Стивън Кинг
Търси се (1)

1978

— Събуди се, гений.

Ротстийн не искаше да се събуди. Сънуваше нещо прекрасно: първата си жена, каквато беше няколко месеца преди да му стане съпруга — седемнайсетгодишна и съвършена от главата до петите. Голото й тяло блестеше пред очите му. И двамата бяха голи. Той беше на деветнайсет, под ноктите му имаше грес, но на нея не й пукаше (поне тогава), защото бъдещият й съпруг имаше мечти и тъкмо затова го харесваше. Вярваше в мечтите дори повече от него, и то с основание. В този сън тя се смееше и посягаше към онази част от анатомията му, която беше най-лесна за хващане. Ротстийн се опита да потъне още по-дълбоко в дебрите на подсъзнателното, обаче някой го хвана за лакътя, разтърси го и сънят се спука като сапунен мехур. Той вече не беше на деветнайсет и не обитаваше двустаен апартамент в Ню Джърси; след шест месеца щеше да стане на осемдесет и живееше във ферма в Ню Хемпшир, където според завещанието му щяха да го погребат. В спалнята имаше трима мъже със скиорски маски — червена, синя и канареножълта. Ротстийн се помъчи да си внуши, че продължава да сънува (само дето романтичният сън беше заменен от кошмар, както се случваше понякога), обаче онзи пусна ръката му, хвана го за рамото и го просна на пода. Ротстийн си удари главата и изкрещя.

— Престани! — процеди човекът с жълтата маска. — Да не искаш да загуби съзнание?

— Леле, вижте! — възкликна онзи с червената маска. — Дъртакът се е надървил. Сигурно е сънувал, че се чука.

Човекът със синята маска, който беше разтърсвал стареца, промърмори:

— Чукане — дръжки. Пикае му се, затуй му е щръкнал. На тая възраст нищо не може да ги възбуди. Моят дядо…

— Затваряй си устата — сряза го Жълтата маска. — На никого не му дреме за дядо ти!

Въпреки че беше замаян от удара и още обвит от изтъняващата завеса на съня, Ротстийн разбра, че е загазил. Една дума изникна в ума му: крадци. Погледна тримата, появили се като по чудо в спалнята му; главата го болеше (вземаше лекарства за разреждане на кръвта и на дясното му слепоочие щеше да се появи голяма синина), сърцето му с опасно изтънели стени биеше до пръсване. Тримата мъже, които освен страховитите маски носеха ръкавици и тънки якета, се наведоха над него. „Втасах я — каза си той. — Нападнаха ме крадци, а градът е на осем километра оттук.“

Криво-ляво прогони останките от съня и се помъчи да разсъждава трезво, стигайки до извода, че все пак положението не е толкова тревожно: щом криеха лицата си, значи нямаше да го убият.

Може би.

— Господа… — промърмори.

Онзи с жълтата маска се засмя и вдигна палец:

— Добро начало, гений.

Ротстийн кимна, сякаш му бяха направили комплимент. Погледна часовника на нощното шкафче (беше два и петнайсет), после отново се втренчи в човека с жълтата маска, който май беше тарторът на апашите.

— Вижте какво, имам малко пари и ще ви дам всичките. Стига после да си тръгнете по живо, по здраво.

Нов порив на вятъра запрати в къщата пожълтелите листа от двора. Ротстийн забеляза, че централното отопление е включено за първи път през тази година, и си помисли: „А довчера беше лято…“

— Едно пиленце ни каза, че имаш много пари — обади се Червената маска.

— Млък! — сряза го Жълтия и подаде ръка на Ротстийн. — Ставай, гений.

Ротстийн хвана дланта му, някак си се изправи, въпреки че краката му трепереха, и седна на леглото. Едва дишаше, обаче си даваше сметка (през целия му живот способността за трезва преценка беше и недостатък, и предимство) каква картинка представлява: старец с прекалено широка синя пижама и с плешива глава — от косата му бяха останали само две туфи над ушите. Ето в какво се беше превърнал писателят, сниман на корицата на списание „Тайм“ („ДЖОН РОТСТИЙН, АМЕРИКАНСКИЯТ ГЕНИЙ — ОТШЕЛНИК“) през годината, когато Джон Кенеди стана президент.

