах кошмар.

Той смяташе да я отпрати, после си каза (мисълта за заровения сандък не му даваше покой), че ако й откаже, няма да му върви. Освен това щеше да е жестоко — сестричката му и без това беше изтормозена и под красивите й очи се бяха вдълбали сенки.

— Добре, обаче само за малко — кимна и добави една от любимите фрази на майка им: — Гледай да не ти стане навик.

Тина се претърколи на леглото, докато се озова до стената, където предпочиташе да спи, сякаш се канеше да остане през цялата нощ. Пит затвори учебника по естествознание, седна до сестра си и се намръщи:

— Няма място и за куклата, Тийнс. Главата на госпожа Бизли почти ми е влязла в задника.

— Ще я преместя при краката си. Ето. Така по-добре ли е?

— Ами ако се задуши?

— Тя не диша, глупчо. Обикновена кукла е и Елън казва, че много скоро щяла да ми омръзне.

— Елън е тъпачка.

— Тя ми е приятелка — промълви Тина и Пит развеселено забеляза, че сестра му не оспорва твърдението му. — Знаеш ли, може да е права. Хората порастват.

— Не и ти. Завинаги ще си останеш малката ми сестричка. И не заспивай. Връщаш се в стаята си след… пет минути.

— Десет.

— Шест.

Тя се замисли, после кимна:

— Добре.

От долния етаж се чу приглушен стон, последван от топуркане на патерици. Пит знаеше, че баща му е отишъл в кухнята, където щеше седне, да запали цигара и да издухва дима през задната врата. Отоплителната система щеше да се включи, а според майка му пещта не гълташе нафта, а купища долари.

— Според теб ще се разведат ли?

Пит беше потресен — първо от въпроса, после от равнодушието, с което беше зададен и което повече подхождаше на зрял човек с богат житейски опит. Понечи да отговори „Разбира се, че няма“, после се сети колко мрази филмите за възрастни, които лъжат децата… всъщност това се случваше почти във всички филми.

— Не знам, Тийнс. Във всеки случай няма да е тази вечер. Съдилищата вече не работят.

Тя се изкиска. Може би беше добър признак. Пит я изчака да каже нещо, но Тина не продума. Мислите му се върнаха към сандъка, закопан под наклоненото дърво на брега на потока. Беше съумял да ги прогони, докато си пишеше домашното, но…

„Не е вярно! Бяха си в ума ми през цялото време.“

— Тийнс? Не заспивай!

— Няма… — смотолеви тя — въпреки обещанието си вече се унасяше.

— Какво ще направиш, ако намериш съкровище? Закопан сандък, пълен със скъпоценни камъни и със златни дублони.

— Дублони? Какво е това?

— Старинни монети.

— Ще дам всичко на мама и на татко, за да не се карат повече. А ти няма ли да направиш същото?

— Разбира се — кимна Пит. — Сега се връщай в леглото си, преди да се наложи да те нося.

* * *

Застраховката на Том Саубърс покриваше само две терапевтични процедури седмично. Всеки понеделник и петък точно в девет го взимаше специален ван и го връщаше в четири следобед след хидротерапия и след сбирка на хора с отдавнашни тежки травми и с хронични болки, които сядаха в кръг и споделяха проблемите си. Което означаваше, че през тези два дни в къщата нямаше да има никого цели седем часа.

В четвъртък вечерта Пит си легна по-рано под предлог, че го боли гърлото. На сутринта каза, че още има болки и че май е вдигнал температура.

— Да, наистина целият гориш — отбеляза Линда, след като допря до челото му опакото на дланта си. Той се надяваше да е така, защото преди да слезе в кухнята, беше държал лицето си на сантиметри от включената нощна лампа. — Ако не ти размине до утре, ще се наложи да повикаме лекар.

