Робърт Б. Паркър
Тъжното момиче (9)

9

Когато пристигнах в „Тафт“, за да поговоря със Сара, вече се чувствах малко по-самоуверена. Не че доктор Силвърман беше направила нещо друго, освен да ме изслуша и да направи няколко неутрални забележки. Но някак се чувствах по-малко застрашена.

Днес Сара беше облечена с шарен клин и късо потниче, което откриваше голяма част от корема й. Можеше да си го позволи, тъй като беше много слаба. Но макар че беше плосък, коремът й изглеждаше мек, както и задникът й, стегнат в ластичната материя. Седнахме на една каменна пейка пред главния вход на библиотеката, за да може Сара да пуши.

— Добре, разкажи ми най-ранния си спомен от детството — казах.

Сара сви рамене.

— Нямам.

— Естествено, че имаш. Всеки има спомени от ранното си детство.

— Но как разбираш кой е най-ранният?

Поех дълбоко есенния въздух, като се опитвах да не дръпна и от нейния цигарен дим.

— Добро възражение — съгласих се. — Нека да го кажа по друг начин. Разкажи ми нещо, което си спомняш от времето, когато си била съвсем малка.

— Не знам.

— Имаш ли някакви спомени отпреди да се преместите в Андовър?

— Не.

— Спомняш ли си някоя друга къща освен тази, в която родителите ти живеят в момента?

— Осиновените родители — поправи ме Сара.

— Е, ако трябва да бъдем чак толкова прецизни, наричат се „осиновители“.

— Както и да е — каза Сара.

— Та какво си спомняш?

Днес определено бях в енергично настроение.

— Нищо особено — отвърна Сара.

Енергичността ми за момент поддаде.

— О, я върви на майната си — изругах аз.

Сара неволно се отдръпна малко назад на пейката.

— Моля?

— Върви на майната си. Наемаш ме да свърша една доста трудна работа, а въобще не ми помагаш.

— Нали ти плащам?

— Естествено, че ми плащаш, идиотка такава. Плащаш ми да открия нещо, а после ми пречиш да го направя.

— А?

— Не искаш нито да работиш по въпроса, нито да помислиш. Искаш да седиш като пукал и да чакаш да получиш решението наготово.

— Като пукал?

— Като пукал — повторих аз. — Ако искаш да ти помогна, трябва и ти да се включиш.

— Нали ти си шибаният детектив?

— Е, поне езикът ни е един и същ. Но единственото място, откъдето мога да започна разследването, си ти самата и твоите така наречени осиновители. А те ми помогнаха доста повече от теб.

— Какво ти казаха?

— Нищо.

— Нали каза, че… а, ясно.

— Супер си — въздъхнах. — Кажи ми името на някой от приятелите си от детството.

— Няма нужда да се нервираш толкова.

— Така е — съгласих се. — Наистина няма нужда. Правя го по желание. Кажи ми нещо конкретно, или напускам още в този момент.

Тя отвори уста да каже нещо, но размисли и дръпна дълго и театрално от цигарата си.

— Мотаех се с Боби О’Брайън — каза накрая.

— Това момче ли е или момиче?

— Момче.

— Знаеш ли къде живее в момента?

— Не.

— Съученици ли бяхте?

— Да.

— И после продължихте да се виждате?

— До гимназията — отвърна тя.

— И защо спряхте?

— Защото той си хвана гадже.

— И заради това не можахте да си останете приятели, така ли?

Сара сви рамене. После пусна цигарата си на земята и я стъпка. Точно до нея имаше сандъче с пясък за фасове.

— Но все пак сте връстници?

— Май че да.

Сара извади нова цигара и се опита да я запали. Духаше слаб вятър, така че успя чак с четвъртата клечка. Когато все още пушеше, баща ми винаги улавяше пламъчето в шепата си и запалваше от първия път. Но нито една от малкото жени пушачки, които познавам, не успява да си запали цигарата на открито. Почудих се защо. Бях съвсем сигурна, че ако аз самата пушех, щях да се науча да си паля цигарата дори когато духа вятър. Бях убедена, че това умение няма нищо общо с мъжествеността.

— Дали родителите му все още живеят в твоя квартал? — попитах.

— Не знам.

— Има ли някой друг, с когото сте играли като деца?

— Джуди Бодро.

— Знаеш ли къде живее в момента?

— Не.

— Заедно ли завършихте гимназията?

— Да.

— Някой друг?

Продължихме в този дух около двайсет минути и в крайна сметка успях да съставя списък от дванайсет имена. Всичките до едно бяха извадени с ченгел от устата на Сара, сякаш бяха най-съкровените й тайни.

— Е, доволна ли си сега? — попита Сара накрая.

— Все е нещо — свих рамене.

— За какво са ти тези имена?

— Защото искам да поговоря с хората, които ги носят — обясних.

— Защо?

— Надявам се, че така ще успея да разбера кои са истинските ти родители.

— А те пък откъде ще знаят?

— Нямам представа — отвърнах. — Работата на детектива, общо взето, протича по следния начин: в началото детективът не знае нищо, после започва да задава въпроси и да търси разни неща, и накрая открива нещо.

— Имаш ли пистолет? — попита Сара.

— Да.

— Носиш ли го?

— Да.

— Може ли да го видя?

— Не.

— Бас държа, че всъщност нямаш пистолет — каза Сара.

Кимнах.

— При кой педиатър са те водили? — попитах.

— Ето, сменяш темата.

— Всъщност се връщам към нея. При кой педиатър?

— Доктор Маркс — отвърна тя.

— Като Карл? — попитах.

— Кой?

— Как се пише името? — обясних търпеливо.

— Не знам.

— Той в Андовър ли работеше?

— Да. Бас държа, че нямаш пистолет.

Нямаше никаква причина да не й го показвам, с изключение на това, че нямаше никаква нужда да го вижда, а на всичко отгоре бях изкарала гадна седмица, очакваше ме още по-гаден месец и просто не ми се занимаваше с това.

— Спомняш ли си нещо друго, което може да ми бъде от полза? — попитах.

— Ако наистина имаше пистолет, щеше да ми го покажеш — настоя Сара. — Значи нямаш.

Изправих се.

— Знаеш ли какво работи баща ти?

— Осиновителят ми.

— Как изкарва пари? — настоях аз.

— Купува и продава акции и разни подобни.

— Откъде е взел началния капитал?

— Нямам идея.

— Естествено, че нямаш.

— Няма нужда да ми се караш.

— Права си — съгласих се аз. — Ако се сетиш за нещо друго, обади ми се.

— Естествено.

— Приятен ден.

Прекосих площадчето пред библиотеката и пресякох улицата до паркинга, където бях оставила колата. Докато излизах от паркинга, за миг зърнах Сара там, където я бях оставила. Седеше на пейката, свита от студ, и пушеше нова цигара.