Събуди се, гений.

— Поседи, докато ти размине — любезно каза Жълтия. (Загрижеността му не успокои Ротстийн.) — После ще отидем в дневната да поговорим като нормалните хора. Не бързай. Дишай дълбоко.

Ротстийн се подчини и сърцето му се поуспокои. Насили се да мисли за Пеги, за гърдите й (малки, но съвършени), за дългите й, гладки бедра, обаче сънят вече го нямаше, нямаше я и някогашната Пеги — сега сбабичосана и живееща в Париж. На негов гръб. Поне Йоланда, неговият втори опит за семейно блаженство, беше покойница и не му се налагаше да й плаща издръжка.

Човекът с червената маска отиде в кабинета и започна да рови навсякъде. Нещо падна на пода. Чуваше се как онзи отваря и затваря чекмеджетата.

— По-добре ли си? — попита Жълтия и щом Ротстийн кимна, добави: — Чудесно. Да вървим.

Застана от едната му страна, Синия — от другата, и го поведоха към малката дневна. Третият продължаваше да тършува в кабинета. Скоро щеше да отвори дрешника, да избута встрани двата сака и трите пуловера и да види сейфа. Беше неизбежно.

„Няма значение, важното е да не вземат тетрадките. Пък и защо са им? Крадците се интересуват само от пари. Надали четат друго освен «Пентхаус».“

Само дето човекът с жълтата маска изглеждаше замесен от друго тесто — по говора му личеше, че е образован.

Всички лампи в дневната светеха, щорите не бяха спуснати. Бдителните съседи биха се запитали какво се случва в къщата на възрастния писател… ако той имаше съседи. Най-близката къща беше край магистралата, на повече от три километра. Ротстийн нямаше приятели, никой не го посещаваше — той на бърза ръка отпращаше всеки случайно отбил се търговски пътник. Да, несъмнено беше стар особняк този „пенсиониран“ писател. Този саможив отшелник. Плащаше си данъците и светът вече не се интересуваше от него.

Синия и Жълтия го заведоха до креслото, обърнато към рядко включвания телевизор, и понеже той не седна веднага, Синия го блъсна на стола.

— По-кротко! — сряза го другият и онзи промърмори нещо, но отстъпи крачка назад. Да, несъмнено човекът с жълтата маска беше шефът. Тарторът на апашите.

Той сложи длани на коленете си и се приведе към Ротстийн:

— Искаш ли една глътка за успокояване на нервите?

— Ако говориш за алкохол, отказах пиенето преди двайсет години. Така ми нареди лекарят.

— Браво на теб. Ходеше ли на сбирките?

— Не бях алкохолик — промърмори Ротстийн — подмятането го беше жегнало. Колко нелепо беше да се обижда от думите на някакъв крадец, когато животът му висеше на косъм, но… наистина ли беше нелепо? Как трябва да се чувства човек, когато хора с маски за ски са го измъкнали от леглото посред нощ? Запита се как би пресъздал подобна сцена и не можа да си отговори — не пишеше за такива неща. — Хората си мислят, че всеки съвременен писател от бялата раса задължително е алкохолик.

— Добре, добре, не се горещи толкова. — Жълтия сякаш се опитваше да успокои капризно дете. — Искаш ли вода?

— Не, благодаря. Искам тримата да са разкарате, затова ще бъда откровен с теб — промърмори и се запита дали този тип знае основното правило при общуването между хората: ако някой каже, че ще е откровен с теб, в повечето случаи е готов да те излъже право в очите. — В портфейла ми на нощното шкафче има около осемдесет долара. В порцелановия чайник на полицата над камината ето там…

Синия се обърна да погледне, но Жълтия продължи да се взира в Ротстийн. Очите му зад маската насмешливо проблясваха.