— Ама, разбира се! — възкликна Том, който седеше до масата и неохотно ровеше с вилицата бърканите яйца в чинията си. Изглеждаше така, сякаш не е мигнал през цялата нощ. — Вероятно ще повикаш специалист. Само изчакай да се обадя на шофьора Шорти. Тина си е заплюла ролс-ройса за утрешния урок по тенис в кънтриклуба, но мисля, че лимузината е свободна.

Тина се изкиска. Линда намръщено изгледа съпруга си, но преди да се заяде с него, Пит побърза да каже, че не му е толкова зле и че вероятно ще му размине, ако през този ден си остане вкъщи. А пък ако не се оправи до петък, със сигурност ще оздравее през уикенда.

— Дано — въздъхна майка му. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Беше гладен, но не биваше да се храни — нали уж гърлото го болеше. Притисна длан до устните си и се престори, че кашля, после измънка:

— Ще пийна само малко плодов сок. После ще се върна в леглото и ще се опитам да поспя още малко.

* * *

Тина излезе първа и се затича към кръстовището, където докато с Елън чакаха училищния автобус, щяха да си бърборят за всички шантави неща, вълнуващи деветгодишните момиченца. После Линда се качи във форда и потегли към училището. Накрая излезе и Том, който, помагайки си с патериците, докуцука до чакащия го ван. Пит гледаше баща си от прозореца на стаята си и си мислеше, че сякаш се е смалил. Косата му, стърчаща изпод бейзболната шапка, беше започнала да се прошарва.

Пит изчака ванът да потегли, навлече някакви дрехи, взе от килера здрава торба за пазаруване и отиде в гаража. Извади от сандъчето с инструменти чук и длето и ги пусна в торбата. Нарами лопатата, понечи да излезе, но се върна за железния лост. Не беше членувал в организацията на младите скаути, обаче обичаше да е подготвен.

* * *

Отначало от устата му излизаше пара, но докато разкопа дупката под дървото дотолкова, че да се опита да измъкне сандъка, температурата се повиши и той се изпоти, затова си свали палтото. Преметна го на един нисък клон и за пореден път се озърна, за да се увери, че е сам край потока. После натърка с пръстта дланите си като батър, готвещ се за удар. Хвана дръжката на сандъка, като си напомни да внимава, защото ръждясалият метал може да се счупи. Не му се искаше да се изтърколи презглава във водата. Тогава наистина щеше да се разболее.

Хрумна му, че напразно се мъчи — вероятно ще намери само плесенясали вехти дрехи, — само че защо му е притрябвало на някого да заравя сандък със стари дрехи, вместо да ги изгори или да ги предаде на Армията на спасението?

Имаше само един начин да разбере.

Дълбоко си пое въздух, задържа го в белите си дробове и дръпна с всички сили. Сандъкът не помръдна, ръждясалата дръжка предупредително изскърца, но Пит се окуражи — вече можеше да поразмърда сандъка. Спомни си как баща му връзваше с конец някой от млечните зъби на Тина, който не падаше от само себе си, и рязко го дръпваше.

Коленичи (напомняйки си, че трябва или да изпере панталона си, или да го забута в гардероба) и надникна в дупката. Един корен се беше увил като змия около задната част на сандъка. Пит взе лопатата и го заудря с нея. Наложи му се да спира няколко пъти, за да си почине, защото коренът беше дебел, но накрая го преряза. Захвърли лопатата, отново задърпа дръжката и усети помръдването на сандъка — изглежда, вече щеше да излезе много по-лесно. Погледна си часовника — беше десет и петнайсет. Сега в училището имаше междучасие и майка му можеше да го потърси по телефона, за да провери как е, а той не можеше да вдигне. Не беше фатално — Линда щеше да си помисли, че той спи, — но като се върнеше вкъщи, непременно трябваше да провери телефонния секретар. Взе лопатата и започна да копае около сандъка, като преряза няколко по-малки корена. После отново хвана дръжката:

— Този път ще излезеш — промърмори. — Вече няма да ми се опъваш.

Дръпна. Сандъкът се плъзна напред толкова леко и внезапно, че Пит щеше да падне, ако не стоеше разкрачен. Сега находката му, покрита с вейки и с буци пръст, се подаваше от дупката. Той виждаше ключалките отпред — старомодни и прилични на закопчалките на кутиите за храна, в които работниците си носят обяда. Имаше и катинар. Отново хвана дръжката и тя се счупи.

— И таз добра. — Той си погледна дланите. Бяха зачервени и пулсираха.

Какво пък — риск печели, риск губи (още една от любимите мъдрости на майка му). Прегърна здраво находката си и отстъпи назад. Този път целият сандък излезе от скривалището, в което вероятно беше стоял дълги години — влажна и изцапана с пръст реликва с ръждясал обков. Беше дълъг приблизително осемдесет сантиметра, височината му беше около петдесет. Може би повече. Пит повдигна единия му край — вероятно тежеше трийсетина килограма, два пъти по-малко от самия него, — обаче нямаше как да прецени какво е теглото на съдържанието и какво — на сандъка. Едно беше сигурно — вътре нямаше златни монети, иначе нямаше да успее да го извади, камо ли да го повдигне.

Щракна ключалките, при което изригнаха фонтанчета от пръст, после се наведе да разгледа катинара — готов беше да го разбие с чука и с длетото, а ако се заинатеше (което беше много вероятно), щеше да използва железния лост. Но първо щеше… „Не знаеш какво ще се случи, докато не се опиташ.“

Хвана капака и го вдигна, отварянето беше придружено със скърцане на ръждясалите панти. По-късно Пит щеше да предположи, че някой е купил сандъка на старо и може би на безценица, защото ключът за катинара е липсвал, но в момента само се взираше в находката си. Не виждаше пришката на дланта си, не усещаше болката в гърба и в краката си, не осъзнаваше, че потта се стича на вадички по изцапаното му лице. Не мислеше за баща си, за майка си или за сестра си. Не мислеше и за ав-ав джафканията — не и в този момент.

Отвътре сандъкът беше облицован с прозрачен найлон, за да го предпази от влагата. Под полиетилена се виждаха множество правоъгълници, приличащи на тетрадки. Пит избърса с ръба на дланта си ситните капчици от влага и върху найлона се оформи дъгообразно пространство, сякаш оставено от автомобилна чистачка. Да, онези правоъгълници наистина бяха тетрадки, и то с кожени подвързии (поне така изглеждаха на пръв поглед). Бяха най-малко сто, но имаше и още нещо — пликове като онези, които Линда носеше вкъщи, след като осребреше чек. Пит повдигна найлона и се втренчи в наполовина пълния сандък. На пликовете беше написано „БАНКА «ЩАТ НА ГРАНИТА»«^[1] и »Твоята вярна приятелка“. По-късно щеше да му направи впечатление, че пликовете не са точно като онези, които майка му получаваше от банка „Корн Белт енд Тръст“ — липсваха имейл и надпис, препоръчваш, използването на банкомати на „Ей Ти Ем“, — но сега само се взираше в находката. Сърцето му биеше толкова силно, че започна да му причернява и той се изплаши да не загуби съзнание.

„Я се стегни, само момичетата припадат!“

Може би наистина му се виеше свят и той си даде сметка, че отчасти замайването му е причинено от нещо нелепо: откакто отвори сандъка, беше забравил да диша. Дълбоко си пое въздух, издиша го, отново вдиша с пълни гърди. Стори му се, че живителната струя стигна чак до петите му. Главата му се проясни, обаче сърцето му все така биеше до пръсване и ръцете му трепереха.

„Не се залъгвай, пликовете от банката сигурно са празни. Само в книгите и във филмите се разказва за хора, които намират заровени пари, но в истинския живот това не се случва.“

Само че пликовете не изглеждаха празни, а претъпкани.