„Не се хвана“ — помисли си Ротстийн, обаче не се предаде. Вече се беше събудил напълно и беше и вбесен, и изплашен, но си даваше сметка, че не бива да се издаде.

— В чайника са парите за домакинството. Петдесет — шейсет долара. Само толкова държа вкъщи. Вземете ги и си вървете по живо, по здраво.

— Шибан лъжец! — процеди Синия. — Имаш много повече, дядка. Знаем със сигурност, хич не ни баламосвай.

В този момент Червения се провикна от кабинета, все едно беше актьор, очаквал тъкмо тази реплика:

— Бинго! Намерих сейф! И то какъв — грамадански!

Ротстийн знаеше, че рано или късно човекът с червената маска ще открие сейфа, въпреки това го обзе отчаяние. Глупаво беше да държи пари вкъщи — единствената причина беше омразата му към кредитни карти, чекове, акции и други финансови инструменти… всички съблазнителни вериги, оковаващи хората към могъщата и всепогубваща американска машина, работеща на принципа „Задлъжней, за да харчиш“. Обаче сега можеха да го спасят. Щеше да преживее загубата на парите, но не и на тетрадките.

— А сега комбинацията. — Синия щракна с пръсти, обаче звук не се чу, защото той беше с ръкавици. — Казвай, дърто!

Ротстийн беше набрал достатъчно гняв, за да откаже (според Йоланда гневът открай време беше най-вярното му оръжие. „Вероятно още като бебе си беснеел в кошчето, за да стане твоето“ — сопна му се веднъж), само че сега беше и уморен, и изплашен. Ако се заинатеше, щяха да го бият, докато го пречупят. Като нищо можеше да получи още един сърдечен удар, който със сигурност щеше да го довърши.

— Ако ви кажа комбинацията, ще си тръгнете ли, след като вземете парите?

— Господин Ротстийн — любезно каза Жълтия — любезността му изглеждаше искрена (и тъкмо затова — гротескна), — не си в положение да поставяш условия. Фреди, донеси чувалите.

В кухнята нахлу студен въздух, когато Синия, наричан още Фреди, отвори вратата и излезе. Човекът с жълтата маска отново се усмихваше. Ротстийн вече ненавиждаше тази усмивка. Тези червени устни.

— Хайде, гений, изплюй… камъчето. Давай по-бързо, че да свършим по-бързо.

Ротстийн въздъхна и изрецитира комбинацията за отваряне на сейфа „Гардал“ в дрешника:

— Три, две завъртания наляво, трийсет и едно, две завъртания надясно, деветдесет и девет, завъртане надясно и обратно на нула.

Червените устни зад маската се разтегнаха в усмивка, оголваща зъбите:

— Ама, разбира се, трябваше да се досетя: шифърът е рождената ти дата. — Той задиктува комбинацията на съучастника си в дрешника.

Ротстийн, който още разсъждаваше сравнително хладнокръвно, стигна до нерадостно заключение. Синия и Червения се интересуваха само от парите; Жълтия може би щеше да вземе своя дял, обаче надали това беше главната цел на човека, който продължаваше да нарича жертвата си гений. Сякаш в потвърждение на разсъжденията му Синия се върна, придружен от поредния студен полъх откъм улицата. На раменете си беше преметнал по два големи сака.

— Виж… — старецът погледна в очите човека с жълтата маска. — Ценни в сейфа са само парите. Има и тетрадки със записки, които надали ви интересуват, но за мен са важни.

Червения се провикна от кабинета:

— Баси майката, Мори! Ударихме джакпота! Леле-мале, в сейфа има купища мангизи! Стоят си в пликовете от банката, които са… не мога да ги преброя.