Пит посегна към един, но изплашено ахна, защото нещо изшумоля на отсрещния бряг на потока. Рязко се обърна и видя как сред сухите листа си играят две катерички, навярно решили, че щом снегът се топи цяла седмица, пролетта вече е дошла. След миг животинчетата, размахвайки опашки, ловко се изкатериха по едно дърво. Пликът не беше запечатан. Пит повдигна капачето с пръст, който сякаш се беше вцепенил от студ, въпреки че сега температурата навярно беше над пет градуса, отвори плика и погледна вътре.

Банкноти!

По двайсет и по петдесет долара.

— Мили боже! — прошепна Пит Саубърс.

Извади парите и се опита да ги преброи, само че отначало ръцете му трепереха толкова силно, че изпусна няколко банкноти, които отлетяха в тревата. Преди да ги събере, прегрелият му мозък го увери, че от една му намига Юлисис Грант^[2].

Преброи ги. Четиристотин долара. Четиристотин долара само в този плик, а в сандъка имаше дузини!

Напъха обратно банкнотите, което доста го затрудни, защото ръцете му трепереха като на дядо му Фред една-две години преди смъртта му. Хвърли плика в сандъка и се огледа — от вълнение се беше ококорил така, че очите му сякаш щяха да изскочат. Шумът от трафика, който преди сякаш не достигаше до буренясалия парцел, сега му се струваше оглушителен и заплашителен. Той, Пит Саубърс, не беше герой от „Острова на съкровищата“; намираше се в град с над милион жители, повечето безработни, които биха дали мило и драго да се докопат до съкровището в сандъка.

„Не се панирай, а мисли — каза си той. — Мисли, да му се не види. Досега не си изваждал такъв късмет и не се знае дали отново ще те споходи, затова си напрегни мозъка и измисли нещо умно.“

Първо се сети какво попита Тина, когато тя лежеше в кревата му:

— Какво ще направиш, ако намериш съкровище?

— Ще го дам на мама и на татко.

Ами ако мама поиска да върне парите?

Важен въпрос. На Том нямаше да му хрумне, но Линда се различаваше от съпруга си. Имаше си принципи и собствено мнение за това кое е добро и кое — лошо. Ако Пит им покажеше какво има в сандъка, вероятно щеше да се разрази най-ожесточеното досега ав-ав джафкане за пари.

— Пък и на кого да ги върне? — прошепна Пит. — На банката ли?

Беше нелепо.

Нима? Ами ако парите наистина са откраднато съкровище, само че са заровени тук от банкови обирджии, а не от корсари? Тогава защо са в пликове, означаващи, че са били изтеглени законно? И какви са тези черни тетрадки?

По-късно щеше да разсъждава по тези въпроси, сега трябваше да действа. Погледна си часовника — вече беше единайсет без петнайсет. Още имаше време, обаче не биваше да се мотае.

— Използвай го или ще го пропилееш — прошепна и започна да прехвърля пликовете с парите в платнената пазарска торба, в която бяха чукът и длетото. Като свърши, я сложи върху насипа и я покри с якето си. Натъпка вътре найлона, затвори капака и изтика обратно сандъка. Спря за миг, за да избърше потта от изцапаното си чело, после хвана лопатата и като обезумял започна да хвърля пръст в дупката. Прикри доколкото можа сандъка, грабна чантата и якето си и хукна по пътеката към дома си. Първо щеше да скрие торбата в дъното на дрешника си и чак тогава да провери телефонния секретар за съобщение от майка си. Ако не го беше търсила (и ако баща му не се беше върнал по-рано от терапевтичния сеанс, което щеше да е ужасно), щеше да изтича обратно до потока и да нахвърли още пръст върху сандъка, за да го скрие целия. След време щеше да разгледа тетрадките, но докато бързаше към къщи през това слънчево февруарско утро, те не го интересуваха — питаше се само дали помежду им или под тях не са останали още пликове с пари.

„Щом скрия торбата, ще се изкъпя — помисли си. — А след това ще изчистя ваната, та мама да не ме разпитва защо съм излизал, когато съм тежко болен. Трябва много да внимавам и да не казвам на никого. На никого без изключение.“

Докато стоеше под душа, му хрумна нещо.