„Най-малко шейсет, може би дори осемдесет — би казал Ротстийн. — С по четиристотин долара във всеки. Изпратени от Арнолд Абел, моя счетоводител от Ню Йорк. Джени урежда сметките за домакинството (които са много скромни, защото Абел плаща големите разходи) и ми носи пликовете с останалите пари, които прибирам в сейфа. От време на време й отпускам малка премия, на Коледа давам бакшиш на пощальона, но иначе почти нямам за какво да харча. Арнолд никога не ме пита какво правя с парите. Може би си мисли, че използвам услугите на едно-две момичета на повикване. Или пък че залагам на конните надбягвания в Рокингам. — Тук би се обърнал към Жълтия, известен още като Мори: — Знаеш ли какво е най-смешното? Никога не съм си задавал този въпрос. Както никога не съм се питал защо продължавам да изписвам тетрадка след тетрадка. Правя го и туйто.“

Можеше да го каже, но не обели нито дума. Не защото онзи нямаше да го разбере: лукавата усмивка, разтягаща червените устни, подсказваше точно обратното. Щеше да го разбере и нямаше да му пука.

— Какво още има? — провикна се Жълтия, продължавайки да гледа Ротстийн в очите. — Кутии? Кутии за ръкописи? От онези, за които ти споменах?

— Кутии няма. Само тетрадки. Фрашкано е с тия тъпотии.

Жълтия се усмихна, все така вперил поглед в очите на Ротстийн:

— Пишеш на ръка, а? Значи така работиш, а, гений?

— Моля ви, оставете ги — измънка Ротстийн. — Не бива да се четат от никого. Това е суров материал, романите още не са довършени…

— И никога няма да ги довършиш — прекъсна го онзи. — Сигурен съм. — Закачливото пламъче в очите му, което Ротстийн мислено наричаше „ирландска насмешка“, беше помръкнало. — Пък и защо да се бъхтиш, нали така? Финансово си напълно задоволен. Получаваш достатъчно от авторските права за „Беглецът“. И за „Беглецът отива на война“. И за „Беглецът уляга“. Прочутата трилогия за Джими Голд. Непрекъснато преиздават и трите романа. Изучават се в колежите в цялата наша велика страна. Благодарение на шайката даскали по литература, които си мислят, че вие двамата със Сол Белоу сте окачили на небето Луната, винаги ще има колежани, които да си купуват книгите ти. Уреден си за цял живот, нали? Защо да рискуваш и да издадеш роман, който ще накърни репутацията ти от чисто злато, след като можеш да се криеш тук и да се преструваш, че си сам на света? — Жълтия поклати глава. — Приятелю мой, ти придаваш съвършено ново значение на думата „педант“.

Синия още висеше на вратата:

— Какво да правя, Мори?

— Искам с Къртис да приберете всичко в саковете. Ако не остане място за тетрадките, претършувайте къщата. Даже в такава миша дупка ще се намери поне един куфар. Не си губете времето да броите парите. Искам да се ометем час по-скоро!

— Ясно. Синия… Фреди… наляво.

— Недейте — измънка Ротстийн и се ужаси от треперливия си глас. Понякога забравяше колко е стар… но не и тази вечер.

Онзи, когото наричаха Мори, се приведе към него, зеленикавите му очи надничаха през дупките в жълтата маска:

— Ще те питам нещо. Ако отговориш честно, може би ще оставим тетрадките. Ще бъдеш ли откровен с мен, гений?

— Ще се постарая. И да знаеш, че никога не съм се смятал за гений. Така ме нарекоха в „Тайм“.

— Бас държа, че не си им изпратил протестно писмо.

Ротстийн не отговори. „Гад такъв — помисли си. — Опитваш се да ме измамиш. Нищичко няма да оставиш, нали? Каквото и да кажа.“

— Ето и въпроса — да му се не види, защо не пощади Джими Голд? Защо го омърси?

Въпросът беше толкова неочакван, че макар Джими Голд да беше най-известният му герой, онзи, с когото щяха да го запомнят (ако изобщо го запомнеха с нещо), в първия момент Ротстийн не го разбра за какво говори този Мори. Авторът на статията в „Тайм“, в която беше нарекъл писателя „гений“, беше определил Джими Голд като „американска икона на отчаянието в страната на изобилието“. Твърде много хвалби… които обаче бяха помогнали за продажбите на книгата.

— Ако имаш предвид, че съм сгрешил, като написах продължения на „Беглецът“, и аз съм на същото мнение — промърмори, но не беше съвсем откровен. Втората книга от трилогията беше затвърдила репутацията му на значим американски писател, а третата беше венецът на кариерата му — критиците го хвалеха до небесата, романът остана цели шейсет и две седмици в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Присъдиха му „Националната награда за литература“… не че той отиде да я получи. В почетния диплом пишеше, че това е „Илиадата на следвоенна Америка“, имайки предвид не само последния роман, а цялата трилогия.

— Не казвам, че трябваше да спреш след „Беглецът“ — заяви Мори. — Втората книга също я бива, може би дори е още по-добра. Защото са правдоподобни. Говоря за последната — пълен боклук! Реклама? За реклама ли я написа? — После направи нещо, от което дъхът на Ротстийн спря и коремът му сякаш се напълни с олово. Бавно, почти замислено, свали жълтата маска и старецът видя младеж с характерната външност на бостънски ирландец: рижава коса, зеленикави очи и бяла кожа, която почервенява от слънцето и никога не хваща загар. Плюс противните червени устни. — Къща в предградията? Форд седан на алеята отпред? Съпруга и две ситни дечица? Всичко е за продан, това ли ти е идеята? Всеки се продава, така ли? В тетрадките…

— В тетрадките…

Искаше да каже: „В тетрадките са още два романа, завършващи поредицата за Джими Голд. В първия Джими осъзнава колко е безсмислен еснафският му живот и зарязва семейството си, работата и уютната къща в Кънектикът. Напуска дома си пеш, само с раница и с дрехите на гърба си. Превръща се в по-възрастна версия на младежа, който напуска училище, отказва се от сребролюбивите си родители и след двудневен запой в Ню Йорк решава да се запише в армията.“

— Какво има в тетрадките? — нетърпеливо попита Мори. — Продължавай, гений. Защо ти трябваше да омърсиш Джими, да го натикаш в калта?

Ротстийн искаше да каже, че в „Беглецът поема на запад“ Джими се връща към предишното, истинското си аз. Само че Жълтия беше показал лицето си, а сега извади пистолет от предния джоб на якето си. Изглеждаше огорчен.

— Създаде един от най-великите герои в американската литература, после се изсра върху него — каза. — Човек, който постъпва така, не заслужава да живее.

Джон Ротстийн отново беше обзет от гняв и дори му стана приятно.

— Ако наистина го мислиш — процеди, — значи не си разбрал нито думичка от романите ми.

Мори насочи към него пистолета. Дулото беше като черно око.

Ротстийн се прицели в него с изкривения си от ревматизма пръст, все едно държеше оръжие, и със задоволство забеляза как онзи примигна и потрепери.

— Не ми се прави на литературен критик, момченце! До гуша ми е дошло от многознайковци като теб, дето не са били родени, когато аз бях на върха на славата си. Всъщност на колко си? На двайсет и две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота, камо ли за литературата?

— Достатъчно, за да твърдя, че не всеки се продава и не отстъпва от принципите си. — В зеленикавите му очи проблеснаха сълзи, които изумиха Ротстийн. — И не ми чети лекции за живота! Тъкмо ти, който от двайсет години се криеш от всички като плъх в дупка!

До болка познатата критика — как смееш да се отказваш от славата? — разпали искрицата яд в пламенна ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.

— Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!

— Млъкни! Говориш като майка ми.

— Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама никога не ще можеш да продадеш!

— Млъкни, гений! Предупреждавам те да си държиш езика зад зъбите!

„И какво като натисне спусъка? — помисли си Ротстийн. — Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от смазани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пътека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер — кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страници, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в «Тайм»… и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолевения.“

— Да, наистина си кръгъл глупак — заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. — Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разбират, че парите могат да бъдат похарчени. — Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. — Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.

— Последно предупреждение! — процеди Мори.

— Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!

Морис Белами го застреля.